Псевдоученият (опит за портрет)
Тази моя статия е отпечатана в брой 36 (1519) от 6 септември 1985 година на тогавашния авторитетен в-к "Народна КУЛТУРА", чийто главен редактор беше Стефан Продев. (Карикатурата към статията пък беше нарисувана от Борис Димовски.) Тогава съм бил на 26 години, моя милост в оня период току-що беше издържала конкурс за асистент по философия в ПУ "Паисий Хилендарски" (това стана през юли 1985 година), ала утвърждаването ми през есента на същата година от Факултетен съвет висеше на косъм – другарите имаха предчувствието, че за асистент има опасност да бъде избран "неправилен човек". (Което, както се оказа малко по-късно, е било едно съвсем основателно предчувствие!) В края на краищата едва на 10 октомври, когато учебните занятия в Университета бяха вече започнали, бях повикан с телеграма да се явя на работа в ПУ – избора и утвърждаването ми вече бяха минали успешно през Факултетния съвет.
Най-интересното беше, че авторът на статията "Псевдоученият", която излезе в в-к КУЛТУРА месец преди това, веднага след като се появи в катедрата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ откри, че е попаднал в общност, състояща се предимно от оня тип "учени" (с ударение върху "у"), каквито е имал неблагоразумието да опише в статията си. Когато след време катедрата разбра за статията "Псевдоученият", излязла не къде да е, а в най-авторитетният в-к КУЛТУРА (аз бях принуден в една справка да отбележа всичките си публикации), тогава катедрата, първо, единодушно ме оцени като опасен и крайно неприятен човек, и, на второ място, разбра, а скоро се и убеди какво "шило" е сложила в торбата си (или, по-добре: какъв "таралеж" е вкарала в гащите си!).
Публикувам тази статия, защото едва 25 години след появата й българската държава предприе някакви по-сериозни мерки за промяна на статуквото в науката и академичната дейност у нас. Не съм убеден, че приложените мерки ще доведат до очаквания благотворен ефект: Промяната в научната и в академичната сфери ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго... Дано доведе до добро, но много се съмнявам.
Както и да е де, а също публикувам статията си от 1985 година, понеже реших да я включа в новата си книга, наречена Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, която подготвям за печат. Тия дни ще публикувам и още няколко други мои статии за науката, излезли през годините, които също ще добавя в книгата си. И така, ето текстът, написан толкова отдавна, в далечната 1985 година, когато съм бил само на 26 години:
ПСЕВДОУЧЕНИЯТ
(опит за портрет)
Живеем в последната четвърт на ХХ век. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се можем да приемем, че нашият век, независимо от всичко друго, което сполетя човечеството, е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя стана символ на прогреса.
Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия за творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път?!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и цели области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.
Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е "пробил", за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност! Ученият трябва да е скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирена скромност и най-показна работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, открития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.
А какви "учени" трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните, (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобен на праха, гъсто покрил "учените" му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава; псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползва от облагите му – нищо повече).
Псевдоученият е най-точният ветропоказател в социо-културната атмосфера – той винаги приветства пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-гражданственият, най-идеологически издържаният "учен". Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно, лакът по лакът.
Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истинския учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си...
Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък "нещо" позволява да разцъфтяват явления, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението пред тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.
Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.
Искам да посоча някои белези на научната дейност у нас, които според мен облагодетелстват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешнонаучните отношения.
От една страна това са програмираните конкурси за "избор" на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти); те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на "вуйчо-братовчедството", било по невидими, интимни и деликатни иначе канали, специфични за всеки случай и неустановими за външния наблюдател. Това е "протежирането", с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.
От друга страна това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)
От трета страна това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните учреждения, които в някои случаи довеждат до превръщането им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.
Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката...
Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност – за кой ли път се говори или пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, "приносно". Необходимо е обаче нещо друго.
Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен но, убеден съм, не и неразрешим проблем.
Ангел Грънчаров, философ
6 септември 1985 година
Тази моя статия е отпечатана в брой 36 (1519) от 6 септември 1985 година на тогавашния авторитетен в-к "Народна КУЛТУРА", чийто главен редактор беше Стефан Продев. (Карикатурата към статията пък беше нарисувана от Борис Димовски.) Тогава съм бил на 26 години, моя милост в оня период току-що беше издържала конкурс за асистент по философия в ПУ "Паисий Хилендарски" (това стана през юли 1985 година), ала утвърждаването ми през есента на същата година от Факултетен съвет висеше на косъм – другарите имаха предчувствието, че за асистент има опасност да бъде избран "неправилен човек". (Което, както се оказа малко по-късно, е било едно съвсем основателно предчувствие!) В края на краищата едва на 10 октомври, когато учебните занятия в Университета бяха вече започнали, бях повикан с телеграма да се явя на работа в ПУ – избора и утвърждаването ми вече бяха минали успешно през Факултетния съвет.
Най-интересното беше, че авторът на статията "Псевдоученият", която излезе в в-к КУЛТУРА месец преди това, веднага след като се появи в катедрата по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ откри, че е попаднал в общност, състояща се предимно от оня тип "учени" (с ударение върху "у"), каквито е имал неблагоразумието да опише в статията си. Когато след време катедрата разбра за статията "Псевдоученият", излязла не къде да е, а в най-авторитетният в-к КУЛТУРА (аз бях принуден в една справка да отбележа всичките си публикации), тогава катедрата, първо, единодушно ме оцени като опасен и крайно неприятен човек, и, на второ място, разбра, а скоро се и убеди какво "шило" е сложила в торбата си (или, по-добре: какъв "таралеж" е вкарала в гащите си!).
Публикувам тази статия, защото едва 25 години след появата й българската държава предприе някакви по-сериозни мерки за промяна на статуквото в науката и академичната дейност у нас. Не съм убеден, че приложените мерки ще доведат до очаквания благотворен ефект: Промяната в научната и в академичната сфери ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго... Дано доведе до добро, но много се съмнявам.
Както и да е де, а също публикувам статията си от 1985 година, понеже реших да я включа в новата си книга, наречена Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, която подготвям за печат. Тия дни ще публикувам и още няколко други мои статии за науката, излезли през годините, които също ще добавя в книгата си. И така, ето текстът, написан толкова отдавна, в далечната 1985 година, когато съм бил само на 26 години:
ПСЕВДОУЧЕНИЯТ
(опит за портрет)
Живеем в последната четвърт на ХХ век. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се можем да приемем, че нашият век, независимо от всичко друго, което сполетя човечеството, е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя стана символ на прогреса.
Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия за творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път?!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и цели области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.
Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е "пробил", за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност! Ученият трябва да е скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирена скромност и най-показна работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, открития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.
А какви "учени" трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните, (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобен на праха, гъсто покрил "учените" му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава; псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползва от облагите му – нищо повече).
Псевдоученият е най-точният ветропоказател в социо-културната атмосфера – той винаги приветства пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-гражданственият, най-идеологически издържаният "учен". Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно, лакът по лакът.
Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истинския учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си...
Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък "нещо" позволява да разцъфтяват явления, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението пред тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.
Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.
Искам да посоча някои белези на научната дейност у нас, които според мен облагодетелстват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешнонаучните отношения.
От една страна това са програмираните конкурси за "избор" на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти); те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на "вуйчо-братовчедството", било по невидими, интимни и деликатни иначе канали, специфични за всеки случай и неустановими за външния наблюдател. Това е "протежирането", с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.
От друга страна това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)
От трета страна това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните учреждения, които в някои случаи довеждат до превръщането им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.
Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката...
Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност – за кой ли път се говори или пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, "приносно". Необходимо е обаче нещо друго.
Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея. Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен но, убеден съм, не и неразрешим проблем.
Ангел Грънчаров, философ
6 септември 1985 година
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар