Истината ни прави свободни

петък, 5 юли 2013 г.

Някои горещи проблеми на училищния живот, за които е срамота да се мълчи

Преди няколко месеца бях наказан с дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение" фактически заради това, че съм отсъствал от едно заседание на педагогическия съвет на училището, в което работя; при това аз отсъствах не своенравно, не защото така ми е скимнало, а при условия и обстоятелства, които сега разглежда съдът - в делото, което заведох, обжалвайки безпрецедентно несправедливото наказание. Тия дни очаквам да се проведе обичайния в края на учебната година педагогически съвет и макар че съм в болнични, ето, решавам да участвам в него. И не само това, решавам да се изкажа. Дори решавам да напиша изказването си и да го депозирам предварително, та да се изключи вариант да ми бъде отказано да говоря - или пък изказването ми да не стигне до адресата си. Е, живот и здраве да е, ще се изкажа там и на живо, стига да бъда допуснат.

Ще видим. А ето сега проекта на моето изказване, което поставя важни според моето разбиране и също така твърде горещи проблеми; публикувам в дневника си този текст, щото ми се ще тия проблеми да получат подобаващата гласност, понеже иначе, в така и така създалата се вътрешна атмосфера в училището те няма как да получат своето решение; пък и за да остане за историята го публикувам, защо не; това беше шегичка, малка шегичка, отбелязвам го, за не се ядосват някои хора; ето какво държа да кажа непременно:

Уважаеми дами и господа,

Искам да се изкажа по едни важни според мен и също така горещи проблеми, касаещи самото съществуване на нашата общност, проблеми, които не търпят, не чакат своето решаване - нищо че съзнателно са държани под похлупак. Така обаче не бива да се постъпва. Не е разумно да се постъпва така. Ето какво имам предвид.

Имам за много неща да изразявам своята позиция, ала ще ми се наложи да подбера наистина най-важните и също така най-горещите проблеми. Които наистина не търпят никакво отлагане. И минута отлагане. По които много трябва да се мисли и говори. Защото ако не го правим, ще излезе, че съвсем ни е безразлична съдбата на нашето училище, на институцията, на която всички ние служим. А това, да се надяваме, съвсем не е така.

Вече трета учебна година училището има нов директор. Много неща се промениха. Надеждата е да са се променили за добро. Но има доста основания да се съмняваме, че това наистина е така. Аз държа да заявя своето възприятие, което да провокира разговор по проблемите. По тях не бива да се мълчи. Това са крещящи проблеми, по които е живо безразсъдство да се мълчи. По тях е безотговорно да се мълчи. Дори, бих си позволил да кажа, престъпление е да се мълчи. Всички ние носим своята отговорност за това, което се случва: затова изобщо нямаме правото да мълчим. Или да се преструваме, че нищо особено не се случва. Или пък че всичко, представете си, било "бляскаво". Не е така. Животът си има своите противоречия и колизии. По недъзите трябва да се работи, проблемите не бива да се заобикалят - или потискат. Те искат своето решаване. Те крещят за решаването си. Не трябва да се правим на глухи. Ние сме тия, които сме длъжни да работим за решаването им.

Но преди това трябва ясно да осъзнаем какво точно се случва. И на тази база да си направим подобаващите изводи. Трябва ли нещата да стават така - или трябва да стават съвсем иначе? Това ли е най-доброто, на което сме способни - или тепърва трябва да сторим нужното, за да не излезе, че сме се опозорили? Понякога преструването, че няма никакви проблеми, води дотам, че мълчащите се покриват с позор. Защото са си позволили лукса да се държат малодушно. Нашата професия е мисионерска, тя има дълбок духовен смисъл, на който ние в никакъв случай нямаме право да изневеряваме. Напротив, трябва да бъдем на висотата на призванието си. Трябва смело да сочим недъзите - защото това е предпоставка за справянето с тях. Няма друг начин това да се случи. Мълчанието, повтарям, е израз на примиреност. Така не бива да се постъпва. Грозно е да се постъпва така. Недостойно е да се мълчи. Особено глупаво пък е да мълчим понеже душите ни са вледенени от... страх. Живеем в ХХI век.

В последните две години си позволих системно да изразявам по всякакви начини своята критична позиция по повод действията на новото ръководство, на ръководството, оглавявано от директорката г-жа Стоянка Анастасова. Повтарям, по всякакви, допустими от закона и от морала ми начини. Бях принуден, тъй като в училището и в педагогическия съвет липсваше подобаващата за свободен диспут атмосфера, да изразявам своите гледища по наистина необичайни начини - в блога си, в медиите, в доклади и изложения до висшестоящите инстанции, опитвах се да провеждам дискусии, открих даже постоянно действащ нарочен семинар по проблемите, опитах какво ли не. Във всичките тия мои изяви ме е водило желанието да провокирам по някакъв начин така потребния ни дебат, без който проблемите не могат даже да бъдат осъзнати, камо ли да бъдат решавани.

Уви, това не се получи. Поведението ми беше оценено от ръководството като "скандално", то, за жалост, не разбра, че процедирайки по този начин, аз им давам шанс да осъзнаят истински значимите и съществени проблеми, по които следва да се работи с общи сили и всеотдайно. Вместо да си подадем ръка и да заработим с общи сили, и то в една задължителна среда на партньорство, сътрудничество и взаимопомощ, директорката се опита да приложи спрямо мен едни съвсем овехтели методи "вразумяване" с оглед да мирясам, да се уплаша и да замълча; приложени бяха срещу мен недопустими в съвременните условия методи за разправа, за тормоз, за административно "взискание", изродило се до пошъл педантизъм, бях принуждаван да пиша безкрайни писмени обяснения за някакви илюзорни "нарушения", бях наказван на няколко пъти по какви ли не начини, включително предупреждение за уволнение, "забележки", стигна се дотам, че бях и ощетен по недопустим волунтаристичен начин и финансово, чрез т.н. "диференцирано заплащане" и пр.

Както и да е, в резултат на тормоза аз в крайна сметка рухнах здравословно, бях инвалидизиран, в резултат на инцидент бях подложен на животоспасяваща операция; длъжен съм да подчертая дебело, че по такъв начин никога и никой, дори и в най-мрачните времена на социализмо-комунизма, не се е осмелявал да се държи към мен, към моята личност по един такъв недопустим начин; в моята некратка 30 годишна кариера на преподавателското поприще, преминала както в университета, така и в училище, не съм срещал такова крайно некоректно и грубо отношение. Спирам се мимоходом на тоя "несъществен" личен момент не за друго, а защото той показва нещо много съществено, което именно е главният недостатък на ръководителката на училището: неумението й да работи с хора, което е фатално важно за всеки, особено пък за един искащ да бъде съвременен ръководител. Ще се поясня. След което преминавам към описание на ония най-важни проблеми, които следва да бъдат решавани.

Почти всички от нас (ако изключим най-новите, назначени от г-жа Анастасова преподаватели) много добре си спомнят атмосферата, която цареше в това училище в епохата на г-н Венелин Паунов, предишният знаменит директор на това наше забележително училище. Всички ние, и ученици, и учители, идвахме с настроение за творческа работа, към нас се отнасяха с уважение, деликатно, с признание и разбиране на личностната ни индивидуалност, с такт, имахме така потребната за духовното наставничество на младите настройка за вдъхновена и ползотворна работа: защото нашият ръководител ни беше гласувал доверието бъдем свободни - та да се отдадем с всички сили на нелеките си занимания. Тогава към нас не се отнасяха сякаш сме бездушни чиновници и изпълнители, тогава бяхме признати за творци в нашето толкова отговорно жизнено и професионално дело. Аз даже писах някъде, че тогава в училището цареше една, без преувеличение, "оксфордска атмосфера", да, тогава аз, философът, долавях с всичките си сетива толкова потребния за духовни занимания академизъм от автентичен, сократов и платонов тип, който трябва да не е привилегия само на университетите, а и навсякъде, където се работи за едно истинско, отговарящо на духовните нужди на младите хора образование и възпитание. Да, така беше тогава, всички си го спомняме, ала, за жалост, за няколко месеца всичко това се срина, защото, оказа се, новото ръководство заложи на съвсем други, при това отдавна отречени от живота мениджърски практики.

Заложено беше на грубото администриране и на външния контрол. Заложено беше на бюрократичното чиновническо рвение. Всичко трябваше да бъде направено така, че "висшестоящите" да са доволни от новото ръководство, а пък учителите бяха превърнати в прости изпълнители на разпорежданията и директивите на началството. "Началството всичко знае, а изпълнителите трябва само да изпълняват - и да показват един фалшив ентусиазъм в подчинеността си!" - ето този е девизът, на който така всеотдайно служи ръководството около г-жа Анастасова. Формализмът, казионщината и отчетът беше превърнат в модус вивенди на техния стил на ръководство. Учителският екип беше превърнат в "кадри", добри и лоши: добри кадри са ония, които безпрекословно изпълняват, лоши са ония, които задават неудобни въпроси и претендират за "някаква са там свобода", за "някакъв избор" и за "умуване", вместо просто да изпълняват. Вместо педагогическите съвети с пълноценни и творчески дискусии се премина към управление посредством оперативки, на които ръководството просто се задоволяваше с това да сведе до знанието на персонала какво следва да изпълнява. Не можеше нито един въпрос да бъде поставен на обсъждане, понеже оперативките, провеждани в междучасието, не са този формат, в който това може да бъде направено. Разбира се, най-важното и първо по значение "постижение" на ръководството беше това, че беше съсипана без остатък и отровена оная творческа атмосфера, с която разполагахме в предишния период - и която е така потребна за типа духовна дейност, с каквато по същество сме се заели, която сме длъжни да осъществяваме истински, а не наужким. Атмосферата всъщност е най-важното, имам предвид царящата в една човешка общност настройка.

Ние, хората, сме своенравни същества и искаме към нас да се отнасят по човешки начин. Бюрократизмът носи в сърцевината си едно античовешко, неподобаващо отношение. Ето първата ми и най-основна претенция към това ръководство: то си позволи лукса да приложи спрямо "човешкия матр`ьял" едно неподобаващо, нечовешко отношение, именно едно бюрократично, администраторско, волунтаристично, командно-директивно, изцяло архаично и несъвременно, немодерно отношение. Така към човешки същества не бива да се отнасят. Доникъде не води едно такова отношение. До нищо добро не води. Всичко съсипва едно такова отношение. Защото то отрязва корените, от които може да израсте нещо положително, истинско, жизнеутвърждаващо, творческо. Повтарям: образованието е форма на духовен живот, а духът има за своя най-естествена среда на развитието си свободата. Учителстването е творчество, а не канцеларщина. Творческият процес се нуждае от свобода и от подобаваща настройка. Убиеш ли на учителя настройката (нагласата), опорочиш ли душевния му комфорт, посегнеш ли по този начин на достойнството му, ти си му отрязал всички пътища да изпълни задачата си - в съответствие с призванието му, в съответствие с висотата на мисията му. Ето затова, не за друго, аз решително възразявам срещу нечовешкия в сърцевината си стил на ръководство на г-жа Анастасова. Така с хора, с човешки същества не се отнасят, уважаема г-жо Анастасова. Ние не сме роботи, а човеци! Да спра засега дотук.

На базата на опорочения и неверен подход се появи питателната среда за покълването и израстването на какви ли не, да ги наречем, грешки, които, независимо че ескалираха с всеки изминал ден, по никакъв начин не можеха да бъдат спрени. Поредица от грешки, които, ако атмосферата беше друга, изобщо нямаше да се случат. Г-жа Анастасова, за жалост, е доста упорит човек и успява да наложи волята си по всички въпроси. Примерно, давам един красноречив пример от най-ранния етап на управлението й: решението й да затвори, да заключи централния вход на училищния двор. Нали си спомняте тази умопомрачителна епопея? Изведнъж на г-жа Анастасова й хрумна да заключи тази врата, като мотивировката й беше: понеже клиентите на заведението до входа влизали да "уринират" в двора, дайте да заключим вратата! Е, заключи я - и май една година я държа заключена. Какво стана, нали си спомняте? Първо, учениците трябваше да прескачат невисоката за тях ограда сякаш са кенгура, нали така беше? Пак всички, които пожелаваха, си минаваха оттам, само дето трябваше да прескачат оградата. Г-жа Анастасова само не се сети да сложи караул, та да арестуват нарушителите. Предполагам, клиентите на онова заведение също са прескачали оградата, когато им се е налагало да се облекчават по малка нужда. Директорката не се вслуша в нито един от трезвите гласове, които открито й казаха, че е твърде глупаво това нейно решение. Е, мина година, тя, изглежда, осъзна грешката си и благоволи вратата да бъде отключена - и да бъде използвана. Този случай е архетипичен, съдържа архетипа на всички останали грешки на ръководството, някои от които обаче не бяха толкова безобидни или духовити.

Примерно, кой знае защо, изведнъж се реши да се откажем от кабинетната система и да минем на "класна система", нали така се казва системата, в която всеки клас разполага с една класна стая, а пък учителите от всички учебни предмети биват превръщани в номади, които циркулират всеки час от стая в стая. Добре, запита ли някой какъв е смисълът от тази "реформа"? И доколко тя се свързва със съществените нужди на учениците. Съществените нужди на ученици са свързани с основната дейност на училището като училище: учебната, възпитателната, личностно-формиращата, формиращата техните личности. Изтъкнато ни беше съображението, че причината за тази реформа била тази: така щяло да се опази по-добре училищното имущество. Е, опази ли се? Много е съмнително дали се опази. Но че се навреди на учебния процес, това поне е сигурно. Учителите бяха лишени от възможността да използват съвременните технически и каквито и да било други средства, апарати и устройства за обучение. Те не можеха да ги разнасят от стая в стая. Тия средства станаха неизползваеми. И ред други вреди бяха нанесени на ученическата, пък и на учителската общност. Както и да. Нито един от гласовете, които предупреждаваха за тия вредни последици, не беше послушан, сиреч, остана си глас в пустиня. Аз даже писах специален доклад по този въпрос, който седмици вися в учителската стая без някой да смее да го подпише. Подписа го само г-жа Т. Копривленска. Ето така стигаме до друг един съществен момент, който трябва да бъде очертан.

В съвременни условия училищната, пък и всяка друга човешка общност трябва да бъде поставена върху демократични принципи - и само в такъв случай може да е пълноценно съществуваща общност. Демокрацията в нашето училище обаче беше прокудена с идването на власт на това ръководство. Стигна се до парадокса и абсурда в съвременни условия хората да се страхуват гласно да заявят какво мислят. Пак се възроди оня презрян манталитет от годините на комунизма: да мълчим, сакън, за да не се набием в очите на ръководството. Или: важното е аз да съм добре, пък цялото нека ако ще да отиде на поразия. За да съм аз добре, ще трябва да правя мили очи на ръководството, ще трябва да се подмазвам, та да се издигна в очите му - с оглед да заслужа... по-висок дял в т.н. "диференцирано заплащане". Или поне да си нямам излишни главоболия. Или да ме оставят да поучителствам още някоя и друга годинка в пенсионна възраст - както именно става само ако съм лично приближена до директорката. Защо да си усложнявам живота като си позволя да критикувам явните провали на ръководството? Аз да не съм луд?! Ще си мълча. Ще изпълнявам и ще си трая, нека други да бъдат лудите глави, дето неминуемо ще паднат в торбата. Този именно презрян манталитет, не е за вярване, се възроди в нашия поставен пред най-тежкото си изпитание "колектив". Щом няма в една общност гласност и откритост, вместо това се появяват слуховете, шепненето с приглушен глас по ъглите, интригантството, клюкаренето, подливането на вода на другия, на "лошия". Аз не съм вярвал, че такива явления са възможни в нашите съвременни условия, но ето, уви, оказа се, че не само са възможни - а са и съвсем реални. Като писах за отровената атмосфера в училищната общност, съм имал предвид и това.

В съответствие с изложеното вече се стигна дотам, че нито един от истински важните, сложни, тежки, горещи, парещи даже проблеми на училищния живот в нашата общност вече не можеха да бъдат обсъждани, и то по подобаващия начин, именно на съответните демократични форуми: училищен, учителски съвети, открито, честно, гласно, разгорещено, както и трябва да бъде. Не, на хората се уби желанието да разговарят по тия проблеми и то особено пък по този така човечен и истински начин. Разговаряше се, ала иначе. Знаете вече как. Тихо, шепнешком, по ъглите, на четири очи. За всичко вече се разговаря по този начин. Рядкост е някой гласно да заяви какво мисли - и в тая вече отровена атмосфера това неминуемо се възприема като скандално, а не както трябва да бъде, а именно, като нещо съвсем естествено. Появи се дори и групичка от клакьори, които на всяко едно обсъждане, което някъде, да речем, е започнало, мигом скачат и почват да хулят оня, които си е позволил да отрони и дума против "нашето мъдро и толкова добро ръководство". Недостойна работа е това подлизурство. И симптоматична. Такива явления потвърждават тезата, която си позволявам тук да издигна: работите в нашето училище не вървят на добре. Напротив, вървят в лоша, недопустима посока. Така обаче не бива да продължава. Хлъзгането по тая плоскост до нищо добро няма да доведе.

Ще каже някой: а бе защо, Грънчаров, ровиш сега с това писание, с това изказване? Какво толкова искаш? Що, драги, не си кротуваш? Що не вземеш най-после да мирясаш? Що се правиш на герой, дори след като толкова много пострада? Кога ще ти дойде на теб акъла в главата най-после? Мълчи си и вегетирай бе, луди човече?! Търпи до пенсия, какво има да мърдаш толкоз? Никой няма да ти изръкопляска, ако очакваш това, горчиво се лъжеш! Луд, луд човек, явно вече съвсем не е наред с акъла тоя - особено след като му направиха онази операция на главата! Горкият човечец?!

Да кажа две думи относно мотивацията на моето отношение и поведение. Всеки нека да си мисли каквото иска, но и аз имам право на свое разбиране. Даже бих си позволил малко да разширя въпроса. В тази ситуация вече е интересна не само мотивацията на моето отношение и поведение, а всеки един от "колектива" е длъжен най-критично да погледне на собственото си отношение и поведение. Не съм интересен аз, важен е обаче принципът, който се опитвам да прокарам; да, понякога отчаяно, понякога прекалено емоционално, може би дразнещо, но аз поемам всички рискове съвсем съзнателно - и с ясна цел. И тя не е тази, която, възможно е, витае в нечии глави: не, декларирам, че не ща да катурна това ръководство и аз един ден да седна на директорския стол. Тази мисъл даже и не ми е минавала в главата. Не съм чак толкова плосък човек.

Друга, съвсем друга е причината. Аз, признавам си, съм сантиментален човек. Обикнах това училище, в което, както са потръгнали работите, нищо чудно и да умра - ако изобщо докуцукам един ден с последни сили до пенсия. Да, привързах се към училището, не толкова към сградата, не и към учениците (те, знаем всички, са всякакви - и често някои от тях успяват да ни опънат нервите така, че трябва да си мазохист, че да изпитваш наслада особено към някои аспекти на учителстването!), не и към "колектива", не, привързах се към неговия дух, към културната традиция, която това наше наистина знаменито училище излъчва. Привързах се към духа на ПГЕЕ-Пловдив, причастих се към него, той заживя в душата ми и овладя и моя личен дух; в този дух на нашата гимназия са вградени и за вечни времена ще витаят духовете на такива човечни и трогателно незабравими исполини на учителстването, явяващо се същинско изкуство на съзиждането на човешките души, като Жак Асса, Венелин Паунов, Иван Блянтов, Йорданка Господинова, г-н Марински, Станко Станев (Бог да прости починалите!), Радомир Парпулов, Вангелина Искрова... (изброявам само тия, за които съм имал шанса непосредствено да съм им се възхищавал; добре знам, че има още много други, които, за жалост, не познавам); в този дух на нашето знаменито училище са вградени духовете и сенките на хилядите негови възпитаници, които сега са пръснати по целия свят - ето затова неговото бъдеще, неговата съдба съвсем не могат да ми бъдат безразлични.

Тази, повтарям, само тази е единствената причина да реагирам толкова остро и болезнено спрямо недъзите, защото те, по моята преценка, са винаги най-жестоки рани, които биват нанасяни върху пулсиращото от живот тяло на нашето знаменито училище. И наш нравствен дълг е да реагираме - ако искаме да не се опозорим. Причината да реагирам по този начин е единствено нравствена и, така да се рече, философска. Мой дълг като философ е да казвам истината въпреки всички неудобства, които това може да ми донесе. Такава е ориста на истинските философи. Позволете ми да имам манията и моята съдба да носи в себе си нещо от орисията на истинските философи. Даже и само по простата причина, че се отвращавам да бъда философ-менте - или карикатура на философ...

Сами разбирате, че още много може да се пише и говори, но се налага да спра съвсем ненадейно ето тук. Едно, че се изморих да пиша, а аз съм болен човек, намиращ се във възстановителен период след тежка операция, така че ми е простено да се изморя. Друго, че е най-добре написаното дотук просто да се възприема като една покана за разговор; аз нямам претенцията, че с един текст мога да очертая всички проблеми - и дори да предложа начините за решаването им. Не, това е глупаво да се очаква; ето и затова спирам. В изминалата (или по-скоро по-правилно е сега да се каже в по-предишната, не тази, която току-що измина) учебна година аз написах цяла една книга все по същите тия проблеми, тя носи заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование), там съм казал какво мисля по повечето въпроси - и от какви идеи за промяна на ситуацията се вдъхновявам. (Апропо, това е същата книга, за която ме съди пом.-директорката и синдикална лидерка на училището г-жа К.Стоянова; тя ме съди "за обида и за неправилни мисли", които там съм имал дързостта да напиша!) През тази, през учебната 2012-2013 г. моя милост, като плод на остракирания така грозно от ръководството на училището мой методически семинар аз издадох три брошури, в които се очертават проблемите на нашето училище и в трите значими по моето възприятие сфери и ги издадох под общата рубрика ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, съответно със заглавията ПРЕПОДАВАНЕТО, другата съм нарекъл ДИСЦИПЛИНАТА, третата - ВЪЗПИТАНИЕТО. Всяка от тия брошури има по около стотина страници, те са добра основа за да се проведе пълноценна и ползотворна дискусия, стига да го има желанието - и настройката.

Уви, до този момент такъв един отклик от страна на ръководството не се забелязва. А в съответствие с казаното по-горе вече от всички се разбира, че в рамките на реконструираната, на възпроизведената от г-жа Анастасова административно-директивна система на ръководство нещо може да се случи само и единствено ако бъде инициирано и благословено от самата нея. "Народните маси" в тази система нямат правото на глас, камо ли пък на бунт. Това, че нищо особено не се случва в тази посока е красноречиво доказателство за верността на горните констатации. Изобщо обаче не ме радва това, че получавам такива всекидневни потвърждения за своята правота. Много мразя да съм прав - особено когато работите изобщо не вървят в добра посока...

Някой трябва да поеме цялата отговорност за случващото се. Това вече е въпрос на морал и на лична съвест. Примерно отговорност трябва да бъде поета и за това, че в продължение на една учебна година учениците бяха ощетени в най-важното отношение - качеството на тяхното образование! - понеже в преподаването не бяха използвани съвременните методически и технически средства (заради злополучната, архаична и съвсем неподходяща за ранга и нивото на учебното заведение "класно-урочна система", въведена от директорката). Това изобщо не е безобидна "подробност от пейзажа", напротив, голям гаф е.

Аз няма да призовавам за оставки, понеже, повтарям, това би следвало да е въпрос на личен избор, на личен морал и въпрос на съвест - и достойнство. Мъчно ми е, че работите стигнаха до такъв край, но е съдбовно належащо неблагоприятният ход на нещата да бъде спрян колкото се може по-скоро.

За доброто на институцията, за бляскавото й бъдеще, което тя безспорно заслужава, не за нещо друго...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ