Президентските избори като подигравка и гавра с народа

Продължение на Коя е подходящата за България държавна форма: монархията или републиката?.

Републиката (Левски през по-миналия век е употребявал думата като синоним на демокрация, а не като държавна форма!) се отличава от монархията по това, че държавният глава е периодично избиран (пряко или непряко от народа) - докато пък монархът е избиран от народа непрекъснато, всеки ден. Президентът губи доверието на избирателите си обикновено за един-два мандата (през които обаче властта му е гарантирана, независимо от промененото становище на нацията!), докато монархът може да загуби доверието на поданиците си още днес - и затова е длъжен да го пази като нещо най-скъпо.

За "висшия чиновнически пост" в републиката се състезават партийни кандидати, и то лица, които (за да достигнат до положението все по-ясно пред очите им да се… "замержелее" възможността да стават "олицетворение на нацията"!) е трябвало да направят толкова много сделки със своята съвест, че в края на краищата са загубили правото да се ползват с особено уважение. Политикът, който за себе си уверено твърди (преди кандидатурата му да е подкрепена от неговата партия) че ще става… президент, е не нещо друго, а отново… "психиатричен феномен": за да е сигурен в това, то това означава, че е направил толкова много сделки с влиятелните лица в неговата партия, че вече просто не заслужава никакво доверие – заради "разиграването" на "политически покер" по повод на самата държава. Общо взето в партиите политиците се учат на това да бъдат единствено велики интриганти и мошеници!

Когато такъв заеме най-висшия пост, предмет на потайните му мечти, той е така обременен с дефектите на доскорошното си партийно битие, че никой не може да повярва в способността му магически да се преобразяви (вероятно за една нощ!) в "надпартиен обединител на нацията". Поради всичкото това президентите на републиката обикновено са неподготвени за беззаветно служене на държавата и нацията, поради което се обкръжават със "съветници" и "експерти" (за които никой избирател не е гласувал, но които обикновено имат решаващо влияние върху решенията на президента, при това отново… партийно обусловени!) и това е предпоставка за безкрайно много игри със съдбата на народа. Така "предимството" на републиката (избираемостта на президента!) се превръща в своята пряка противоположност, в непоправим недостатък: случайни и нелегитимни лица започват да влияят върху решенията на държавния глава, което в никакъв случай не бива да бъде допускано (а интересът на нацията и държавата става нещо, за което никой не мисли!).

На всичкото отгоре семейството на президента, неговия род, приятелите му, ония, на които държавният глава е безкрайно задължен за услуги в доскорошното му битие на "амбициозен политик", партийните му "другари" и пр. се превръщат мигом в жадна за облаги "свита", която бърза да задоволи ламтежите си докато президентът е на власт (знае се, че той е президент "до време", а това време трябва да се "оползотвори"!).

Когато мандатът на президента е изтекъл (тук отново, видяхме, действа принципа "а след мен и потоп…"!), на мястото на тази вече позаситила се "свита" идва нова гладна компания от обкръжението на новия "избраник на случая", която също така лакомо се намества на "държавната трапеза", считайки се за длъжна да се възползва от "късмета" на своя човек – докато е… нейното време. По този начин републиката – това историята прекрасно е потвърдила, а действителността всекидневно препотвърждава! – носи в себе си неотстраними дефекти , тя развращава "политическата класа", която не вижда предел във властническите си домогвания, във възможностите си за безразделна хегемония в държавата, за своеволия, които могат да съсипят живота на нацията – ако не са спирачките на демократичната традиция и култура (но в някои страни – като нашата – такива липсват!).

Оказва се, че републиката по начало е морално дискредитирана, тя зависи от чисто субективни основания в много по-голяма степен от монархията, възможностите за произвол и злоупотреба са безкрайно много, а отделните изключения (напр. ген. Де Гол, отличаващ се с високо национално съзнание почти като… монарх, и… кой друг?!) само потвърждават верността на тази констатация.

Републиката бива президентска и парламентарна, и е спорно само това коя от двете е по-лоша от другата. Президентска република е тази, в която президентът има значителна власт (главно като шеф на правителството наред с министър-председателя), тя концентрира прекалено много власт в ръцете на случайни "щастливци на случая" с всичките рискове от това (добрите демагози обикновено са най-лошите управници!). Парламентарната република пък предава прекалено много власт в ръцете на многоглавата ламя или хидра (партийно определена) на парламента, това нарушава принципа на разделение на властите (той само формално се запазва!), стъпква другия принцип на единството (президентът е само позьор!), а най-вече оставя държавата на произвола на мнозинството, на управляващата партия. (Ако пък и президентът е "нейн", както е обикновено, то тогава злоупотребите са всекидневие, а опозицията смирено чака своя час, когато и тя ще започне да прави същото!). Властта бива подхвърляна от мнозинство на мнозинство, всички си позволяват гръмогласно да говорят от "името на народа", партийните сметки стават водещото в държавата, а изборите се превръщат в подигравка на политиците с избирателите: свободата е изправена пред сериозно изпитание особено в страните без демократична традиция и култура (като нашата).

Ето че след като е спорно коя от двете форми на републиката е по-лоша, в коя "най-добре" изпъкват несъвършенствата на демокрацията, то България категорично избра все пак по-лошата – парламентарната република – тъй като комунистите през 1991 г. ни подариха конституция, която е изгодна единствено на техния произвол, на техните издевателства със съдбата на нацията. Впрочем, всичко това стана на фона на нерешен конституционен въпрос (Търновската конституция, според която България е конституционна монархия, е незаконно елиминирана от същите тези комунисти през 1946 г., чрез нелегитимен "референдум" и чрез безброй фалшификации на народния вот, при това в условията на чужда окупация на страната!) и при положение, че законният владетел на страната, Цар Симеон ІІ, е жив и здрав.

Парламентът е носител на законодателната власт, правителството – на изпълнителната, а съдът – на съдебната, която чрез институцията на Конституционния съд и по начало е над другите две. Така "разкъсани" и разграничени, трите власти все пак трябва да бъдат примирявани в единството на висшата държавна власт. Затова държавният глава е институцията, която трябва да хармонизира трите власти и да им придава потребната цялост, единството на държавата като "стожер" на живота на нацията.

Доколко с това може да се справи президентът като институция на републиканския режим съобразно с казаното всеки вече може да реши и прецени: вместо единство президентите (особено в страни като нашата!) непрекъснато внасят раздор в тялото и душата на нацията. (Да си спомним П. Младенов с неговата фраза "нека танковете тогава да дойдат!", човекът от село Веселиново Ж. Желев като подставено лице на "партията-кърмилница", който получаваше овации главно от тия, които бяха гласували срещу него, т.е. грубо излъга избирателите си и така доказа подставеността си, П. Стоянов със смешните си "абсолютистки мераци" и с непосилната за неговите възможности като личност роля да бъде символ на цяла една нация, поради което той си остава най-обикновен позьор, Гоце Първанов с крещящата си морална дискредитираност (пръв лъжец на републиката) и безличност и т.н. – бъдещето ни под тази форма на държавата е непредвидимо или пък направо жалко.

Въпросите тук са много, нека да се ограничим с казаното, което, надявам се, ще предизвика по-задълбочени размисли у читателя, който не робува на предразсъдъци, а се стреми да мисли със своя ум. Обърнах внимание на онова, което старателно се заобикаля от "прислужващата политология", която не знае друг интерес от верността спрямо ония, които плащат или пък скоро ще дойдат на власт. Посочените зависимости действат различно в държавите с различна политическа и държавна традиция, в страните с различно ниво на демократична култура на гражданите и на самите политици. Но принципните дефекти и съответно предимства не могат да бъдат подминавани безкрайно, а при кризисни ситуации могат да изпъкнат и в най-развитите демокрации.

Няма държавна форма, която да е "най-добра" за всички до един народи, но онова, което е добро за някои, може да бъде добро и за други; лошото пък за едни може да стане безкрайно по-лошо за други. Водещото и тук не са "изобретенията" и "разсъдливото премерване" на минусите и плюсовете, а е единствено националната традиция, приемствеността и историческия път, които отдавна са се произнесли за това какво трябва да бъде. Затова и отклоненията от този исторически път на традиционната приемственост поради фатални обстоятелства, довели до ужасно объркване и забравяне на своите корени, непременно трябва да се преодоляват: за да спрат бедите на народите, които са изневерили на историческата си традиция, сиреч, откъснали са се от корените на своето национално битие.

За това, че духът на България отдавна ни зове да се върнем при корените на автентичната си държавност – конституционната монархия, коронованата демокрация! – но благодарение на единодушните старания на политиците този повик не се чува или е приглушен, ще стане дума отново на съответното място. Уверен съм, че краят на произволите с българската държавност иде, този край е неминуем, непредотвратим, тук напразни са всички старания. Всъщност в недрата на народната душа този избор отдавна е направен, което означава, че "формалното признание" е въпрос на време; часът на така чаканото тържество на народната воля неизбежно ще дойде…

ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст е откъс от моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), писана през 1998 г., излязла от печат в 2000 г., като тук съм внесъл само несъществени редакционни корекции и една-две актуализации, свързани предимно с това, че в последните години президент на България беше крещящото недоразумение, носещо името Гоце Първанов.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.