Раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност
(Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката, отправено чрез всички медии)
Уважаема госпожо Министър,
Искам публично да се обърна към Вас с някои тези и идеи, които от години предлагам чрез средствата за масова информация, но които не срещнаха никакъв отзвук сред управляващите, сред ръководните фактори на образователната институция. А проблемите пред българското образование са невероятно тежки, бих казал дори жестоки – и затова всяко отлагане на решаването им е равносилно на престъпление спрямо нацията.
Имам крехката надежда, че Вашият екип може да обърне внимание на гледната точка, към която се придържам, да вникне в аргументите ми, за да се добере до същината и смисъла на това, което трябва да бъде направено. Смея да твърдя, че съм запознат с реалността в българското образование: вече 26 години работя както в сферата на висшето, така и на средното образование. Преподавател по философия съм. Убеден съм, че на българското образование са потребни коренни реформи, нов подход, промяна – тия са ключовите думи, които ще срещнете в текста по-долу.
Надявам се представената картина на проблемите да Ви подтикне да се разтревожите истински и подобаващо. Представих възможно най-реалистично толкова тежката ситуация в българското училище, за която твърдя, че крайно опасна и нетърпяща бездействие, особено пък от страна на държавата. Смятам, че написаното по-долу може да Ви помогне да си изработите по-ясна и принципна управленска визия за онази промяна, която обществото ни дължи на българското образование.
Ще започна оттук, с нещо така просто, саморазбиращо се, но крайно недооценено:
За живота учим, не за училището
Това са думи на великия Сенека, които ни казват една позабравена или пък съвсем недооценявана истина. Ако днешните ученици, а в още по-голяма степен учителите, а да не говорим пък за образователната институция разбираха и вярваха в този така дълбок смисъл на “ученето като подготовка за живота”, то до плачевната ситуация в родното училище изобщо нямаше да се стигне. Ала много са причините нашето училище да се подхлъзне и да тръгне по пътища, които го отвеждат встрани от самата идея на ученето, образованието и възпитанието.
Да, днес всички единодушно казват: учениците ни не искат да учат, на учителите пък не им се работи за такива мизерни заплати, директорите само чакат инструкции отгоре, а министърът сам не знае в кой свят живее. Нещата не вървят на добро, след като учениците си живеят с убеждението, че в училище просто им губят времето, че всичко, с което ги занимават там, съвсем не е това, което трябва да се прави в едно модерно училище, че педагогиката ни е безнадеждно остаряла и анахронична до степен да е даже вредна за младежите.
Води се тиха, но не по-малко изтощителна война между ученици и учители,
в която учителите се мъчат все пак на нещо да научат възпитаниците си, а пък те правят всичко, което им е по силите това да не се случи. Но и едните, и другите не съзнават, че това, което са се амбицирали да отстояват, поначало си е “кауза пердута”, и че съвсем друга трябва да е насоката на случващото се в нашите училища.
Защото в огромния информационен поток, в който ние, съвременните хора, сме потопени, е безнадеждна работа някой да бъде натискан да поема, да знае и да смила все повече и повече информация. Ако съзнанието бъде претрупано, задръстено и запушено от каква ли не информация, ефектът върху това съзнание е направо разрушителен, да не говорим за това, че цялото упражнение просто е безсмислено. А от нашите ученици се иска да бъдат вундеркинди или енциклопедисти: да знаят за всичко по много. И понеже това е невъзможно, се стига до “програма-минимум”: да знаят за всичко поне по нещичко. Ала и това не се удава на разярените ни възпитатели, та в крайна сметка се стига до това, до което се стигна: днес учениците ни, уви, знаят по… нищо за… всичко. Сиреч нищо не знаят, и не само че не знаят, ами се и гордеят с това.
Искам да кажа, че като не искат да учат,
младите всъщност са съвсем прави
Това е техният интуитивен протест срещу една образователна система, която изобщо не зачита личността им, която не ги пита какво искат, какво им е потребно, в която някой друг е решил вместо тях тези неща. Една система, от която безвъзвратно е прокудена тъкмо свободата, първото условие на живота за човека. А образованието поначало трябва да е форма на живот, да е пълноценен духовен и интелектуален живот – и ако беше такова, младите хора нямаше как да не го обичат и да не са изпълнени с трепет пред него.
Там, където властва системата, оттам е прокуден животът
(по Мамардашвили), там срещу живота се предприемат най-отчаяни опити да бъде съкрушен и умъртвен. Точно това от десетилетия се прави в нашето училище: то просто убива жизнеността, дръзновеността на младите души, то прави всичко да ги обезличи, да ги унифицира, да ги тури в калъп, да ги превърне в благовъзпитани старци, да потисне поривите им към личностно самодоказване, към отстояване на своята оригинална самоличност, да оскверни копнежа им по свободата.
Кризата в нашето училище не е започнала с идването на демокрацията
– както искат да ни внушат някои радетели на “възвишеността” на командното “социалистическо училище”. Да имат обаче много здраве тия, дето си мислят, че могат да ни заблуждават така арогантно! Тази криза е започнала много по-отдавна, още с въвеждането у нас на абсурдните разсъдъчни педагогики, стереотипи, дидактики, “възпитателни мероприятия”, вдъхновени от командната съветска теория за пресоване на човешките души на Макаренко и на Крупская. Ето защо заразата в тялото на българското образование е така отровна, ето защо усилията за внасянето на живот в него трябва да бъдат така упорити, а пък разбиранията ни за това откъде трябва да се почне, трябва да са добре промислени и пределно ясни.
У нас вече второ десетилетие само се говори за реформа
на онази заварена и така абсурдна система на образование и възпитание, която социализмът ни завеща. Много министри идваха с “велики и кардинални” концепции за “пълен поврат”, ала се оказа, че всяко реформистко усилие, колкото и величаво да е било, се разминаваше по коренен начин със смисъла и идеята за една същностна реформа и за един действителен поврат. Всички концепции се опитваха по нов, невиждан досега начин да “регулират”, да “подтикват”, да “контролират”, да “ръководят”, да “стандартизират”, да “провеждат” и т.н. Всички те се основаваха на презумпцията, че има един “всичко разбиращ” властови център, който всичко може да предвиди, всичко трябва да планира, да контролира, да “внедрява”. Респективно на това се приемаше по условие, че има и една маса от изцяло безволеви “обекти на педагогически въздействия”, това са именно образователните мениджъри, учителите-възпитатели и, разбира се, учениците.
Ето защо всъщност
цялата епична епопея по реформирането на нашето образование се провали тотално
А тя се провали, а системата се разпра по всички шевове защото цялата й идея беше да съхрани и да запази водещата и властническата роля на образователната бюрокрация. На чиновниците, които добре съзнаваха, че ако се проведе една истинска и същностна реформа, то тя неизбежно ще ги направи излишни. По тази причина се стигна до парадокса образователната бюрокрация, водеща самоотвержено тази люта битка за собственото си оцеляване, да стане най-сериозна пречка пред действителната, същностна и смислена промяна на жалкото и наследено, но непроменено досега статукво в сферата на образованието.
А всъщност се иска нещо много просто, което именно е и онази опорна точка, от която може всичко да се подмести, та да отиде всяко нещо на мястото си. И то се свежда до
най-първото условие на всичко останало: иска се свобода
Свобода на всички в тази т.нар. сфера на образованието, защото без свобода няма смислено образование, няма възпитание, няма дори и наука. Образованието е най-интимната сфера на духовен живот, а духът и животът като такива се нуждаят от свобода, за да покълнат, за да цъфтят и за да стават все по-плодоносни. Свободата е почвата, в която може да израсне пълноценно развиващата се, самостоятелно мислеща, суверенна и сама правеща своя живот личност. От тази гледна точка запитайте се доколко имат свобода днешните възпитатели, също нашите ученици, а и училищните мениджъри. Те не знаят какво е това свобода или ако знаят или пък се мъчат да я съхранят, то го правят с ясното съзнание, че са нарушители, че са дори… “разрушители” на съществуващата, още ненакърнена, но така анахронична образователна система у нас.
А учителите ни са поставени в ситуация, в която по никакъв начин не могат да защитят достойнството си: от тях се иска
да бъдат крепители на една система, която души собствената им свобода
И която унижава и мачка всекидневно тяхното човешко и професионално достойнство. Те имат най-жалък социален статус и от тях абсурдната система изисква да са най-смешни носители на един демодиран аскетизъм-алтруизъм, на един парадоксален романтизъм-идеализъм, да бъдат, другояче казано, било Дон-Кихотовци, било Паисиевци, било най-сетне някакви “таксидиоти”, които общността с право презира, защото са позволили така да бъдат унижавани.
Разбира се, за да са в тази ситуация, вина имат и те самите – защото не се съпротивляват и не се бунтуват. Защото не виждат в своите “анархично настроени” ученици свои съюзници. И защото не са си още обединили силите с тях та да щурмуват ужасната безжизнена и бюрократична система, в която са поставени. В нашите училища ще може да се внесе живот и вдъхновеност само ако по-скоро си пробие път съзнанието, че
без коренни промени по посока на освобождаването на човешката енергия ситуацията ще става все по-безнадеждна
Ще кажа нещата иначе, по-директно, за да изпъкне още по-ясно същината на проблемите. Ситуацията в българското училище (средно и висше) все повече се влошава, което ескалира тревогата. “Учениците не искат да четат и учат”, “На преподавателите не им се работи, те не изискват” – тези често повтаряни констатации задължават да се вникне в същината на ситуацията, да се разбере защо е така. Става дума за симптоми, които говорят за болест на българското образование. Съвсем не може да ни бъде вдъхновение това, което е било “преди”.
Рефренът за “разрухата”, обхванала и българското образование
навежда на мисълта, че не се разбира нещо кардинално важно. Щом като “системата на несвободата”, щом като дирижираното командно образование ни се мержелее като идеал, то явно нещо в понятията ни е сбъркано. Обикновено се позовават на “тоталната анархия, която се получи в резултат на нашия демократичен преход”, но това подлежи на тълкуване. Много често при прехода от несвобода първите явления на свободата наистина могат да изглеждат като “анархия”, която трябва да се осъжда и “бичува”. Но това съвсем няма да ни помогне. Защото близо до ума е, че подобни крайни оценки може би се дължат на неразбиране смисъла на ставащото.
"Имахме някога образование, с което можехме да се гордеем пред Европа и света, но всичко разрушихме”
– ето една предпоставка на паникьорското съзнание, която съвсем не е безспорна. Тези, на които им се струва така, доколко разбират смисъла на образованието, автентичния смисъл на ставащото в училище?
Учениците някога наистина бяха “дисциплинирани” и учеха, но по принуда, под жестокия натиск от страна на пълновластните образователни инстанции, едва ли, обаче, защото са го желаели. Те бяха изпълнителни, многознаещи, послушни, четящи, податливи на натиск, а пък учителите могат да си спомнят онези блажени времена единствено с тъга и мила носталгия. Какво ли трябва да се направи, за да върнем миналото, блаженството на “всепослушанието”? Понеже с него сме били по-подходящи за Европа, а пък с днешната “анархия” ставаме само за Африка?! Но ето какво всъщност и наистина се случи за тия години.
В годините на демокрацията в задушните коридори и стаи на образователната институция нахлу
свежия вятър на живота
Онова, което имахме дотогава, не беше живот: не е живот млади хора да се държат като благовъзпитани старци, не е живот те да бъдат така послушни. Напротив, нормалното е да бъдат непокорни, да не се подчиняват, да са склонни да спорят, да искат да бъдат третирани като свободни човешки същества. Разбира се, на онези, на които послушанието им изглежда като идеал, им става студено от “вятъра на промяната”. Те затова и мечтаят за уюта на тихото и кротко съществуване в безпроблемното, но неживо образование “преди”. На което обаче липсваше тъкмо най-важното: живеца на автентичното, същностно, човечно образование и възпитание.
На днешната “лудница” в училище едва ли могат да издържат ония, които са така верни на идеала на манипулираното образование, при което
Ученикът е изцяло безправен обект на въздействия,
от който се изисква само подчинение, който трябва само да изпълнява. Днес учениците са съвсем други: не изпълняват, не искат да четат, не знаят какво искат, объркани са, лутат се, бездействат, правят много глупости. Ще си позволя да изразя в най-екстремна форма позицията си, за да се открои същината на цялата работа. Движещата сила на истинската промяна и на поврата в училището е тъкмо съвременният “анархистически настроен” и “нищо смислено не правещ” ученик, който обаче, с всичко което прави, показва, че повече няма да приеме диктата на едно наложено му против неговата воля образование. Ето затова и възпитатели, и образователна институция от години немеят пред ставащото и затова са така отчаяни, защото повече просто няма как да се върне старото, добре познатото, уютното.
Ето затова от години така несмислено правената “реформа” се изроди в поредица от външни, незначителни и много често глупави козметични промени, които са далеч от ясното разбиране за това какво може и следва да се прави. Ето че стигнахме до възловия момент: какъв е автентичният смисъл на образованието?
Училището трябва да служи на живота, а образованието – на смислено живеещата, на свободно правещата своя живот човешка личност
В съвременния свят образованието в още по-голяма степен и още по-ясно трябва да стои до основната си мисия: да подпомага раждането на самостоятелно мислещата, суверенна човешка личност, която сама прави своя живот, която уверено преодолява трудностите по пътя на своята себереализация и себедоказване. Училището не може да “фабрикува” стандартни, изпълнителни, “униформено” мислещи безизразни безличия. Напротив, центъра, фокуса, ядрото на ставащото в него е именно раждането на личността, съпротивата срещу безличието, порива към свобода, устрема към индивидуалност, свобода, личностност.
Училището трябва да бъде пространството на свободата и на свободния избор
В което младият човек се чувства насърчен да работи върху своята личност, върху самостоятелността си, в което той чувства и сам поема върху плещите си тежестите на свободата, на отговорността за собствения живот. Изпълнителният и послушен ученик не може да стане личност. Ето защо онази система, която наистина не издържа под напора на живота, и която фабрикуваше само безличия, е отговорна за крещящия личностен дефицит в нашето общество, от който толкова си страдаме в годините на демократичния преход.
Смея да твърдя, че в тези години българското образование, също както и обществото като цяло, преживява най-тежкия и отговорен период на съществуването си.
Най-съдбовна обаче е промяната в съзнанието,
в начина на мислене, в разбирането на смисъла, в култивирането на една автентична култура на свободата, от която зависи всичко. От това доколко смело ще отговорим на предизвикателствата на самия живот зависи кога животът у нас ще се върне в естественото си русло, от това зависи дали изобщо ще станем някога модерно и проспериращо общество. Главният фактор в общностния живот е активната, самодейна, самостоятелна, зряла и отговорна личност.
От качеството на човешкия фактор зависи бъдещето ни
Най-главното е защо младите хора у нас все още не намират в училището и в учителите свой партньор, който съзнателно ги подпомага и насърчава в поемането на тежестите на самостоятелния и свободен живот.
Ако ситуацията в българското образование не преживее колкото се може по-скоро действителен поврат към ценностите на автентичната свобода, то нашето общество е осъдено на бедност и на недостойно съществуване десетилетия напред.
Днес, а и в предишните бурни години на обърканост и имитация на промени, в българското училище е налице ситуация, в която главният фактор – учениците! – все по-безапелационно се съпротивлява на един канон на образование, който е вътрешно чужд на безсъзнателно напиращия от гърдите им порив към новото и истински потребното им. Учениците не са “пощръклели” или “побеснели”, това, което правят, не е случайно. Ставащото с тях е израз на една безсъзнателна увереност, че
всичко в днешното училище отдавна е демоде,
отдавна е отговаря на съвременността – и следователно трябва да отиде по дяволите. Това е наистина революционна ситуация, която или ще бъде овладяна от една поредица от спешни, новаторски и решителни реформаторски действия и промени, или пък, неовладяна, както, впрочем, е досега, ще доведе до цялостна разруха, срив и ексцесии, които съвсем няма да са така безобидни като това, да речем, че сега учениците не искат да четат учебници.
Това, от което страда днешното образование, не е “прекомерната свобода”, а по-скоро липсата на свобода,
нейното отсъствие и за учителите, и за учениците. Поривът към свобода и на едните, и на другите на повърхността се схваща като “анархия”. Учениците най-открито, неумело, но все по-решително искат свобода. Техният бунт срещу отживялата времето си система се изразява в това че вече не са така “кротки” и изпълнителни, че не искат да четат учебници, че бягат от часове (биха ли бягали от училище учениците ако намираха в него някакъв смисъл за себе си?!), че си “губят времето” като седят пред компютрите.
Днешният учител пък е притиснат от две страни и се “пържи” на два огъня: учениците с тяхната отдаденост на “анархистично разбраната свобода”, и образователните инстанции с техните абсурдно-комични опити да задържат повеите на новото и на свободата, налагайки регламенти и програми, абсолютно неприложими в живота или направо вредни за живота.
На съвременния учител в още по-голяма степен му е нужна свобода,
това е “противоотровата”, която ще спаси българското образование – и ще възвърне неговия възрожденски и будителски патос. Но
ключовата дума на назрялата промяна е думата доверие
Доверие към творческите възможности на българския учител да се справя сам и да поема тежестите на отговорната си мисия. На нашия учител трябва му вярват и да не се опитват да го унижават, превръщайки го в прост чиновник и изпълнител на нечия замислена някъде в етажите на властта и така чужда на духа на съвременното образование чиновническа воля.
Ще завърша с нещо “странично” или странно звучащо.
Твърдят например, че “някога”, пък дори и сега, в “плачевната ситуация”, в която се намираме, българските ученици “знаели повече” от американските, пък дори и от европейските. На фона на нашите ученици младите американци били направо “невежи”. Това се изтъква като потвърждение за плодотворността на нашите традиции в образованието, и изводът е само да им бъдем по-верни, за да смаем света с постиженията си.
Америка обаче е най-просперираща и богата страна, водеща в модерните технологии, а също, навярно, и в образованието, което обслужва както технологията, така и толкова динамичната и адаптивна американска икономика, основана на свободата и предприемчивостта на милионите човешки същества, устремени към своя успех.
Как тогава да си обясним защо ние, толкова “образованите”, “умни” и “знаещи”, не сме способни да си уредим живота като американците или поне като европейците?
От което пък следва извода, че и американското, и европейското образование са тясно свързани с потребностите на живота и най-ефективно го обслужват. Докато нашето не се справя със задачата си.
Готови ли сме да признаем тази истина и да започнем на чисто, като престанем да се самозалъгваме, че сме “по-добри” от всички други, но необяснимо защо сме и най-нещастни?!
(Забележка: Писмото е изпратено на 03 септември 2009, четвъртък.)
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:
Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИЗА КОНТАКТ
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:
