Моето обръщение към всички по случай началото на новата учебна година

Неумолимо иде 15 септември, първият учебен ден. Той всъщност е след един ден, съвсем скоро. Иска ми се да напиша в този момент няколко думи по този повод, понеже, така или иначе, съм деец в тази област - на образованието, на просвещението, на възпитанието на младите. Не съм министър, за да произнасям речи на идващия първи учебен ден, но съм български гражданин и имам пълното право да кажа какво мисля. Затова пиша настоящето "обръщение". Иска ми се с него да провокирам и други да кажат какво пък те мислят, и така да започне една така потребна ни дискусия.

Иска ми се да публикувам един текст, на който НИКОЯ, повтарям, АБСОЛЮТНО НИКОЯ медия няма да обърне и капчица внимание. Дори имам чувството, че и съвсем малко ще бъдат гражданите, които ще се впечатлят от написаното. Но за мен истината е най-важното, а тя трябва все пак някога да бъде произнесена. Затова дръзнах да напиша какво мисля, а пък дали някой ще обърне внимание на казаното вече не зависи от мен. Ала все пак е показателно как сякаш АБСОЛЮТНО ВСИЧКИ нехаем за състоянието, в което се намира българското образование. Тия, дето се вълнуваме и сме недоволни, се броим на пръсти. А блатото на безразличните приветливо държи на топло в недрата си жабите, змиите и другите пълзящи твари на повсеместната развала...

Понеже почти всичко, което мисля за "системата на българското образование", намиращо се в състояние на тежка катастрофа и тотален провал, вече съм го написал - виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - тук мога да бъде съвсем кратък: страшно е, понеже системата работи на празни обороти! Имитира се дейност, пишат се отчети, администрирането е на висота, на повърхността всичко е "задоволяващо", учениците сякаш все пак кротуват, макар съвсем да не им се учи, г-н Министърът произнася пламенни речи, ала живот в тази всичко задушаваща система няма. Няма дух, няма патос, няма вдъхновение, убито е най-важното в образованието: неговият личностен характер, чувството за свобода, творческият порив! Българското образование е един разлагащ се от десетилетия труп, който просто никой няма смелостта да изнесе, нищо че ужасно мирише.

Няколко думи ми се иска да кажа и на бедните, унижавани и онеправдани труженици на образованието и училището. Учители, търпеливостта не е добродетел, изразяваща достойнство! Не търпете гаврите, на които ви подлагат! Бунтувайте се, пазете като зеницата на окото си това, което е най-драгоценно: свободата си! Не позволявайте да ви превръщат в прости и безволеви администратори на една безчовечна образователна система! Пазете във всеки миг достойнството си! Не бъдете прости изпълнителни, защото работата ви е творческа! Съпротивлявайте се, защото иначе има опасност да бъдете съучастници в престъпление: обезличаването на младите, сиреч, оскотяването на нацията!

Същото, което казвам на учителите, е дваж по-важно за учениците. За тях обаче поне съм спокоен, нищо че и те носят презрения български манталитет в душите си: "Слушкай, за да папкаш!". Но добре знам, че те се борят, макар и по неадекватен начин. Те постоянно, макар и тъпо, но упорито, при това всекидневно се съпротивляват на безчовечната и опитващата се да ги обезличи система: бягат от часове, не са послушни и изпълнителни, инатят се, мърморят и роптаят недоволно, подиграват се, отмъщават си. Да, знам, не е този начинът, понеже в крайна сметка точно те са най-ощетените: училището съществува заради учениците, не заради нещо друго, а най-малко пък заради чиновниците. Ала у нас всичко, както подобава, е тъкмо наопаки...

Аз обаче смятам, че онова, което ще породи очаквания поврат към по-добро, е взаимодействието и партнирането на учители и ученици в битката им с дехуманизиращата ги система. Те трябва да осъзнаят, че интересите им са общи, че учителите и учениците - пък и родителите: защо забравяме постоянно за тях! - са най-естествени съюзници. И "врагът" им е един: всевластната образователна бюрокрация, която се е разпищолила от училищата до министерството, сякаш тая сфера им е нещо като бащиния.

Но като няма граждански контрол, като няма демокрация, една бюрократична система, разбира се, няма как да не обхване като раково образование самия живот, опитвайки се да го задуши. Най-големият враг на най-същностния смисъл на образованието, което е едно духовно взаимодействие на свободни личности и творци, са тъкмо администраторите в тази непонасяща духа на свободата, на творчеството и на свободния живот система. И се иска много борба за да успеем да се съхраним като личности, имам предвид и учителите, и, в още по-голяма степен, и учениците.

Това е в общи линии онова, което ми се искаше да кажа и напиша. За да не каже някой, че съм "голословен", искам да дам конкретен пример, за да не излезе, че пиша "общи приказки". Не, пиша точно според реалността и случващото се, защото съм философ - а на нас, философите, тъкмо истината е най-скъпото.

Вече трета седмица обикалям училищата в Пловдив и в околностите, понеже търсим работа на съпругата ми, безработна от доста време учителка. Сблъскахме се, както обичайно, с пълното бездушие на всевластните директори-администратори към съдбата на отделния човек. Те са така величави, че не се принизяват дотам да проявят опит влязат в положението на "някакъв си там" обикновен учител или човек. Напротив, не пропускат всяка възможност да се погаврят. Ето примери.

Директорът има абсолютна власт да назначава на учителски места който си иска и както си иска, не спазвайки никакви правила. Може да назначи, ако поиска, и магаре на учителско място, стига магарето да му е приятел или любимец. Няма власт над него, той е нещо като бог. Опитайте се да си представите какъв ефект ще има тази необятна власт върху едно селско нищожество, което по каприз на съдбата - или благодарение на политически протекции най-често! - се е озовало в положението да бъде такъв самовластен господар. Естествено, че ще направи най-отвратителни магарии и простотии. Представете си как се държи такова същество с учениците си, щом като си позволява така да се държи с "колегите" си, с учителите. Ето един-два примера.

Директорите обикновено разиграват всякакви игрички, като целта е да се погаврят колкото се може по-пищно с горките кандидати за учителски места. Защо го правят ли? Как защо, ами това е нашенски манталитет: да вредиш, да прецакваш, да правиш зло на ближния е най-български патент?! И ето, примерно, някакъв си директор почва да прави "конкурс" за обявеното място. Устройва два етапа: писмен и устен изпит на кандидатите! Кой ще ги изпитва ли? Те нима не са изпитвани достатъчно за да имат диплома и правоспособност?! За какво е нужно това унижение? Как защо, ами нали трябва да се издавателстваме над ближния?! Защо съществуваме ако не да тъпчем достойнството на ближния човек?!

Да, наистина се правят такива "конкурси" и "събеседвания", които на моменти придобиват характера на нещо като най-унизителен "държавен изпит". Директорът учредява "комисия от колеги", която да поизпита "колегата", т.е. да се погаври с него. Целта каква е ли? Много ясно: за да разбере, че тука "нема лабаво", че тук има "здрава ръка", т.е. ако искаш да оцелееш, трябва да забравиш за всякакво достойнство! Трябва още в самото начало да бъдеш прекършен като личност! И ето, "щастливецът", който е прекършен най-добре, бива назначен. За една годинка, за "проверяване" и за "доказване". Директорското "харесвам-не харесвам" е водещият критерий. Запитайте се какво може да харесва един темерут, живял цял живот като кърлеж покрай "образованието" и ще разберете какво имам предвид.

А цялата тази мерзост се организира по една-единствена главна причина: да се разиграе театро, да се престорим на "демократични" и "модерни", зер, правим "конкурс", но истината е само една, а тя трябва да се прикрие. Истината е тази: директорите никога, повтарям, никога не назначават "случаен човек", т.е. "ненаш" човек, за който някое началство не е ходатайствало, или ако поне приятел не се е обадил по телефона! Или който поне не е дал подкуп! Става нещо като камилата, която трябва да се провре през иглени уши: обикновеният човек "без връзки" е нещо като камила, която е невъзможно да се провре през иглените уши на една наистина нехуманна и крайно недемократична система.

Само ако учителското място е крайно "непрестижно", сиреч е такова, че "нашите" хора няма да му хвърлят око, в редки случаи може и да те назначат. Това е положението. В крайна сметка, след като участва в какви ли не "конкуси", съпругата ми биде назначена на учителско място, което никой няма да пожелае. Понеже е половин щат. И понеже се преподава предимно на циганчета. Туйто.

Честит първи учебен ден, многострадални труженици на българското училище! Имам предвид учители и учениците. Помнете какво ви написах по-горе! Бъдете твърди! Не си позволявайте лукса и миг да сте малодушни! Дръжте на достойството си!

А вий, родители, разберете: най-после е крайно време да станете граждани! Ако вие не се намесите, и то най-решително, плачевната ситуация няма да бъде променена скоро - да не кажа никога. Жертвите са вашите деца. Искате ли вашите деца да са ощетени в най-решаващия етап на живота им? Ако искате - продължавайте да си мълчите!

Същото ми се иска да кажа и на всички българи: нека да бъдем граждани, защото от нас зависи всичко! Ако го осъзнаем, ако се развълнуваме на тази тема, няма да бъдем никога повече нечии жертви. Най-малкото пък ще допуснем собствените ни деца да бъдат жертвите...

Това е. Да живей България! Една нова, бленувана България. Една демократична и европейска България, населена със свободни и горди хора! Не тая, която имаме днес...

Но за да заживее и за да оживее тази България, която от толкова време чакаме, тя първом трябва да се роди. А за да се роди ний, гражданите, трябва да се понапънем малко.

Хайде де, какво чакаме още?

Бъдете здрави! Хубав ден ви желая - и приятни размисли!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.