Виждате ли колко проста - и гениална обаче! - е идеята на т.н. "капитализъм"?!

Вчера, разхождайки се, рекох да поседна в едно заведение на една най-оживена улица в Пловдив. Стана така, че от доста време съм в болнични, всеки ден излизам по два-три пъти да се разхождам, ала все не намирам време да поседна, да се отдам на спокойствие, на размисли, не, все ми се налагаше да излизам за да върша някаква работа. И уж, на пръв поглед, "безделнича", а все нямам спокойствие да поседна и да се задълбоча в любимото си занимание: съзерцание на суетния свят и отдаване на размисли. Но ето, вчера намерих такова време и близо час, ако не и повече, поседях и поразмишлявах. Даже и книга не си извадих от чантата да почета, а само съзерцавах човешки физиономии и се вдълбочавах в нахлуващите съвсем свободно в съзнанието ми размисли. Прекрасно нещо е това, то е мое любимо занимание, вие опитвали ли сте го?

Да описвам сега за какво съм мислил и как съм се чувствал е дълга и безинтересна работа. Искам да разкажа само един щрих, един кратичък епизод, който се случи - и който ме наведе на цял рояк мисли, свързани с работата ми. А моята работа е една: мислене и писане. Интересното е, че идеите сякаш хвърчят във въздуха, ала се иска сетиво да ги уловиш, ето това е най-важното. Иска се и подобаваща настройка.

Та седях си на масичката на открито и на сянка - тази пловдивска улица е известна с вековните си огромни дървета, тя е чудесна за разходка лятно време под дебелата им сянка - и си мислех за каквото ми дойде на ума. Като подема някой мотив обаче аз не го оставям лесно, трябва доста по-силен мотив да ме овладее, че да се откажа, въпреки спонтанността, непринудеността, на която се бях оставил. Казах, няма да пиша за какво именно съм мислил. Но ето епизода, за който искам да разкажа.

По едно време забелязах, че на една от масите в това заведение седи един човек, който забързано нещо пише в бележника си. Или, може би, пък рисува? Да, по едно време забелязах, че този човек рисува, прави си разни скици. Дори по едно време той застана така, че видях с едното око, че рисува портрет на седящ наблизо човек. Пак се отдадох на заниманието си: да разглеждам лицата на минаващите и да се отдавам на овладелите ме мисли.

По едно време пак хвърлих поглед на оня човек - на възраст над средната, към края на средната, сякаш ми беше набор - и забелязах, че той вече рисува... мен! Открих това понеже мернах скицата му, на която ясно си личеше моята особена шапка, аз все се разхождам с шапка, заради операцията, която ми беше направена на главата. Стана ми хем интересно, хем малко... чоглаво, особено някак. Не ме е питал и ме рисува - да, но можеш ли да му забраниш? По едно време ми мина през ума, че ще ми е интересно да видя как ме е нарисувал. Дори ми мина мисълта дали да не го помоля да ксерографираме скицата на моя портрет, та и аз да имам едно копие. Тъй де, рисува мен, нещо трябва да имам и аз в замяна. Ей такива мисли ми прехвръкнаха, после пак се увлякох в други мисли.

Да, обаче след още десетина минути тоя човек стана, дойде при мен, подаде ми портрета и ми каза "Ако искаш, дай ми 1-2 лева, ето ти твоя портрет?!". Много се изненадах, ала - аз съм такъв, обичам да насърчавам предприемчивите хора, да не говорим за талантливите хора, които владеят някакво изкуство! - веднага бръкнах в портфейла си и му дадох два лева. Оказа се, че тия два лева в портфейла ми биха последните - все още здравната каса не ми е изплатила болничните, държавата наистина изглежда няма пари! - та после ми се наложи да се връщам пеша, доста походих, щото нямах пари даже за автобуса, но ето, вече съм горд притежател на цяло едно портретче, нарисувано от ръката на художник. И го взех само за два лева, нищо пари! Ами ако този е някой бъдеш Ван Гог - или Сезан?! Добра инвестиция направих с тия два лева, няма що!

Защо пиша това? Ами защото една мисъл ме терзае тия дни: наистина човек трябва нещо да прави, да се ползва от талантите си, за да печели пари. Добре е устроено обществото, то е нещо като пазар, където всеки предлага каквото има, с каквото разполага: сили, таланти, дарби, умения, способности, ум, какво ли не. Трябва това, което предлагаш, да е потребно на някой, той да те оцени, и да ти плати, за да овладее твоята "стока". Това е прекрасно, няма нищо унизително: с колкото по-рядък талант разполагаш, с колкото по-развити умения разполагаш, толкова по-необходим ще си на някому, толкова повече пари ще бъде длъжен да ти плати, за да не те изпусне, за да не отидеш при друг. Ето, това е именно чудесното устройство на капитализма: имаш свобода да правиш каквото искаш, но за да живееш, трябва да продаваш успешно своите умения. И ще живееш доволно, пък дори и щастливо. Когото го ценят, той няма начин да не е доволен.

Да му мислят обаче калпазаните. Да идат в първия клуб на БКП и да се запишат за "социално слаби" - за такива трябвало да се грижи държавата! А нормалните, работливи, предприемчиви хора нямат нужда от нея: те на себе си са самодостатъчни и могат да си уредят живота си сами. Стига държавата да не им пречи. Както е у нас. Виждате ли колко проста - и гениална обаче! - е идеята на т.н. "капитализъм"? Перфектна е обаче. На това се дължат и неговите страхотни постижения! Неговата универсална същина!

Това исках да ви кажа. Хубав ден ви желая - и успехи в търсенето и доказването на самите себе си! Дерзайте, работете, търсете - и ще успеете! Няма как да е иначе. Не бъдете обаче мърморковци, които само се оплакват. Щото тогава сте загубени...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.