Вчера се опитах да обоснова потребността от един синтетичен, способен да долови цялостния смисъл на нещата философски (и човечен) подход, надмогващ специализираността на чисто правното обосноваване на истината с оглед постигането на благоприятен съдебен резултат: виж Моето ново съдебно дяло се очертава да бъде вече съвсем подобно на Сократовото!; става дума за някои противоречия с моите евентуални адвокати по съдебното дяло, което смятам да заведа тия дни с цел да обжалвам куриозната заповед за моето уволнение, издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работих през последните 14 години. Оказа се, че правистите и адвокатите, от своят гледна точка, си имат друго виждане, ето че стана така, че с единия от двамата адвокати, с които се консултирах, не можахме да се спогодим, още повече че той сам реши да се откаже от водене на моето дяло. В тази връзка вчера си позволих дори да публикувам и кореспонденцията ни с този адвокат, една много способна дама, която, както виждам тази сутрин, ми е отговорила с дълго писмо; тя обаче предпочита да не давам публичност на нейното писмо; изпълнявам желанието й, тук ще публикувам само своя отговор до нея:
Здравейте, уважаема госпожо ...,
Благодаря Ви за отговора! Разбирам Ви напълно, моля да ме извините за това, че не съм се изразил достатъчно ясно и затова вероятно думите ми са прозвучали двусмислено или подвеждащо. Вашата искова молба е чудесна, аз ще си позволя да се възползвам от нея, като само ще внеса някои добавки, с оглед да очертая цялостния контекст, щото, като философ, ме е страх той да не се загуби, т.е. страх ме е да не се замаже същината на цялата работа, страх ме е съдебния спор да потръгне в невярна посока - да се изроди в несъществена дреболия. А тя, тази същина на цялата работа, в моето виждане е: с директорката на ПГЕЕ-Пловдив имаме сериозни разминавания във вижданията си за начините, по които следва да се преподава, да бъде организиран учебния процес, какви следва да са отношенията учител-ученик, учител-мениджър и пр., следователно, разминаванията ни са по принципни въпроси, имащи пределно ценностен, идеен, методологически и прочие професионален смисъл, иначе казано, ние с г-жа Анастасова сме привърженици на коренно различни философии, стратегии и технологии на образованието.
Около този момент възникнаха нашите разминавания и спорове, продължили повече от две години; аз също си позволих открита критика на нейния остарял по моето виждане, несъвременен, неотговарящ на нуждите мениджърски подход, на нейния порочен стил на ръководство, тъй като тя, в пълно противоречие с демократичното време, в което живеем (и в унисон с ахраичните представи за външно администриране, на които тя е жертва), се постара да ме представи за "народен враг", за "опасен човек", за "деструктивен елемент", който не се вписва в системата, който й е изцяло чужд, съответно на това тя направи нужното да проведе една ефективна и целенасочена кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател - като за постигане на намеренията си не се посвени даже да използва и ученици. Аз наистина съм човек и философ, привърженик на свободното, толерантно, творчески наситено, търсещо истината, иновативно и демократично познание, образование и училище - и в затова съм принципен противник на унифициращата, командна, директивна система, установила се в българското образование от десетилетия. Като при това, в качеството си на учител, разбира се, съм се принуждавал да спазвам нормативната уредба, което обаче не ми е повлияло дотам, че да изменя на принципите си, да се обезлича, да стана типов и стандартен учител, изменил на мисията, на дълга си, която, в моето разбиране, е един: да бъда полезен на своите ученици, а не да угаждам, не да изглеждам добре в очите на началството.
Е, в този наш принципен спор г-жа Анастасова не пожела да направи нищо, което е по силите и също е във властта й, именно противоречията да бъдат решени в една нормална и колегиална обстановка на принципния и свободен демократичен дебат, за което аз постоянно призовавах, не, това, за жалост, не се случи, а тя, в съответствие със своите ретроградни представи, както казах, се опита да ме изкара и да ме представи, в крайна сметка, като "пълен некадърник", "изцяло неспособен" да бъда учител, "негоден" и т.н., тя направи нужното, тъй да се рече, "да обоснове" своята изцяло смехотворна теза, да я "докаже" - като за целта използва всякакви позволени и непозволени от правилата и закона средства. Ето например въпросните й "доказателства", от които Вие така силно сте се впечатлила, са под формата на т.н. "констативни протоколи", писани основно от самата нея и то под формата на "свободни литературни съчинения" (нашата директорка, директорката на нашата професионална техническа гимназия е... литераторка!), някои дори под формата на пряка ред (!), в диалогична форма (нашата директорка, излиза, е и иновативна, гледа творчески на работата си!), сиреч са изцяло предубедени, те нямат нищо общо с това, което се е разгръщало пред очите й по време на нейните посещения на мои учебни часове (тия посещения при това са ставали не по надлежния ред, с издаването на заповед и пр, с предупреждаването на учителя и учениците и т.н.). При това госпожа директорката не ме е запознавала с тия нейни "препоръки", принуждавала ме е да подписвам тия документи без да мога даже да ги прочета, камо ли пък да мога да изпълня препоръките й (не ми е връчвала препоръките си в надлежния писмен вид).
Тъй че "доказателствата" й за моите хипотетични "нарушения" са изцяло субективни, са плод на преднамерената, на изкривената й оценка, на предвзетостта й, дължаща се, както вече казах, на нашите сериозни ценностни и методологически разминавания, които тя така и не можа да надмогне - което пък й изигра такава лоша услуга, че ето сега вече ще й се наложи пред съда да обосновава законността на поведението си. Такива разминавания са съвсем естествени в нашето така динамично и противоречиво време, те не са "болка за умиране", позициите се сближават чрез демократичен дебат, ала ето, г-жа Анастасова, с оглед своята фикс-идея да отстрани "вредителя" и "дразнителя", именно моя милост, всичко се постара да изтълкува в посока, която се свързва с целта й, именно да ме премахне, да ме ликвидира като личност и учител; за постигането на целта си тя стигна до арогантността да не подбира средствата, което вече, по моя преценка, е съвсем непозволено, особено пък за един ръководител. Е, постигна целта си, уволни ме, "премахна вредителя", ала аз сега ще се постарая да й докажа чрез съда, че така не стават тия работи, че госпожа директорката е изпаднала в дълбоко противоречие дори със смисъла на своята функция, а функцията на един демократичен ръководител не е да потиска личностните и всякакви други различия между учителите, не да се опитва да унифицира и обезличи учителския персонал, а да даде простор за разгръщането на тия различия, щото те именно имат творчески, иновативен характер и т.н. При това, разбира се, тя си надвиши правомощията: въпросът за моята професионална пригодност, за моята квалификация не е от нейната компетентност, има си съвсем други органи, оправомощени да решават тия въпроси, които отдавна са се произнесли и са удостоверили моята годност да върша работата на преподавател по философия и гражданско образование; ето, чини ми се, и по този пункт може да бъде атакувана пред съда нейната заповед за уволнение, която е очевидно куриозна и скандална по несъстоятелността си, а като такава и направо смехотворна.
Сега разбирате ли за какво всъщност става дума? Ето, този е смисълът на моята борба, която водих години наред, сега пък ми се налага да я продължа и в тази сфера, сферата на съдебното дирене на истината и на справедливостта. Ще ми се да повярвам, че българският съд ще направи нужното да вникне в същината на цялата тази работа, че няма да пренебрегне принципната същина на спора, че няма да пренебрегне ценностната, идейната, принципната основа, че няма да си позволи да се отнесе към всичко едноизмерно, именно чисто формално, в чисто правния смисъл, т.е. няма да се отнесе към спора бюрократично, безчовечно и бездушно. Аз смятам, нищо че не съм специалист в тази област (въпреки че години наред съм преподавал учебния предмет "Въведение във философията на правото"), че е дошло времето българския съд да надмогне чисто формалния и бюрократичен, сиреч, бездушен подход към решаването на човешките проблеми и конфликти, щото игнорирането на човешката страна е страшно, то именно води и до онова пагубно недоверие към съда, така разпространено у нас, то също и води до компрометиране на високия и така възвишен смисъл и предназначение на правосъдието, на съдебната институция. Ето, в този смисъл аз се надявам да успея да намеря и адвокат, който да споделя една такава принципна позиция, който да е склонен да поведе заедно с мен една такава борба, която е доста рискована; но пък какво в крайна сметка ще стане ако претърпим поражение, та нали ще сме опитали, нали съвестта ни ще е чиста, нали все пак сме дали пример, че е възможна и една такава позиция? Която наистина се стреми да възвърне достойнството, а аз бих казал даже и достолепието на съдебната институция и на българското правосъдие.
Дали ще се намерят прависти и адвокати, които да ме разберат и да дръзнат да ме подкрепят в такава една борба? - ето този е въпросът, който ме вълнува в този момент, тия дни, в които Вие ми отказахте да поведете делото, а и Вашият колега, с когото също се консултирах, вероятно ще стори същото, понеже и той ме възприема като някакъв странен човек, неадекватен на реалностите - сякаш съм нещо като "извънземен". Е, "неадекватен" съм, знам, неконформист съм, но аз няма да се нагаждам към неблагоприятните реалности, а ще направя нещо с оглед да допринеса за позитивната промяна на тия отношения, за промяната на институциите към добро. Считам, че воденето на една такава борба е мой човешки и граждански дълг. Нека да звучи това на всички като "обезумяване", като свидетелство за "лудост", е, аз съм такъв човек, казвам и пиша каквото мисля, не ща да се преструвам, не ща да лицемеря, презирам лицемерите, също така не гледам с добро око на нагаждачите, на конформистите и пр. Знам, странен съм, но и такива хора нека да има, защо пък точно такива изобщо да няма?!
Та виждате как се насложиха два проблема, еднакво принципни и важни: за да се прозре абсурдността на господстващата в сферата на образованието авторитарна и дори тоталитарна, изцяло недемократична система се налага да се направи известен пробив и в представите и нормите, на които се покои и системата на нашенското родно правораздаване и правосъдие, която също не е в бляскаво и цветущо състояние. Иначе няма как моят казус да бъде оценен подобаващо, а ще бъде, възможно е, разгледан съвсем формално, извън "същинската същина" на цялата работа, в оня беден чисто "правен-и-юридически" смисъл, в смисъла на формалната, схематична и абстрактна "законосъобразност", смисъл, който изпуска истински важните моменти, имащи и човешки, и ценностен, и морален, и какъв ли не още смисъл. Е, тогава ще загубя делото, но борбата ми няма как да спре, ще се наложи да я водя във всички по-горни съдебни инстанции, а накрая, възможно е, да се наложи да се обърна и към Европейския съд (по правата на човека). Е, за всичко това ще ми е нужен адвокат-съмишленик (който да е и "щура глава" като мен, да се вдъхновява от родствени идеи, то без това нещо не може!), а дали изобщо е възможно да намеря такъв?! Ето за мен това е превъзходен казус, ако, да речем, не мога да намеря такъв адвокат, споделящ такива възвишени идеалистични ценности - давате ли си сметка какво означава това?! Ами ако наистина у нас няма да мога да си намеря точно такъв адвокат - представяте ли са какво показва това? Според мен това ако не мога да намеря такъв адвокат е страшен и ужасен симптом, свидетелстващ за ужасното състояние на системата на българското правосъдие! Аз така виждам нещата.
Тъй че ето как стоят нещата според мен, в моето виждане. Моля да ме извините ако без да искам някак съм Ви обидил или недооценил. Аз много добре осъзнах, че Вие сте чудесен човек и професионалист, а пък и по принцип знам, че системата и в правосъдието у нас не е достигнала онова състояние, при което най-ефикасно да осъществява незаменимата си с нищо друго функция. За достигането обаче на това състояние всички ние, и гражданите, и професионалистите-юристи особено, трябва да правим нещичко, щото всички сме заинтересовани да имаме едно истинско и добре действащо правосъдие. Дано не сме стигнали до този момент самите магистрати и прависти да са така добре устроени и "вградени" в порочната система, че сами да не допускат нейната промяна, да пречат на промяната - както е станало вече, за жалост, със системата на българското образование, за което моят случай е безкрайно показателен пример и точно потвърждение!
Има най-различни възможности за заемане на позиция по тия въпроси от всеки един човек, от всеки един българин и гражданин. Нека всеки сам да избира и да решава както смята за добре, нека да мисли и действа според съвестта и според ценностите си. Аз не съм никакъв ментор и никого за нищо не мога да виня или да съдя. Аз обаче отговарям изцяло за моето разбиране и за моята позиция. Мнозина смятат, че имало било "нещо сбъркано" в нея; е, аз съм човек, нямам претенции нито да съм съвършен, нито пък "най-добър", "идеален" или "най-умен"; не вярвам обаче че бъркам чак толкова кардинално като си позволявам лукса да съм верен на принципите си - и според силите си се старая и да живея според тях.
Е, бях наказан, уволнен, ето, вече едва ли ще си намеря работа като учител в близките години ако системата на образованието у нас решително не се промени - по посока на моите разбирания за смислено, модерно и ефективно образование; системата, в лицето на крайно престаралата се директорка на ПГЕЕ-Пловдив, ме оцени не само като "излишен", но и като "вреден". Интересно ми е какво в тази връзка ще реши българският съд, ето това ми е много любопитно да разбера. И затова ще заведа и ще водя това дело - дори и да остана съвсем сам, без никаква подкрепа, тръгнал срещу целия благоразумен и тъй малодушен български свят.
Всичко добро Ви желая!
С уважение: Ангел Грънчаров
П.П. Няма да публикувам в блога си Вашето писмо, а само своя отговор до Вас - изпълнявам Вашето желание.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар