Истината ни прави свободни

вторник, 16 юли 2013 г.

Трябва да се сложи спирачката "мандатност" на директорското всевластие - за да спрат произволите

Една моя публикация - по случка, взета от реалния живот - разбуни духовете (в средите на учителите най-вече) и предизвика гореща дискусия по най-парещите проблеми на българското образование и училище. Аз сега-засега нямам възможност да обобщя тази дискусия и да й придам подходящ за публикуване вид, но ето, тази сутрин решавам да публикувам откъслек от нея, касаещ един много важен въпрос: този за крайно належащите промени в "системата", първият от които е въвеждането на мандатност на директорите на училища. Ето какво си казахме по този въпрос, предлагам само един най-изразителен по моя преценка откъс:

Ангел Грънчаров: Защо и родителите да не бъдат питани кой да е директорът?!

Евгения Иванова: С последното не съм съгласна! Родителите могат да бъдат манипулирани. Но в един педагогически колектив всички се познават. Ако оценката се прави по определени критерии и колективът сам избере кой да го ръководи, всеки, който иска да да е шеф, ще преосмисли поведението си. И ще се научи да контролира гнева си - това са техники, които трябва да е усвоил всеки управляващ преди да се кандидатира за определен пост.

В никакъв случай не твърдя, че всички директори са терористи. Познавам много ръководители на учебни заведения - отлични организатори, администратори, които са много толерантни към подчинените си, с много такт, търпение и умение успяват да поставят всеки на мястото му. Правят го така, че не се чувстваш унизен, а отговорен. А това се учи - всеки, който има желание, може да го постигне!

Natalia Dimitrova: Това как родителите да участват в процеса "Образование" и да бъдат в помощ, а не в пречка, виждам само през Настоятелствата. И в момента те имат правомощия за влияние, намеса, а оттук и промяна. Въпросът е защо не работят? Аз участвам в едно такова Настоятелство и ме впечатлява дадената власт, която просто не знаем как да употребим. Липсва ни (за моята общност говоря) познание и информираност, имаме си само единия ентусиазъм. А хората, които имат знанията и възможностите рядко се съгласяват да отделят от свободното си време за това. Та се получава така - родителите са добронамерени, ама не искат да бъдат полезни. Обаче очакват училището да изведе децата им до висоти като отличен успех, трудолюбие, култура, взимане на самостоятелни решения, поемане на отговорност. Парадокс - не давам хляб на бедните, но очаквам бедната учителка на сина ми да даде и смятам, че това е нейно задължение.

Ирена Иванова: Когато едно лице е манипулатор, то може да има две, че и повече лица. Пред родителите показваш, това което ти отърва, там си с циничната си усмивка, винаги готов да влезеш в положението им, изкарваш подчинените си виновни. Какво от това, че си скъсал нервите на колегите си, как да го видят родителите?

Лично от опит съм установила, че спирането на детските оказва влияние. Поне за месец, но се осъзнават. И когато решиш да приложиш тази законова практика, отбелязана дори в документацията, идват и ти казват да дадеш. Родителите взимат бележите, децата се мяркат за ден и ти пак тръгваш да се бориш с вятърни мелници. Ще изберат ли родителите този директор отново, разбира се, защото нямат идея какво точно се случва!

Nena Borisova: Забелязала съм и следния момент когато стане дума за директор - различните хора (в случая учители) имат различни очаквания към директора. Едни харесват повече по-строги, които вземат самостоятелни решение и отстояват решенията си, други - по-либерални, които се допитват преди да вземат решения, склонни към компромиси. Така, че много често се случва за някой директор да се чуят дори противоположни характеристики - от "отличен ръководител" до "авторитарен тип" началник. При всички случаи обаче липсата на мандатност създава предпоставки за произвол. А относно родителите и тяхното участие - родителите са хора, които "днес са тук, а утре ги няма", учителите трябва да участват в избора.

Мария Николова: За мен един директор е умен, ако е заобиколен от мислещи и борбени хора, с които може да спори, да води диалог и по този начин да се движат нещата и да има прогрес. Онзи, който смята, че истината излиза само от неговата уста и по време на съвети води монолог, не си е на мястото. Уважавам всеки директор, който не търси реваншизъм, ако отсрещният има различно от неговото мнение. Човешкото лице у всеки, облечен с власт, е нещо много важно. Неписаните човешки закони, които един директор спазва, са много по-ценни за отношението на подчинените му към него, отколкото ходенето по хора, заради който и да било закон.

Pawel Petrow: От личните ми наблюдения мога да твърдя, че има немалко директори, които след 10-на години управление, стават точно такива - безпогрешни, "велики" и т.н. :) Но мандатността надали в решение - дойдат "червените" и къде могат - назначат "свои" хора, и естествено, правят главоболия на "сините" директори. Същото важи ако разменим "червен" със "син" :) Така, че в зависимост кой е на власт като ти изтече мандата, зависи дали ще си директор още един мандат. А ако си кадърен директор и нямаш късмет - аут :( Познавам не един такъв свестен директор, и учителите от техните училища ще скочат против, ако се въведе мандатност.

Nena Borisova: Ха, има една приказка - "на малко прасе и нов началник не се радвай, че не знаеш каква свиня ще излезе". Та в този смисъл има наистина не малко учители, които не искат смяна, защото смятат, че вече са си свикнали на характерите, така да се каже. Но смятам, че би било по-добре да имат мандат, защото иначе са "венчани" за поста и се мислят за безгрешни.

Pawel Petrow: Нена, зависи от човека (в случая директора). Не ги слагай "под общ знаменател" всички директори :) Точно заради приказката дето си цитирала :)

Ирена Иванова: Така е и с директорите, и с учителите, въобще с хората по принцип. Всичко си е до човек - нрав, характер, възпитание, етичност, обективност, приспособимост, диалогичност, опция за взаимни компромиси, но и способност за по-твърда позиция... най-вече човещина и умение да си част от екип, който гледа в една посока. :-)

Ангел Грънчаров: Мандатност на директорите е спасението от самозабравянето им - и от произволите, от злоупотребите с власт. Няма друг начин, просто не е изобретен, а ний, българите, нека не се мъчим да преоткриваме топлата вода - щото се излагаме постоянно. "Началничеството" не е професия, аз лично смятам, че да си директор е крайно трудна работа, но за нея в наши условия обикновено се натискат хора, които просто ги мързи да бъдат учители - а като директори си мързелуват донасита. А некадърникът на власт е страшно зло. Наистина страшно: той друго не прави освен да тормози кадърните, да вгорчава живота им, избивайки си комплексите. Кадърните учители пък не щат да стават директори, нали така?! Рядкост е кадърен човек да пожелае да стане директор - има и такива, но са малко. Типичният случай у нас е този: некадърниците се натискат да стават директори щото за друго явно не стават. И като станат директори правят предимно мерзости. Това е моето възприятие. 30 години стаж като учител (преподавател де, щото съм работил и в университет) стои зад него...

Pawel Petrow: И защо пак всички директори под общ знаменател? Добре, а мандатността не дава ли шанс на некадърниците, комплексарите и връзкарите на всеки 4-5 години да станат директори някъде?... И то няма да е на 4-5, а всяка година, защото мандатите ще изтичат по различно време! Може би решението ще е във формАта на конкурса за директор, както и кои да влизат в комисията и т.н.

Ангел Грънчаров: Не съм сложил всички директори под общ знаменател, а съм показал какъв е принципът в нашите родни условия. Има изключения, потвърждаващи правилото. Конкурсите за директори и не само у нас са "про форма", сиреч измамни и лъжливи, свеждат се до това да намерим работа на "нашио човек", та да си клати краката на бюрото и да вреди колкото може да на работата... Това се знае от всички, че е така, а изключенията, сиреч, кадърен, смислен човек да стане директор, са толкова редки, че могат да се сравнят с промушването на камила през иглени уши...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ