Истината ни прави свободни

понеделник, 8 юли 2013 г.

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…


Все по-често напоследък, особено тия дни, ме спохождат ето тези натрапчиви мисли:

Истинското, великото, вечното, непреходното, безценното даже и прочие е било когато, например, Христос се е разхождал бос или качен на магаре сред учениците, проповядвал им е с думи прости, непретенциозни, съвсем човечни, а пък те кротко са се обръщали към Него с "Учителю" - а не сега, когато видните последователи на Христос, такива като владиката Николай в Пловдив или Патриарха Неофит в София, са се накичили с пищни златотъкани дрехи, турили са си златни корони на главата, когато към тях се обръщат с "Ваше високопревъзходителство" или с "Ваше светейшество", когато се возят в скъпи лимузини или ни благославят с ръце, на които са сложени тежки златни пръстени - или часовници от по 20 000 евра единия. Нали разбирате защо тогава, в ония най-ранни времена, всичко е било истинско и велико, а сега е само пародия на величавост, щото сега имаме само една външна, незначителна, показна величавост, а тогава всичко е било съвсем истинско, е било вдъхновено, е било одухотворено от Духа, докато в днешното няма дух, има само фалшив блясък. Щото е менте, фалшификат, пародия, а не нещо истинско.

По същия начин някога Сократ пак се е разхождал бос по улиците и площадите на Атина, обкръжен от учениците си, бил е облечен с продрания си и кърпен тук-там хитон, с който и умира, всичко това обаче не му е пречело да води своите боговдъхновени философски беседи, да обучава младите, да ги подтиква да вървят по пътя на истината, доброто, красотата; е, разбира се, някогашният Сократ, такъв, какъвто наистина е бил, няма нищо общо с днешните "велики" професори и академици, облечени в пурпурни мантии, накичени с бляскави огърлици, които гордо и величаво, обременени от непосилна ученост, крачат из хладните, респектиращи коридори на сегашните ни потискащо внушителни университети и академии. По някаква ирония на съдбата, на историята или на самата природа на нещата истински великото, осененото и благословеното от Божия Дух, пак е било тогава, при Сократ и при Платон, а не е при сегашните ни професори и академици, при които често е останала само черупката, външната форма, видимото с очите, а пък Духът си е отлетял, щото него тия неща съвсем не го задоволяват – и, обикновено, нямат никакво отношение към истински същественото и значимото.

Вярно, в наше време хората са привикнали много да ценят външната форма, „социалното признание”, самата институционализираност и то на неща, които съвсем не се поддават на институционализиране, именно такива като духът, духовните неща, ценностите, самата човечност с всичко, което й принадлежи, които са така естествени и живи когато са свободни, ала когато бъдат „препарирани”, когато бъдат превърнати в музеен експонат, в реликва или институция на културата, мигом се превръщат в своята противоположност, сиреч, биват умъртвявани. Това обаче в днешно време най-много се цени, а пък ако сега се появи някой като Сократ, като Платон, като Христос, такъв, разбира се, непременно ще бъде най-малкото осмян, ще бъде обявен за луд, ще почнат да му крещят в очите „Абе ти кой си бе?! Ти за какъв се мислиш, нещастнико? Я си покажи професорската диплома?! Теб кой те е признал и кой те е назначил на длъжността „проповедник”, кой ти е издал атестата?!” и прочие глупости ще му рекат, а може да последва и нещо по-сериозно. За което пише Достоевски в „Легендата за Великия Инквизитор”, нали се сещате? Ако не се сещате, ако не сте чели тоя знаменит текст, ще Ви кажа: във времето на великата инквизиция в Испания се връща самият Христос, за да види какви неща правят последователите му уж в негово име – и, евентуално, да им подири сметка. Е, знайно е какво става: Христос е хванат от инквизицията и пак е изправен пред съд, този път пред съда на Великия Инквизитор, който много добре знае кого съди; и, разбира се, самият Христос в името на… Христос, е осъден на смърт, щото се е оказал вреден и опасен, щото пак иска да буни „народните маси”, които пък, благодарение на църквата (по думите на Инквизитора) са били приучени да живеят без този „страшен и опасен дар”, дарът на човешката свобода, подарен им именно от Христос, щото това е сърцевината на Христовото учение. Такива работи станали. Е, стават в роман на Достоевски.

Но не само. Те се случват всеки ден около нас, ала ний не ги забелязваме. Всеки ден продължаваме да тъпчем, да разкъсваме, да разпъваме на кръст разни там „христосовци” и „сократовци” без да ни трепне окото, обиждаме ги, тормозим ги и прочие; който се опита да направи нещо истинско, боговдъхновено, голямо (да не го наричаме „велико”, щото някои много ще се подразнят!), него не го подкрепяме, напротив, щом надушим какво става, почваме да му пречим, да го тормозим, да го спъваме; изобличаваме го като враг на нашето спокойствие, виждаме в него „смутителя на реда”, „дразнителя”, той за нас е „луд”, „самозванец”, „нахалник”, „психар”, даже „некадърник” – щото е непризнат, щото е „неинституционализиран” от културата, а пък тази култура и традиция, както знаем, е „приватизирана” от разните му там официални и казионни „научни общности”, „културни институции” и прочие. И никой не може да се намърда там ако не получи съвсем официална благословия или санкция, а за да получи и благословия, и санкция, му искат да изпълни едно съвсем простичко условие: да се откаже от себе си, от порива си, налагат му да плюе на всичко онова, което го вдъхновява, да се отрече от него, да приеме разните му там „ограничения”, "норми" и „рамки”, примерно, трябва да пише вече не както сърцето му иска и повелява, не както трепетът на духа му налага, а както „трябва да се пише”, както „се пише”, с разните му там "научни", "академични" и пр. условности и ограничения. Ако не ще да направи тия жертви, го изритват, остракират го, изгонват го безпощадно, обявяват го за „самозванец”, без изобщо да им пука, че по този начин могат да унищожат някой нов Христос, или някой нов Сократ, или някой нов Платон. Не, такива изобщо не са нужни на системата, да, такива „антисистемни елементи” изобщо не са нужни на установилата се „академична” система, на вкоренената църковна, художествена, културна или каквато и да било друга система.


То и някога, по времето на Сократ или на Христос тия двамата не са били посрещнати с ръкопляскания, е, за известно време сякаш са ги почитали, ала в един момент и двамата, и Сократ, и Христос, са станали опасни – и без жал са били ликвидирани. Да, физически ликвидирани, убити. Е, убили са, могли са да убият само телата им, не духа им, каквото са могли обаче, са го убили без жал, а пък после си устройват съответната гавра: възниква върху труповете и на Сократ, и на Христос, една философска или църковна традиция, в която, както виждаме, нищичко не е останало от първозданния, от истинския дух на основоположниците; днес си имаме „Академии”, в които такива като Сократ никога няма да ги допуснат, а там допускат предимно противоположните на Сократ, именно великите конформисти, нагаждачи спрямо системата и пр.; същото е и в църквата: дядо ви Николай от Пловдив да не би да има някакво отношение към духа на самия Христос? Не, няма такова нещо, всичко при него е спекулация, а истински важното са тия неща: пъченето, златните часовници, златотъканите одежди, короните със скъпоценни камъни, кръстовете от платина, расата от скъпа китайска коприна, от какво ли не, да, само тия неща важат там, само те са останали, но от духа обаче не е останал и помен. Той е нежелан гостенин там. Той е пъден, щото е… опасен. Това е положението.

Някога Паисий е обикалял пределите на България със своята написана на ръка книжица, давал я е да се преписва, пръскал е светлина, като, предполагам, при тия негови странствия често са го лаели не само селските кучета, ами този луд монах, нищо чудно, да е бил замерян с камъни и от самите селяни; абе кой ли ще земе да ти преписва на ръка една книжица, да я чете, за да има съзнание, че е българин и други такива глупости?! Я ме остави на мира, о, безумни юроде?! И на Левски са затропвали под носа врати и кепенци, това нима не е било така? Нима не го знаете? Да, така е било от векове, така е и сега. За жалост е точно така.

Аз често имам обичая да се оплаквам как, да речем, списанието ИДЕИ (или моите книги) бива възприемано като „натрапник”, който никой не го желае, то, горкото, си стои арестувано по книжните борси, непипнато от ръка на читател, обявен му е пълен бойкот, книжарите не го щат, понеже било „непазарно”, питам се: как пък така добре го надушиха, че не е „от наште”, че е различно, та така мълниеносно, още от първия миг, го подложиха на безжалостен остракизъм?! Явно имат нюх към тия неща, няма що. Е, осъдиха го на смърт, на убиване, на разтерзание. И мен, неговият създател, осъдиха по този начин, щото нали се досещате как родителя се чувства когато разтерзават, разнищват, разкъсват на части рожбата му?! Всеки родител предпочита сам веднага да умре, ала да не гледа как разкъсват на части и погубват рожбата му, свидното му чедо.

Било списанието ми "неинституциализирано" и като такова, представете си, "нищожно". Сиреч, уж го има, ала го няма. Това, което научната общност не е признала и приела, то... не съществувало. Оставям настрана въпроса защо не го признават, коя е потайната причина за това. Или да я кажа, а? Ами добре, ще я кажа, щом стигнахме до тоя пункт: ами не го признават списание ИДЕИ разните му там официално-казионни научни и академични институции по причина на това, че поставено до техните "научни продукти", то предизвиква крайно неизгодни асоциации; хората имат възможност да сравняват, оживотворената от вечния дух алтернатива успява да покаже колко наистина струва официално-казионната наука и академичност. Разбирате сега защо непризнаването на такива "скандални съществувания" като ИДЕИ и прочие е въпрос на живот и на смърт за ония, които така добре са се приютили в рамките на системата, че са станали подобни на тежки камъни, изградили огромната и "неподвластна на времето" стена - стената на безликата, бездуховна, казионна, суха, вееща на мъртвина и хладна величава и непристъпна като крепост институция. Научна, академична, църковна, философска, религиозна, художествена, културна или каквото и да е тя. И предимно държавна. А свободните и "частните" неща и инициативи не ги признават. И ги гонят като че да са прокажени. Така стоят работите тука.

Но има все пак и нещо, което ме крепи. Това е именно мисълта: щом така постъпват, а именно, без жал гонят всичко чуждо, значи все пак има нещо истинско, субстанциално, така да се рече, в това, с което си позволих лукса да се заема и да правя. Има дух в тия неща, щом така ги посрещат. Щото ония неща, които по начало са мъртвородени, тях ги посрещат иначе: с овации, с ръкопляскания, с аплаузи, тях ги хвалят, „творците” им, внушаващи пълното доверие на системата, ги канят по телевизиите, обявяват ги за велики, турят на челата им лаврови венци, какво ли не още; да, ала тия външни регалии на славата съвсем не могат да променят обречеността им. Това е лесна слава, която припламва за кратко като огън от слама, лумва за кратко, а пък после остава само пепел, не въглени, не жарава. А в жаравата е истината.

В онова, което не гасне, нищо че се опитват по всевъзможни начини да го угасят, там е истината…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ