Интересни разговори и спорове стават напоследък в групата УЧИТЕЛИ на Фейсбук. Посещавам я от известно време. Интересно ми е какво ще кажат колегите по теми, по които съм писал, по теми, касаещи образованието, възпитанието на младите - областта, в която сам работя. Ето, тия дни по една моя тема се получи разгорещена дискусия. Стана дума за това умеем ли да разговаряме, да дискутираме, една тема, която заслужава изследване. Ето мненията, които обменихме по нея до този момент, за мен тия реакции са много любопитни и показателни:
Мария Николова: Всеки има различен праг на търпимост към чуждото мнение. Лесно е да се призовава към това, но друго нещо е спазването му. Когато между колеги се зароди антагонизъм, винаги съм казвала, че не е етично той да става достояние на всички, а да си продължат стрелбата на лични. Не можем обаче да отречем, че критиката и изразяването на несъгласие са част от разговорите тук, но само когато са конструктивни и добре аргументирани. Ако ги няма, захаросването ще е пълно.
Яна Караджова: Тази вечер е особено "интересно" тук, в групата. Нападки, обиди, маскирани под формата на "съждения" и "разсъждения". Всеки иска да се докаже, да изпъкне пред другия. Някой може да го сметне за хубаво: толкова много индивидуалности... Не съм си позволявала досега, за времето на краткия си престой тук, да съдя и да изказвам мнение за писанията на другите. Ама просто взе да ми "писва". По стар български обичай се нападаме, укоряваме, смятаме, че само нашето мнение по даден въпрос е меродавно. Къде е толерантността в случая? Как точно (ще) обучаваме и възпитаваме младите хора, ако ние самите нямаме търпимост към чуждото мнение?
Ангел Грънчаров: Аз пък смятам, че да се спори и дискутира, понякога твърде разгорещено, е нещо съвсем естествено, дори и да е между колеги, дори и това да е между учители. И дори да е между учители и ученици. Съвсем нормално е. Няма нищо смущаващо. Хора сме. За най-важното, именно търсенето на истината, са допустими всякакви "жертви". Особено пък е допустимо да се пожертва фалшивото и лицемерно "благоприличие"...
Енеза Ангелова: Грънчаров, каква истина търсиш в неумението да се общува? Поради това се раждат конфликтните ситуации.
Ангел Грънчаров: Всякакви истини търся, г-жо Ангелова. Щом сме усетили, че не умеем да общуваме, разбира се, веднага трябва да се запитаме: а каква е истината за общуването, как следва истински, пълноценно да общуваме? Аз съм философ и това е моето обичайно занимание: търся истината. Всеки ден само това правя. Търся истината, милата. По всякакви въпроси. Въпроси за търсене на истината - бол.
Примерно търся истината за това какви сме ние самите - една много интересна и полезна истина. Ето, тия дни писах за това каква е истината по въпроса: може ли учители и ученици да бъдат приятели? Заради което страшно ми се обиди учителят, дето се похвали, че бил приятел с учениците си - и ми даде повод да потърся истината по този така любопитен въпрос. И така нататък. Въпроси, по които трябва да търсим истината неуморно, дори с риск да останем без дъх, има в изобилие. Ний, учителите, сме така орисани: всичко да поставяме под въпрос, всичко да изследваме с оглед на неговата истинност, нали до това се свежда смисъла на "професията" ни?!
Учител, който живее с коварната илюзия, че си знае истината по всички въпроси, изобщо не става за учител. Не го бива просто. Такъв отблъсква учениците си от търсенето на истината, което е най-важното. Той се е възприел като "носител на истината", което е пагубно. Подобно е на смърт. На духовна смърт. А истинското е това: да се съмняваш, да подлагаш всичко на съмнение, всичко да поставяш под въпрос, или, както казват учените хора, всичко да "проблематизираш"; тия, което го умеят това, стават за прекрасни учители.
А тия колеги, дето се разхождат със самочувствието на двукраки британски енциклопедии, сиреч, са си втълпили, че всичко си знаят, че знаят отговорите на всички въпроси, те са именно кошмар за учениците, за младите хора, те именно и не стават за учители. Опасна напаст са тия.
Така виждам аз нещата де. Не знам дали съм прав. Поставям въпроса за обсъждане. Нека да изследваме каква е истината по този въпрос. Има ли желаещи да се изкажат?! :-)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар