Човекът е дух - и само в духа постига свободата си...

Вече трети ден съм в "дълбоката провинция" - в едно селце в новозагорска околия, казва се Еленово. Селцето на бабата и дядото на моята съпруга, Бог да ги прости, те починаха - и вече много време дворът и къщата им са необитаеми. Стараем се да поддържаме всичко, ала сме отдалечени и рядко идваме в тази пустуш. Тъжна гледка е дворът, приличащ на тундра, в който ето вече трети ден работим, за да въведем един по-подходящ за обитаване вид. Чистим тревата и сечем храстите. Аз пък, като майстор по строителната част, вчера с помощта на сина поправих един покрив, който беше хлътнал. Също се наложи да правим и един таван, който се беше изтърбушил. Работя по малко, с почивки, казвам това, щото съм в болнични - и да не стане така, че някой мой "доброжелател" да вземе да напише донос "там, където трябва": я го вижте него, той е болнични, а пък правил, представете си, някакъв покрив! Е, сложих някоя и друга керемида и заковах една-две летви - това работа ли е?!

А иначе тук за живеене е прекрасно: тишина, жив човек не се вижда, само разни природни звуци се чуват, а пък нощта е нещо неописуемо: звездното небе отгоре блести и мами душата към неведомото, а пък природата примира от възторг пред тайната на битието. Не мога да опиша с думи какво чувствам тук, но имам чувството, че ако имах възможност, бих си доживял дните на този свят именно в това самотно и тихо място. Явно наистина съм "асоциален" тип щом толкова ме привлича уединението в тази възхитителна пустуш на природата...

Е, и в моето родно място, в Долна баня, ми се ще да си доживея дните, разбира се, към нея душата ми изначално е привързана. Но в Долна баня обаче никак не мога да се уединя истински, не знам защо е така, имам предвид уединението, подходящо за творческа работа, за писане най-вече - и за мислене. То човек мисли като пише, иначе, да мислиш без да пишеш е бошлаф работа. Истинското мислене е неделимо от изразяването, другото е нещо като мисловно бленуване. А тук, в Еленово, сякаш мога да се уединя, да намеря известен покой, подходящ за моите си работи. Но се иска време, иска се настройка, иска се около теб да не щъкат хора, пък дори и били най-близки. Сложна работа в наше време е човек да намери оня душевен мир, подходящ за истински творческата работа; ето, примерно, аз и тук, в Еленово, имам интернет, имам и лаптоп, сиреч, не мога да се откъсна от света. Мислех да оставя всичко, да дойда тук само с една тетрадка и с една писалка, ето това е истинското, ала първом взех лаптопа, а пък после взех и "бисквитката" за мобилния интернет. И така сам си зачертах възможността за така копняното уединение. Но все пак тук е значително по-добре. Само дето не мога да остана за по-дълго. Ще бъда тук най-много седмица. После ще си сменя "местообитанието". За жалост, има неща, които са недостижими за настоящия ни живот - и ще си останат само един красив блян.

Телефонът също така много пречи. Той е голям враг на свободата ни. Ето, и от телефон не мога да се откажа. Взех го, разбира се, и той страшно много ми пречи. И Сульо, и Пульо се сетиха за мен и почнаха да ми звънят и да ме търсят. Ние, хората, умеем да си вредим, даже безсъзнателно го правим. Тази наша склонност е станала нещо като инстинкт. Като дишането. Имам предвид преченето, вреденето на живота на ближния. Телефонът в неговия съвременен вид, мобилния телефон, е изобретен именно с тази цел: да ликвидира човешката свобода. Да не бъдеш оставен на себе си, сиреч, на свободата си и в тихо уединение да се радваш на плодовете й - ето на това нещо е зъл враг мобилният телефон. За жалост, много хора даже не усещат това, не си дават сметка за него. Което и показва, че въпреки всичките им претенции, хал хабер си нямат от това що е свобода. Автентична свобода, не илюзорна, привидна. Истинска. Тя е неделима от възможността истински да избягаш от света - да бъдеш оставен от него, та да намериш самия себе си. Свободата е неделима от самотата. Човек е истински свободен когато е сам. Така твърди, например, Шопенхауер.

В нашенски условия за да си свободен трябва да си по-далеч от... тъщата си. И от тъста си. Ето, моят копнеж по свободата отиде по дяволите. Тук, на село, съм с моя тъст. Тъщата не дойде. По... политически причини не дойде явно. Сама знае, че тъй като имаме коренно различни разбирания по политическата ситуация у нас, имам предвид протестите, е по-добре да не дойде - за да не се скараме. И не дойде. Това именно показва, че съм значително по-свободен, поне така се чувствам тук. С тъста някак се разбираме. Както и да е.

Да привършвам. Ето, и моят блог, изглежда, се превърна във враг на свободата ми. И той не ме оставя. И от него не мога да избягам. И той ме преследва навсякъде. Вярно, приятели сме с моя блог, но той е един мой ангажимент, който в крайна сметка, служейки на моята свобода, ми я ограничава в крайна сметка. Тя, ангажираността, всяка ангажираност, бидейки проява на твоята свобода, ти я "изяжда". Но има една ангажираност, същностна, и то с едни по-висши сфери на духа, които именно те отвеждат в пространството на истинската, на автентичната свобода. Да се отдадеш всецело на философия означава да бъдеш истински свободен. Същото е положението с изкуството, с религията в нейната истина.

А всичко друго, дето е от "мира сего", е враг на свободата - според нейната идея. Човекът е дух - и само в духа постига свободата си. Да завърша този странен текст с това твърдение, а? Добре, така да бъде: хубав, вдъхновен, богат на преживявания ден ви желая! Бъдете себе си, търсете духа в себе си. Там е истината...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.