Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование

СЪДЪРЖАНИЕ:

ВЪВЕДЕНИЕ: Как следва да наречем този курс?

1. Защо го определят като “гражданско образование”?
2. Как оценявам наименованието “Свят и личност”?
3. Коя е всъщност целта на този курс?
4. Кой е верният подход?
5. С какво да започнем?
6. Как да се пренастроя за да ми е по-интересно?

РАЗДЕЛ ПЪРВИ: ИНДИВИДЪТ И ДРУГИТЕ

1. Моята личност и моят свят

1. Личността е опорната точка
2. Как да направя своя свят човечен?
3. Безкрайната множественост на човешките светове
4. Ориентирането в реалността, в която сме поставени

2. Личността и безликата общност

1. Отношението личност-общност, “аз” и “другите”
2. Кои са те, другите?
3. “Адът – това са другите” – как така?
4. Потокът от хора, пълзящ навсякъде около мен
5. Разбрахте ли провокацията?

3. Екзистенциалните проблеми

Психологически трудности на личностното израстване
Общуване и междуличностно разбиране: култура на толерантността
Враждебност, агресия и жизнено-духовна (личностна) непълноценност
Как да победя бездейността, сладкото нищонеправене?
Моята готовност за свободен и самостоятелен живот
Как да се справя с малодушието, слабостта, наивността?
Съществува ли убедителен отговор за смисъла на живота? Как да заживея по-смислено?

4. Личностното израстване

Как да стана личност? Как да стана силна личност?
Как да стана богат?
Човечни ли са хората днес?
Кога тинейджърът наистина става зрял човек?
Защо все повече се смята, че парите са най-важното в живота?
Докъде може да се простира безгрижието ми?
Насилието в дома, конфликти в семейството
Може ли да съществува “само приятелство” между индивидите от различен пол?
Имам ли достатъчно основание за самочувствие?

5.Ценностна идентичност на личността

Какво си заслужава да иска човек от този живот?
Кои са най-разпространените ценности сред хората днес?
Съзнавам ли собствените си ценности?
Как да постигна качеството предприемчивост?
Какво е да си материалист?
Аз материалист ли съм или не съвсем?
Какво разбирам под богатство?
Какво за мен са парите? Разбирам ли тяхната същност и тайнствена сила?

6.Най-ценните човешки качества

Наясно ли съм със своя личностен потенциал?
Същинския успех дали не се свежда до пълноценната личностна реализация?
Мога ли да определя себе си като разбиращ живота човек?
Присъщи ли ми са качествата инициативност, прагматичност, деловитост?
Мога ли да се определя като съзерцател?
А като романтик? Какво е да си романтик?

РАЗДЕЛ ВТОРИ: ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ

7. Коя е моята най-висша цел?

Какво означава израза "стратегия за живот"? Що е "жизнена стратегия"?
Кои са моите жизнени приоритети?
"Аз избирам безусловно успеха, в никакъв случай не провала!"
А какво за мен е да си успял човек?
А разбирам ли свободата си, опитвам ли се да живея както аз искам?
Обичам ли рисковете? Бих ли могъл да се определя като авантюрист?

8. Как да си изработя личен проект на живота?

Какво бъдеще си желая?
Дали няма да се случи само онова, което желая не как да е, а съкровено?
Обичам ли да си мечтая за бъдещето?
Какво за мен е настоящето?
Влияе ли на бъдещето ми моето минало?
Или склонността към фантазьорство е изключително глупава и вредна?
Аз практичен човек ли съм или по-скоро съм непрактичен?
Кои са моите най-ценни качества, кои са най-силните ми страни?
А кои са най-лошите ми страни като личност, кои са моите главни недостатъци?
Вярвам ли в своя успех и в каква степен: силно, умерено, слабо, съкровено?

9. Прагматика и деловитост

Мога ли да се самоопределя като сериозен, упорит, деен човек?
Какво си представям като чуя израза "силна личност"?
"Богат е този, който е мъдър" – нима?
Мога ли да се определя като амбициозен човек?
Ако заложа на истината и на честността, това увеличава ли шанса ми да успея?
Може ли по честен начин да се успее в България?
А може би трябва да търся успеха си в чужбина?

10. Моите лични ценности

Кои са моите жизнени приоритети?
Какво означава професионалната кариера да ми е главен приоритет?
А какво ще стане ако моето личностно израстване е първа цел в живота ми?
Кога изпитвам задоволство от живота, то само развлеченията ли е свързано?
Какво означава популярният израз "опитай се да гледаш философски на живота"?

11. Живот, свобода, борба

Как живея тактически въпрос ли е – или е съвсем стратегически?
А въпроса за това как трябва да живея?
Аз оптимист ли съм или по-скоро съм реалист?
Има ли моменти, в които се чувствам едва ли не отчаян?
Познато ли ми е чувството на безпокойство от неизвестността?
Какво означава качеството "деловитост" и дали то ми е присъщо?
"Всеки човек е ковач на собствената си съдба": така ли е – или Клавдий нещо бърка?

12. Простите истини за “всекидневна употреба”

Какво за мен е трудът?
Допустимо ли е да използвам другия като средство за постигане на свои цели?
Лошо ли е да съм индивидуалист?
Коя е най-важната истина, която постигнах в моето обучение по философия?
Кои са основните проблеми пред нас, съвременните млади хора?
Имат ли ми доверие хората, които са ми най-близки?
Или по-скоро, най-вероятно, се безпокоят за мен?
Съществува ли истинска любов?
Или по-скоро съществува само секс?
Дали любовта не е съвсем архаична, демодирана, несъвременна емоция?

13. Аз и моето поколение в моите и в чуждите очи

Вярва ли в съдбата (късмета) съвременният млад човек?
За какво най-много си мечтае съвременният млад българин?
За какво да се боря и как да успея – това безпокойство познато ли ми е?
Реалистично ли гледам на себе си, познавам ли се?
Чувствам ли се в някакъв смисъл отговорен и за другите?
Защо мразим и защо обичаме човека до нас?
Защо момичетата си избират приятел най-вече според марката на колата и според дебелината на портфейла му?

РАЗДЕЛ ТРЕТИ: ГРАЖДАНИНЪТ И ДЕМОКРАЦИЯТА

14.Какво е да си гражданин?

Как се става гражданин?
Гражданин на България, гражданин на Европа, гражданин на света
Участвайки в изборите дали ще подпомогна просперитета на страната?
Гражданската ми ангажираност ще повлияе ли на моя личен просперитет?

15. Държавата, политиката и властта

Политическа свобода и гражданска инициатива
Традиции, новаторство и модерност: консерватизъм и радикализъм
Изборът между лявото и дясното: между какво всъщност избираме?
Как да въведем ред в обществото си: дисциплина или анархия?

16. Политическата демокрация

Какво за мен е демокрацията?
Какви следва да бъдат отношенията между мнозинствата и малцинствата?
Опасностите пред демокрацията: кога демокрацията се изражда?
Каква е ролята на медиите в съвременните общества?

17.Младата българска демокрация

Наясно ли съм със случилото се у нас след 1989 година?
Интересна ли ми е истината за българския преход?
Как престъпността, корупцията, беззаконието у нас могат да бъдат сведени до поносими размери?
Дали пък защото сме именно такива и управляващите ни не са такива?
Бих ли участвал с роля в психодрама на тема “Предизборно събрание в квартала (селото, града)”?

РАЗДЕЛ ЧЕТВЪРТИ: БЪЛГАРИ И ЕВРОПЕЙЦИ

18. Българската душа и съдба

Каква е връзката между това какви сме и как живеем?
Съществува ли българска мечта?
Кой е виновен за несполуките на нашия народ?
Възможно ли е човек да успее в България?

19. Българска национална идентичност

Какво е да си българин?
Като заявя “Аз съм българин!” какво всъщност чувствам?
Кои са най-отвратителните черти на българския характер?
Кои са нашите добродетели и достойнства като нация?
Как може да съм патриот, бидейки гражданин и на Европейския съюз?

20. Европейската идентичност

Какво е да си европеец?
Аз европеец ли съм, съзнавам ли се като такъв?
Кои са ценностите, придаващи единство на нациите в Европейския съюз?
“Единство в многообразието” – как да разбирам девиза на Европа?
Мога ли да кажа нещо за “душата на Европа”?

21. “Добре дошли у дома!”

Защо бяхме поздравени точно с тия думи при влизането ни в ЕС?
Как вървим по пътищата на свободата и достойнството?
Как да направим живота в България по-добър?
Как днешният българин възприема успеха на другия?
Обичаме ли ние, българите, свободата?
Имам ли право да отхвърлям различния само защото е различен?
Каква е ситуацията в българското образование?
Интересуват ли ме чуждите мнения?

РАЗДЕЛ ПЕТИ: ЧОВЕЧЕСТВОТО И СВЕТЪТ

22. Голямото световно село

Наистина ли светът е станал “глобално село”?
Дали глобализацията ще помогне за възникването на по-добро човешко общество?
Какво за нас, съвременните хора, е Земята?
Какво е да си космополит?
Дали тъкмо “глобалното съзнание” не е антитеза на национализма?

23. Съвременността и универсалните ценности на човека

Наистина, съществуват ли ценности, обединяващи всички хора по света?
А дали всички хора по света не се стремят към свобода?
Трябва ли човешката свобода по света да бъде пазена и със сила?
Какво е да си съвременен (модерен) човек?
Кои са принципите на международните отношения в съвременния свят?

24. Глобалните проблеми

Какво е отношението ни към природата?
Възможна ли е екологична катастрофа?
Съществува ли конфликт между религиите и цивилизациите?
Каква е ролята на САЩ и Европейския съюз в световните дела?
А на Япония, Индия, Русия и Китай?

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица...

Изток или Запад

Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност.

Автор: Янко Янев

Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се разбива по някакъв определен път.

Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена – най-страшните в историята на новия свят, – когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социалнополитическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения часов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без Всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса – трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

2

По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от „книжовно“-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово – отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността – това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничеви и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае , че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер Ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

3

А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад – също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание – дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че – подобно първото влияние на русизма – и западното Влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът – алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника – от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

4

И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път – пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни – ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето Възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене – нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

Златорог, 13, 1933, № 4, 174–180.

Автор: Янко Янев

За автора: Янко Янев (1900–1945) е български философ, поет и есеист. Той е представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема „Живот и свръхчовек“.

Янко Янев е роден в Пещера на 20.11.1900 г. Представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема „Живот и свръхчовек“. За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение. След 1934 г. се установява в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Публикува статии и рецензии в сп. „Българска мисъл“, „Листопад“, „Училищен преглед“, „Златорог“, „Отец Паисий“, „Стрелец“, „Пряпорец“ и др. Автор е на книги с поезия, есеистика, философия.

ПРЕПЕЧАТКА ОТТУК >>

Смелостта пред истината за нас самите ни е съдбовно потребна

(Забележка: това е поредна тема от цикъла беседи Българска народна психология.)

Разговарям с вас, пиша тия неща, а някой може да си каже: вижте го пък тоя, прави ми се на интересен! Не, недей да ме подценяваш толкова, ще му отвърна: съвсем друга ми е целта! Защо искам да кажа ония неща, които, от една страна, ме вълнуват, и които, от друга страна – как да кажа? – ме и отвращават; това са неща, на които, също така, у нас сякаш изобщо не се обръща внимание. Ако повече хора заговорят за това, за което предимно сме свикнали да мълчим, ще има някакъв напредък.

Моята позиция е позиция на философ, психолог, изследовател, гражданин, човек, който пише, понеже иска да разбере; аз съм човек, който търси и не е безразличен към истината. Нямам особени претенции, също не се водя и от някакви долни подбуди, именно да се нагаждам, да се подмазвам, да угаждам някому; пиша и говоря само това, което мисля. Може някому това да изглежда грозно, аз не знам острани как изглежда това; ще попитам мои приятели как се възприемат тия мои беседи отстрани.

Но съм решен да ги продължа, понеже смятам, че в тях става дума за най-важното. Последните ми две книги, именно “Българската душа и съдба” (подзаглавие “Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността”) и “Страстите и бесовете български” (подзаглавие “Кратка психологическа история на съвременна България”), също са все в същата тази насока. Но понеже съм се настроил да изследвам тия проблеми, продължавам да “ровя” и да размишлявам, имам много наблюдения, а пък и ми се струва, че в книгите си дотук сякъш съм бил прекалено предпазлив, докато сега разбирам, че трябва да се каже цялата истина. Макар че тя е трудно постижима, наведнъж е невъзможно да се добере човек до нея, искат се твърде много усилия. И най-вече следва да се знае това: въпреки че може много да боли, истината трябва да се каже. Пък ако в резултат от това някои изпитат някои срам като разберат какви сме, и то е нещо. А има и такива, дето оценяват писанията ми като “хули” спрямо народа, отправяни при това от един “крайно злобен човек” (или “българомразец”; тая дума изобрети първият патриот на республиката ни Сидеров), та мен някои ме представят като такъв “крайно вреден човек”, който не свени най-грозно да хули нацията ни, бидейки също така и пълен неблагодарник.

Като казах тази дума, думата “неблагодарник”, се сещам за един случай от неблизкото ми минало. Ще ми позволите да кажа нещичко за тази моя асоциация, с нея уж привидно се отклонявам, но ще се окаже, че това не е съвсем така.

Известно време след като се върнах от Русия, от Санкт Петербург, където завърших философия, се разигра една случка, за която искам сега да разкажа накратко. Аз отидох там, в Русия, да продължа образованието си, понеже бях пълен отличник, такава ми беше дипломата от средното образование, а в Университета в София, след като завърших първи курс, също показах най-висок успех. Даже няма да забравя никога, един много уважаван преподавател в катедрата по философия, Аристотел Гаврилов се казваше, доцент, твърде колоритна личност (беше се осмели да критикува най-казионния философ по онова време, академик Тодор Павлов, поради което за цял живот си остана само доцент!), той наистина беше личност, за която ще остана с най-прекрасни впечатления; та този Аристотел Гаврилов беше оценил една моя писмена работа като превъзходна, най-добра и т.н., което, спомням си, мен, 21 годишния студент, твърде много ме поласка.

Но както и да е, та въз основа на тия неща ме избраха и ме изпратиха да продължа образованието си в Петербург, който още тогава за мен беше градът на Достоевски, а не на Ленин; знайно е, тогава комунистите бяха преименували северната столица на Русия “Ленинград”; впрочем, зевзеците сред руснаците още тогава се подиграваха с това, като тайничко казваха: “Една от най-големите заслуги на Ленин е, че е основал града на Петър! Завърших там, в Държавния университет в Санкт Петербург, дипломирах се, и то предсрочно, с две години по-рано – понеже вземах изпитите вместо за две години за една, т.е. се прехвърлих по индивидуален план; така завърших за три години, вместо за пет.

Като се върнах в България, работих известно време като учител, а след това държах конкурс и станах асистент по философия в ПУ “П.Хилендарски”. И минаха една-две години, но в един момент ме надушиха, че някак си не пасвам на атмосферата в тогавашната катедра по “Марксизъм”: нито съм конформист, нито съм подмазвач, поради което взех да си имам някои главоболия, конфликти и пр. Трябва да се отбележи, че вече беше дошло времето на Горбачов, и моя милост възприе тогавашните настроения като картбланш да говори каквото мисли, без да се съброзява с официалните догмати.

И веднъж ме срещна в коридора една доцентка, мога дори да й кажа името, Милена Калудова се казваше, нейният съпруг беше генерал от ДС, та тази Калудова беше по тази причина хем страшилище в университета, хем и голяма смешница; много хора й се подиграва зад гърба й; чувстваше се, че на комунизма времето съвсем му е изтекло и по тази причина вече не е така страшен. Та тая Калудова обаче имаше ограмна власт, тя беше заместник-ректор, несменяем, по идеологията; а пък аз нали бях в тази катедра, по “Марксизъм”, та тази Калудова се чувстваше че ми е началник. Аз тогава активно пишех в местния младежки вестник някакви статийки, по-перестроечни, по-смели, тъй да се рече, понеже звучаха свободолюбиво и пр. И тогава точно бях написал статия за това какво съм преживял в Русия, статията се състоеше от три части: “Градът” (Петербург), “Университетът” и “Общежитието”, “Общягата”, както я наричахме, където съм живял. Пуснаха тази статия във вестника, като заради нея стана голям скандал, и точно тогава ме среща Калудова в коридора и ми изсъска като змия:

- Грънчаров, как не те е срам?! Партията те изпрати да учиш в СССР, получи там диплома, а ти си позволяваш да проявяваш такава грозна неблагодарност! И към Партията, и към великата съветска страна?! Изрод такъв, как можа да попадне такова изчадие като теб при нас! Безсрамник!

И пр. приказки ми изрече, тя беше словохотлива, доцентка по руска литература беше все пак – по ирония на съдбата чудо като нея преподаваше на едно най-вулгарно и профанско ниво произведенията на моя любимец Достоевски! - та нахули ме хубаво тогава яростно ядосаната ми доцентка.

Тя всичко това ми го говореше публично, на висок глас, в коридора, където минаваха студенти; а пък аз почнах да се смея и да се правя на ударен:

- Доцент Калудова, какво толкова съм направил: пиша както съм възприел нещата! Така съм ги видял, така и ги описвам, не мога да си кривя душата и да пиша неистината!

- Как не те е срам, неблагодарник такъв?! Така бил видял нещата?! Нищо не си видял и не си разбрал! Защото такива като теб не заслужават снизхождение, безсрамник такъв!

Та ето този твърде отдалечен случай в личната ми история се появи в съзнанието ми сега, като употребих думата “неблагодарник”; винаги, когато чуя спомената дума, се сещам все за тази Калудова и за онази случка в коридора. А интересното е, че даже и сега се идват някакви идиоти по блога ми и по форумите, които не пропускат да ме заядат точно по същия начин:

-Ей, ти учи в Ленинград някога, в СССР, пък си станал демократ сега, как не те е срам: такъв като теб да се представя за демократ, неблагодарник такъв: храни куче да те лае е твоята!

Ето, виждате, че има хора, които не са мръднали и на сантим напред в умственото си развитие, да не говорим пък за личностното – ако у такива изобщо има нещо, което може да се нарече личност. А това, което току-що разказах, макар че беше отклонение, както виждате, пак се свързва по някакъв начин с темата, именно с проблема за българската национална психология и душа.

И ето, връщам се към главния проблем с тази констатация: у нас не се цени тъкмо личностното. Налице е крещяща липса на съзнание за свобода в най-широки социални слоеве. Забелязва се ужасна ценностна недостатъчност, избиваща на повърхността като най-пошъл материализъм; на тази почва по-нататък произлиза всичко останало.

А именно такива масово разпространени явления като простотия, липса на всякакви духовни импулси и стремежи, на по-възвишени пориви и пр., израждане на личностното, защото без духовни импулси и самата човечност у личността е застрашена: човек има субстанциална нужда от духовни неща, от духовни стимули, примерно да чете книги и пр. Но такива хора, хората, за които говоря, четат не книги, а вестници, и то жълти вестници, щото други у нас почти няма. Ако изобщо нещо четат и ако още, впрочем, могат да четат, защото някои по-тежки случаи с течение на годините почват да забравят даже буквите. Забелязал съм, стигнало се е дотам, че такива казват, и то с претенция за “духовитост” и “остроумие”: страх ме е като чета, да не вземе да изхвръкне някоя буква и да ми извади окото; та за да си запазя очите, до книга и дори до вестник не се докосвам! Как тогава за такива хора да не е възможно да забравят буквите, цяло чудо ще е ако още ги помнят?!

Защото при четенето е така: можеш да четеш стойностни текстове, които, за да ги разбереш, следва да мислиш, а може и да четеш някакви си там журналистически “повръщни”, продукти на някакъв журналистически словесно-душевен онанизъм, каквито са жълтите вестници например; не че другите са по-различни де. Четат ги обаче подобни вестници, приличащи на мръсни парцали, докато нормалният човек като разтвори такъв вестник веднага му става гадно и отива да повръща.

Това е. Вече сме в Европейския съюз, представяте ли си?! И ето оня български нужник, дето го сложиха в Брюксел: какви реакции, каква глупост, какво грозно поведение от страна на държавата, на управниците, спомняте ли си?!

Онова, което беше сторил художникът, начинът, по който ни представи, беше шега, някакъв весел и безобиден намек за това как ни възприемат чужденците. Или как ни е възприел, по-специално, самият чешки художник по време на детството си, когато, както сам каза, бил в България и му останал подобен детски спомен. То ако човек е малко по-грамотен и мислещ няма как да не разбере, че цялата инсталация в Брюксел има символически и весело-шеговит смисъл; естествено, че не трябва да се възприема буквално и буквалистки.

Въпреки че, впрочем, у нас мръсотията наистина е съвсем повсеместна! Всеки от нас, който е излизал извън България, знае как още в Сърбия се забелязва, че е по-чисто и по-пригледно. Да не говорим пък като се мине Виена и нататък, или пък от Унгария нататък какво е. Ами чисто е, а ние тук сме затънали в нечистотии, сякаш живеем в някакъв алегоричен, но и най-обикновен нашенски обществен нужник! И то от тия, най-мръсните, немитите, оцапаните с фекалии отвсякъде, в които и иманета са си изписали по стените с пръст, натопен във фекалии!

С една дума, живеем в нашенски, и то най-“образцов” социалистически нужник или клозет. Боклуци се веят навсякъде, дори и по клоните на дърветата; аз си спомням как, връщайки се с влак от Европа (стоял съм по неделя-две), та, връщайки се, наближавайки София, спомням се, се развиделяваше, а от прозореца на влака наблюдавам как се веят всякакви боклуци, вестници, торби, чували, пластмасови изделия, летят или романтично, по-скоро сюреалистично биват полюшквани от сутрешния бриз!

А пък клоните на дърветата приветливо бяха украсени с найлонови торбички, развявани също от толкова нежния утринен ветрец. Спомням си, че кметът Борисов по едно време съвсем сериозно беше предложил за почистването на дърветата из града от веещи се по клоните боклуци и торбички да използва служебно няколко… маймуни от зоопарка, щото, добавяше нашият проницателен бивш кмет, сега премиер, циганките, дето отговаряли за чистотата из столицата, не можели да се катерят по клоните така ефективно като маймуните! Представяте ли си докъде сме стигнали?!

С просто око навсякъде се вижда най-ужасна цигания и мръсотия, по междублоковите пространства, по улиците, на спирките, къде ли не: как да не сме заприличали на нужник?! И се питам: как ли изглежда всичко това в очите на чужденеца, които за пръв път идва и вижда нашите така вълнуващи български прелести?! И затова нямаме право да се възмущаваме, че така ни били възприемали; нормалното е първом да вземем да се поочистим от мръсотиите, от боклуците, да се поизмием, пък после да роптаем ако някой вземе да оприличи държавата ни на мръсен, немит нужник. Впрочем, чешкият художник в Брюксел беше представил страната ни с изображения на кристално чисти нужници, което от негова страна е, трябва да признаем, един най-великодушен доброжелателен жест. Човекът сигур е искал да каже: е, нека тоалетните ви един ден станат толкова чисти, каквито са на моето изображение! Тогава ще сте се поевропеизирали барем повечко!

Та мисълта ми е, че ние не можем да повлияем директно на начина, по който ни възприемат чужденците; ние сме си виновни за това, че сме ги подтикнали, дали сме им основания да си изградят такъв образ за нас. Този образ съвсем не е случаен или пък “измислен” от някакви наши хипотетични зложелатели, както президентът ни Гоце има обичай да твърди. Негова е теорията, че Западът ни гледал все с лошо око, провеждал постоянно някакви “антибългарски кампании” - нали си спомняте реакцията му относно филма на БиБиСи за децата в Могилино?

Но ние, ако се държим адекватно в тази ситуация, сме длъжни да променим първом нещо в себе си и около себе си, а с течение на времето чужденците ще почнат да ни възприемат в по-благоприятна светлина. Работата, следователно, не е, както си представят сега много хора, да вземем да скрием от очите на еврепейците истината за нас самите, и то тъкмо такава, каквато е. Тоест да ги излъжем: но да се запитаме кого по-скоро лъжем? Ами себе си лъжем най-вече, кой друг?!

А по нататък си спомнете какво стана в края на краищата в онази позабравена вече история с Брюкселската инсталация; накрая българското правителство най-решително протестира, за да обере овациите на публиката, пък и по предизборни съображения. И в резултат мястото на България беше покрито с траурен черен плат, с който беше покрит нужника!

И дори не се усетиха, че нещата станаха по типично нашенски начин: още по-лошо стана! Символът с черния плат стана вече дори и злокобен! Постигнахме, другояче казано, това, което се говори в поговорката “От трън та на глог!”. Сиреч, резилът стана още по-голям - ала истински страшното е, че мнозина даже не го и почувстваха това.

Ето, непрекъснато се излагаме, и то по най-баламски начин, и от простотия, и от наглост, и от нахалство, и от инат. Много подли хора изглежда има сред нас, ние дори и такива си избираме за управници точно по същата причина: подобното се привлича от подобно. Управниците ни са като нас самите: коварни, гадни, лъжливи, крадливи, опорочени в същата степен, в които и ние самите бихме си показала рогцата, ако някой изневиделица ни даде малко властчица. Също така за масовия българин е характерна огромна, колосална наивност, разпространена заплашително в средите на целокупната българска популация (тя, наивността, изглежда е друг израз на вездесъщата простотия, на прословутото наше тотално отвращение от мисленето). И така нататък, за жалост списъкът на тия наши отрицателни качества съвсем не е малък, но да спра дотук. А иначе за всяко от тия разпространени качества би могло да се направи подробен анализ, снабден с подходящи примери; по-нататък може да се наложи да продължа и в тази посока.

Защото темата е изключително важна. И трябва точно така да се процедира: жестоко, безжалостно, изцяло открито, без премълчаване или говорене с половин уста, твърдо да се заяви точната истина за нас самите, за нашите кусури и недостатъци, та белким повече хора се позамислят, а също и позасрамят. А пък има и нещо друго, има и един терапевтичен ефект от тия разговори и размисли: като се разговаря по описания начин, съвсем смело, душата се освобождава незабележимо от заблудите и илюзиите си. Глупаво е да живеем с тия добре познати илюзии и митове за самите себе си: ние най-много губим от тях.

Иска се безпощадна откровеност. Този е пътят, по който - ако тръгнем решително и не се опитваме да свърнем назад - нищо чудно един ден и да стигнем донякъде, т.е. да започнем и да се поправяме малко от малко към по-добро…

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ

Raiffeisenbank (Bulgaria) EAD:

В долари (USD): IBAN: BG18 RZBB 9155 4158 3843 16, BIC: RZBBBGSF

В евро (EUR): IBAN: BG70 RZBB 9155 4458 3843 01, BIC: RZBBBGSF

В лева (BGL): IBAN: BG89 RZBB 9155 1058 3843 85, BIC: RZBBBGSF

Ангел Иванов Грънчаров (ANGEL IVANOV GRANCHAROV), ЕГН 590328....

(Забележка: За подробности можете да ми пишете на имейла angeligdb от abv.bg)

Ценностната катастрофа в България

Напоследък се улавям, че често употребявам термина “ценностна катастрофа”. Наистина, доживели сме сякаш времето, в което берем плодовете на една такава най-ужасна ценностна катастрофа.

Но замисляйки се върху този термин, имам чувството, че някой може да въприемеме твърдението ми съвсем неправилно. У нас е налице крайно порочно нещо, и то е доста показателно; то, впрочем, е израз на същата тази ценностна катастрофа, деозриентация и пр. И то се свежда до това, че се смята и се насажда представата, че ето, нещата сега у нас са толкова лоши, но са станали такива защото е настъпила, представете си, свободата, демокрацията – която, като връх на всичко, е заличила някои предишни ценности. Без които, оказвало се, не сме били могли да живеем, и поради това сме били изпаднали в този ценностен вакуум, в тази катастрофа.

Значи, според тази представа, сега у нас е така ужасно, е толкова лошо тъкмо защото била дошла свободата, която всичко била разрушила: така се говори постоянно по медиите, от разни бай Вучковци, Слави Трифоновци, СКАТ-човци и пр., и пр. Най-сладкодумно ни говорят за тия неща, и то в своя си най-нагъл маниер: говорят, че всичко е толкова лошо, толкова ужасно тъкмо защото, представете си, за жалост, била настъпила свободата – и в резултат всичко се било срутило. Аз обаче няма да се присъединя към тази медийна манипулация, ето затова правя и уточнението – за да не бъда разбран накриво.

Защото тази ценностна катастрофа, за която аз говоря, не започва от 1989 г. Ние сега берем плодовете й, но тя е започнала много отдавна. Тя е започнала преди 60-70 години, когато комунистите най-съзнателно са се мъчили да заличат вековни традици, духовни устои. Тогава, след 1944 г., комунистите са водили жестока битка срещу религията, срещу вярата, срещу културата, срещу литературата, срещу философията, срещу какво ли не! Този комунизъм е водил една битка срещу самата човечност, срещу духа, срещу ценностите, срещу вековните устои на човечеството. Те са се опитали всичко да изкоренят, да изопачат тотално съзнанията на хората, създавайки една фалшива, лицемерна, куха “ценностна система” на комунизма.

Която изобщо не можа да пусне корени в човешката душа, но същевременно не трябва да се забравя, че бесовщината, наречена комунизъм, доведе тъкмо дотам хората да загубят вековните си ценностни ориентири и устои. Защото това беше ужасно брутална, жестока и дива инвазия и експанзия в съзнанията, водена чрез най-агресивна пропаганда, мъчеща се да насажда някакви представи, и то винаги придружена с милиционерски мероприятия, акции на Държавна сигурност. Целта беше насаждане на екзистенциална пустота и страх в душите, изкореняване на човешката свобода. Тъкмо свободата, задаваща атмосферата, в която се развива в духовно отношение човекът: без свобода не може да има личности, не може да има човечност и т.н.

Та всичко е започнало много отдавна и ние сега берем ужасните, отровни плодове на комунизма, който всъщност е един ценностен нихилизъм, понеже се опира на нищото, на екзистенциалната пустота. Комунизмът затова е антидуховна потенция, е един най-вулгарен материализъм, а неговите ценности, ако може изобщо тази дума да се употреби в случая, са в действителност антиценности. Комунизмът се опираше на злото, бидейки в същината си бесовщина, той се опираше на лъжата, на смъртта, не на живота. Да, комунизмът беше една колосална лъжа, измама, изявяваше се чрез всякакви ексцесии, убийства, жестокост, насочени все срещу човека, човечността, личността, общността и пр.

Та в тази връзка исках да реагирам, да не бъда разбран и аз в този дух. А именно, че, виждате ли, и аз се вайкам, оплаквам българската култура, която била унищожена в тия 20 години демокрация и свобода; няма такова нещо! Културата ни беше съсипана много преди това, веднага след установяването на комунизма по нашите земи бяха пресечени, прерязани нишките на едни велики духовни традици, които придаваха духовна връзка на нацията, придаваха субстанцията на нейния живот. И ето затова, заради ексцесиите на комунизма, ние сега не можем да кажем каква е националната ни идентичност, кои са ценностните основания на българската национална същност, а пък човекът, българинът е загубил ценностите си – и се затова се мята като риба върху сухия пясък.

Е, говори се сега, примерно, говорят разни клоуни като Сидеров и пр., не само говорят, но и патетично крещят за православие, християнство и прочие, говорят, а самите те излъчват една най-радикална антихристиянска настройка, потенция и пр. Което означава фалшиво, лицемерно, лъжливо говорене; пак се мъчат да ни баламосват и т.н. Но да не говоря за това, ужасна е ситуацията тук, с нашите официални “патриоти” и назначени, пак от ДС, “освестители” на нацията ни (като Божидар Димитров, А.Пантев, Дърева и пр.).

Та същите тия ни говорят, значи, за някакви “православни дъги”, за някакви “православни ценности”, щели тепърва да ги възстановяват, и то на една кагебистка, комуноидна основа. Значи същите ония комунисти, които някога рушаха храмовете, представяте ли си, които горяха свещенически книги, които с булдозери рушаха самите храмове и т.н., тъпчеха с краката си икони, показвайки бесовщината комунизъм, забраняваща на хората да влизат в храма, да се молят, която пращаше свещениците в концлагери, или пък направо ги убиваха на вратите на храма, та същите тия, или техните деца, възпитани поначало в един атеистичен, лъжлив дух и мироглед, сега са почнали да ни проповядват и да ни възпитават в догмите на някакво извечно “славянско православие”!!! Което ни било сродявало с Русия (не с християнския Запад обаче!), едно православие, което просто го използват за имперски и политически цели. Но и защото все пак съзнават, че не може една нация да няма духовна връзка, която я сплотява в цялостност. Обаче не по този начин, не така стават тия неща, “таваришчи”!

Ето, сега като сте сложили на възлови постове в българската църква ченгета на ДС, владици, митрополити, стигнало се е дори дотам, че целият Свети синод на БПЦ сякаш е отдел на ДС, пълно е в него с брадати ченгета, които сега, представете си, щели да бъдат “духовните водачи” на нацията, глупости! Видяхте какво стана и с опитите за обновяване и реформиране на Българската православна църква – всички те свършиха злополучно. Накрая Симеон, разтреперан от умиление, понеже Максим го нарече “Ваше величество!”, му се отплати с това, че измъкна с полицейска сила от храмовете свещениците, които не се подчиняваха на сатанистите от ченсесарския Свети синод, синода на сатана Максим, полковника от ДС. А пък сега Европейският съд за правата на човека осъди българската държава за тия ексцесии, станали по времето на Симеон, и то пред очите ни, но някой за това да говори?! Не, мълчи се, спотайват се, а пък президентът Гоце Първанов даже ходи да се моли на руския партиарх (!) да ни защити от толкова несправедливия Европейски съд! Нагли клоуни! наречи го комунист и повече не го обиждай, това му стига!

Ето такива неща – аз тук просто щрихирам – са налице във връзка с ужасната катастрофа, в която се намираме: наблягам само на някои най-изразителни нейни симптоми. Иска ми се да схванате по този начин колко е голяма катастрофата, колко сериозен и съдбовен е нравственият крах на нацията, за който тук само загатвам.

И ми се иска също да ви подтикна към търсене на изход от плачевната ситуация. Не е работата просто да се вайкаме, трябва нещо да се прави, да се работи, трябва да се търси изход. Трябва да се разговаря, например, родителите си трябва най-настойчиво да разговарят с децата си за своите ценности. Ама как да стане това, след като огромната част от самите родители не разбират кои са техните ценности? Не си дават сметка кои са техните ценностни основания: защото самите родители са жертви на тая антидуховна вакханалия на комунизма, за която говорих. Да, родителите, пък и хората у нас, живели повече, като изключим младите, са жертва, а пък техните деца, именно младите, също заради това са ощетени да не живеят в нормално, със здрави ценности, общество.

Нещо повече, хората у нас, в мнозинството си, са най-жалки продукти на тая най-толкова антихуманна система за рушене на личността, каквато по естеството си беше комунизмът. Ужасно е, но трябва да се търси спасителния път. Трябва да се търси изход от тежката ситуация, защото иначе ще стане съвсем страшно.

(Следва)

Младият човек трябва да осъзнае какъв огромен ресурс е заложен в неговата личност

Подхвърлих по-горе, че наистина съм се захванал напоследък с голяма тема: да акцентирам, да обърна главното си внимание към към такива екзистенциално-психологически и личностни феномени и процеси, проявяващи се обаче не изобщо и по принцип, а тъкмо в индивидуалното съществуване, в индивидуалното развитие на човека. Години наред работих в психологията и във философията и съм постигнал някои водещи идеи, осъзнал съм главните ценности, надявам се, успял съм да ги изразя в книгите и в статиите си; но това е една една база, идейна база, която трябва след това вече да се прилага и практически.

И ето книгата, по която почвам сега да работя, от доста време съм я планирал; тя ме е овладяла и все повече ме овладява всеки ден. Ще се нарича Жизнени стратегии, с подзаглавие “Моят личен проект на бъдещето”: как да изработя един такъв свой личен проект за бъдещето. Тази книга, собствено, е израз на една такава преориентация на интереса, и то тъкмо към конкретното, към конкретната личност, индивидуалната личност, към нейните непосредствени екзистенциални и психологически проблеми, проблеми на личностното израстване и т.н.

Тази, всъщност, е и целта на моя Център за развитие на личността. В последните няколко години сякаш му бях обърнал гръб, работих и писах по съвсем други проблеми. Но сега трябва пак да се върна към него; осъзнавам, че всъщност тук е бил моят най-главен изследователски интерес. Тук е онова, което се опитвам най-вече да постигна в диренията си в полето на човека, човечността, живота и личността.

Та тази книга ме овладява наистина все по-силно. Тия дни разработих и един въпросник, защото често говоря на учениците си: ето, вие сте млади хора, въвеждам ви сега в някои по-важни проблеми; ето, намирате се в навечерието на самостоятелния, на свободния живот; нормално е човек да изпитва тревоги, безпокойства, да се страхува даже. Защото това, което ви предстои, е нещо ново, а новото плаши; много отговорни решения ще вземате тепърва. И точно сега идва този неизбежен момент: човек да се замисли повече за своята лична стратегия за живота. Питам ги най-вече: а какво означава, какво разбирате под “жизнена стратегия”, или “стратегия за живот”, какво е това, какво то означава това? Става дума за самото понятие за стратегия, приложено вече към самия живот.

Разбира се, в живота си всеки иска победа – както, впрочем, и военните, които за всяка война разработват стратегия, свеждаща се до това, че също искат победа; всяка война се води за победа, за надмощие, не за поражение, не за провал и т.н. По същия начин спрямо живота, стратегически погледнато, всеки се бори да докаже личността си, да преуспее, да победи, да докаже силата си. Този е смисъла, едва ли някой, статегически погледнато, ще си постави съзнателно целта “поражение” или “провал”.

Обаче вижте колко е коварно: когато не си мислил, не си направил нещо, за да се овладееш от тази идея, именно, че трябва, че си длъжен да победиш. Недей да се задоволяваш с някакви мизерни, половинчати цели, защото тогава има опасност животът ти наистина да стане мизерен. Според това каква най-висша цел си си поставил, и то осъзнато, на основата на някакви ценности, на тази основа, стъпил на твърда почва, ще тръгнеш към непосредственото правене на самия живот, към вземане на трудни, съдбовни решения. Оттук-нататък започва това, което може да се нарече “жизнена тактика”, именно: как, с какви средства, да постигна целта си? И, разбира се, човек се блъска цял живот над решаването на тази най-основна задача; колкото по-рано, толкова по-добре. Според мен времето за това е тъкмо когато човек има жизнените сили, овладян е от чувството за сила; младостта е велико нещо, а пък на младите обикновено е там проблема, че не са осъзнали какъв огромен ресурс е заложен във всеки един индивид, в неговата личност. Обаче всичко това трябва да се осъзнае, понеже съзнанието има огромна сила: да осъзнаеш, че си богат с преизобилие от някакви възможности, способности, че имаш огромни шансове, това съзнание тъкмо е най-важното; то може невероятно да стимулира личността.

Значи говорим си в началото и най-напред ето за тия неща с учениците, аз обикновено им казвам току-що изложените мисли, разпитвам ги за това-онова; знаете ли колко интересно става, в един момент почват да се вслушват най-внимателно. Обаче по-нататък стигаме до такъв момент, питам ги: би ли могъл някой да поразсъждава, и то все едно “на игра”, “несериозно”? Тоест не е длъжен да говори, примерно, самата истина, да разказва за някакви си там свои най-лични планове и пр., които може да му се сторят интимни, прекалено лични; не е нужно да издава свои намерения и цели, които не са за пред всички. Бихте могли, продължавам, дори да фантазирате, да мечтаете, да лъжете, да се преструвате, ей-така, съвсем свободно: мен ме интересува най-вече това как възприемате собственото си бъдеще, какво искате да ви се случи и как си мислите, че може да го постигнете.

Младите хора обикновено ме изслушват, обаче обикновено никой не намира решителност, смелост да каже: аз съм мислил за това и мога, искам да говоря! Явно тия неща за тях са нови, поради което те са съвсем неуверени и почти никой не се захваща да говори по собствено желание. Аз тогава, нямайки друг избор, захващам по друг начин: ставам нещо като “журналист”, почвам да разпитвам дадени хора, да вземам от тях “интервю”: добре, ти какво мислиш, искаш ли да разговаряме? Ами искам, казва, но не знам откъде и с какво да започна. Викам: добре, аз ще ти помогна, ще ти задавам въпроси. Почвам да му задавам, първи, втори, трети въпрос, цяла поредица.

Тогава, искам да кажа впечатлението си, най-интересното е, че доста хубави въпроси почват да се появяват в един такъв разговор; жалкото е, че не ги записах. Обаче след тия обсъждания седнах и направих един примерен въпросник, за момента 30 въпроса, и то най-главни, основни, водещи. А нататък въпросите в списъка може да се увеличат двойно, тройно, петорно. Обаче не е нужно прекомерно много да бъдат тия въпроси, тия питания, които могат да се отправят към отделния човек. И които и младите хора сами могат да отправят към себе си в един момент, което е и най-ценното, ако това се постигне, много сме постигнали.

И знаете ли колко интересно стана, макар че ми се наложи да стана нещо като журналист, вземащ от учениците интервю и разпитващ ги, а пък те в такъв момент почват да се чувстват поласкани от вниманието. Е, а на моменти може да звуча и като любопитна “клюкарка”, но не се отказах най-упорито да разговарям с тях.

Списъкът, въпросникът, касаещ личния проект за бъдещето, как да си изработя своя жизнена стратегия, ще го публикувам по-долу, в края на тази част. И учениците, и младите хора спокойно могат да ползват въпросника оттук, да го копират, да го обсъждат, пък и не само учениците, ами и всеки друг, на който му е интересно. И ще видите, че около тия въпроси, които са и твърде практични, ще мога да съставя и план на самата книга; и, живот и здраве, ще седна да я пиша, всъщност, вече съм седнал да я пиша, а това, което прочетохте дотук, е вече от нея.

Нашето общество е банкрутирало в ценностно отношение

Ще продължа нататък. Стигнах до плачевна констатация и твърде неприятно впечатление, добито при опитите ми в часовете, в които на учениците си предоставям възможността и свободата да открият и анализират собствените ценности. А именно, открих, че на младите хора им е крайно трудно и даже невъзможно да схванат и най-прости иначе неща. Споделих вече и това, че те сякаш даже и не разбират смисъла на въпросите ми.

За тях, оказва се, едни такива разговори са нещо чуждо, непознато, непреживяно. Явно подобни разговори с тях не са водени, не са изпадали може би в ситуации, в които да се замислят по-сериозно за своите лични ценности. Да се самоопределиш в ценностно отношение е най-значим духовен поврат – същинска революция в живота на човека. В личната история на твоето собствено съществуване.

За жалост такива неща при тях сякаш не са се случвали. А ето, те са вече 18, някои от тях 19 и 20 годишни младежи и девойки. Има явно някакви сериозни деформации в развитието им като личности: това не е нормално! Не е нормално млади хора да си стоят така безпомощни в ценностно отношение. Това е страшен провал в образованието им, то говори за ценностна обърканост на цялото общество: съзнанията са поставени сякаш в един ценностен вакуум. Аз и на други места съм констатирал това, то е нещо като диагноза на едно болно общество, каквото е нашето.

Диагнозата е: синдром на унаследената ценностна недостатъчност. Нашето общество е загубило ценностните си основания, духовните си опори. Ние сме общество, което тъкмо за най-значимото по отношение на самото себе си е изпаднало в пълно безразличие. Станали сме общество, което не може да си даде сметка за собствените ценностни основания. Което е симптом и показател, че най-вероятно изобщо липсват такива.

Ето, дълго време обсъждах тия неща (аз писах вече за това, особено в моя курс лекции, наречен “Безпощадни беседи за българската национална идентичност”). Там например се оказа, че колкото и да съм се мъчил да разговарям с младите хора, стигнах накрая до убеждението, че те и в онази област не могат да открият, не могат да си дадат сметка за ценностните основания на българската национална идентичност, т.е. на българската същност. Защото онова, което ни сродява и ни прави една културна – пък бих казал и духовна! – общност, наречена българска нация, са пак някакви ценности, разпръснати в съзнанията на всички ония, които се смятат за българи.

Оказа се, ние или нямаме такива ценности, или пък не можем да разберем кои са, не можем да се самоосъзнаем като нация. Ценностите ни като нация са се оказали толкова чужди, скрити, недостъпни, или пък са ни толкова неприятни; поради което и се правим на ударени, щото не смеем гласно да признаем какви сме.

Как така, добре, но ние нали освен че сме българи сме и европейци? Съществуват някакви европейски ценности, ценности на европейската жизненост, на европейския жизнен свят, на европейската култура, на европейското самосъзнание. Ценности, в причастността към които се определя дали някой е европеец или не е. Това, значи, са ценности, на които ние, щом се смятаме за европейци, не трябва да сме им чак толкова чужди: нали се смятаме за европейци. Проглушихме ушите на Европа с претенциите си, че сме европейци, а сега се оказва, че не знаем кои са европейските ценности, ценностите на Европа. Би трябвало да сме причастни на тия ценности, би трябвало европейските ценности да са и наши – ако ние наистина бяхме същински, а не мними европейци. Мними европейци, оказва се, са ония, които не са вътрешно и дълбоко причастни на ценностите, които правят европееца европеец.

За българските ценности вече казах, а относно съзнанието за европейските ценности ситуацията е ужасна: колкото и да съм се опитвал да разговарям с млади хора за тия неща, съм констатирал, че те съвсем не могат да си дадат сметка за европейското у самите себе си. За онова, което сродява европейците, било то германци, англичани, французи, италианци, швейцарци, шведи, и пр., и пр., българи в това число. Трябва да сме наясно с това, което ни сродява с всички тия нации, приели за свой девиз “Единството в многообразието”. Обаче ето този принцип или девиз на Европейския съюз, ако се осмисли, ще се разбере, че независимо от своеобразието между нациите на Европа все пак има и едно единство, което е ценностно единство, единство на основата на споделени ценности. Ценностно единство, което придава близостта ни; ние сме една общност, и културна, и човешка, нравствена, цялостна общност. Разбирате ли ме, ясен ли съм дотук?

И се оказа, ето вече крайния резултат от тия мои наблюдения – относно начина, по който от учениците ми се възприемат темите, поставяни от мен пред тия млади хора, във връзка с въпросите, с които ги измъчвам, на които на тях им се налага да се замислят – оказа се, че тия неща на тях им звучат съвсем чуждо! И знаете ли колко са банални техните отговори?

Ето, примерно, разговарях с младежите от един клас за националната идентичност, те бяха от 12-ти клас. Случи се, че им връщах писмени работи, и им казвам, че са писали ужасни баналности, изтъркани и нищо неозначаващи клишета. От рода на “Аз се гордея, че съм българин!”. Защо толкова се гордееш? Ами гордеел се, понеже, представете си, имали сме били велика история. Да, обаче аз за това не го питам, даже и да беше така, тук става дума за нещо съвсем друго. Аз съм му поставил един съвсем друг въпрос, а той даже не може да схване въпроса ми. Постоянно и поголовно подменят въпроса с някакъв друг. Не съм го запитал, да речем: какви са основанията ти за национална гордост? Той не е разбрал въпроса ми и си го е преформулирал по някакъв начин, заменил го е с нещо по-понятно.

И вместо това, за което го питам, ми изявява една куха гордост: имали сме били военни подвизи в миналото и т.н., това, което подхранвало гордостта му, била също великата култура на българите по времето на Симеон Велики, и пр., и пр. Всичко това го карало да се гордее. Виждате какъв жалък резултат е постигнало българското образование! Защото тия млади хора са учили години наред история, българска литература, ето, и философия са учили и т.н. И в крайна сметка се е стигнало до катастрофа: не могат да кажат или напишат нищичко смислено относно това, което ги прави българи! Не разбират българското, което не е друго, а съвкупност от ценности, трупани и предавани от поколение на поколение. Ние, оказва се, като нация, не можем да си открием своите ценности, представяте ли си за какво говори това?!

Ето, питал съм учениците си за “българската мечта”. Задавал съм им въпроса: а съществува ли такова нещо, което може да се нарече “българска мечта” – по подобие на американската? Този въпрос пак е свързан с темата за ценностите на националната ни идентичност, ценностите, които ни правят българи. Които ни правят една общност в ценностно отношение. А имаме ли ние изобщо такива ценности, такава мечта?

Май нямаме, уви! Точно така излиза. Или, ако не е така, ценностите ни са някакви такива тайнствени, езотерични, трансцендентни, скрити дълбоко някъде, до които нямаме никакъв достъп – как е възможно?! Нали това са наши ценности; те са живеца, които придава живост, живот на твоята, на моята душа, на твоето и моето съзнание, на твоята и моята човечност, на твоята и моята уникална все пак личност?! Те са общи ценности, правещи нашата национална идентичност, за които аз толкова време питах учениците си, мъчих ги да мислят, да разговаряме. И, уви, изобщо сякаш кажи-речи не напреднахме особено.

И също ги питам за индивидуалните, лични техни ценности: пак им е ужасно трудно! Това според мен е катастрофа, това е пълен ценностен провал на българското образование. Това е доказателство, че българското образование не постига най-съществените си цели, оправдаващи смисъла на съществуването му. Освен това то е катастрофа и за личностното изграждане в семейството, което най-вече е ценностно изграждане и израстване. В семейството е фатално подценен този аспект, в резултат на което се шири най-страшен ценностен нихилизъм, аморализъм и т.н.

Нашето общество е банкрутирало в ценностно отношение. Доживяхме време, в което берем грозните плодове на една най-ужасна ценностна катастрофа на нацията. Това вече е ужасно и страшно. Ако не се направи нещо, аз смятам, че то вещае най-страшна духовна и личностна катастрофа на цялата нация. А какви мерки трябва да се предприемат за преодоляването на катастрофата е отделна и огромна тема.

(Следва)

Защо младите са така дезориентирани в ценностно отношение?

Ще продължа своите анализи по темата за ценностната идентичност на личността. Спомняте си, вече заявих, че ме интересува тази тема, поради което правя някакви свои си проучвания по нея – с моите ученици. Стремя се да ги предразположа да се замислят и на тази основа след това да разговарят за своите ценности, за личните си ценности.

Обикновено констатирам, че при младите се чувства едно неудобство да се говори за тия неща. Това е от една страна: налице е, личи си едно нежелание да се разговаря – сякаш не виждат смисъла. Но аз имам чувството пък, от друга страна, че младите сякаш не могат да разберат точно въпросите ми; представяте ли си? Това е ужасно – стига и ако е точно така, понеже им поставям твърде елементарни по същество въпроси, а учениците, с които обикновено разговарям, са 17-18-19 годишни.

И ето, често им обяснявам какво представлява темата, колко е важно човек да си даде сметка за собствените ценности, да ги открие, да ги осъзнае, пък на тази основа да почне да внася някакви корекции в ценностите си. И то в своите действителни ценности, а не според някакви желани – или пък предпочитани от някаква общоприемлива позиция – представи.

Значи аз им говоря за тия неща, те ме слушат, уж разбират, а след това като кажа: добре, някой желае ли да говори за своите лични ценности? Разбрал ли е кои са неговите ценности, може ли обаче да ги обоснове? Не просто да изброиш едно, две или три неща, които са важни за теб, а да си дадеш сметка и за ценностите, които стоят в тяхната основа? Примерно тогава, забелязал съм това – аз вече споменах на друго място за това – че често младият човек, с който разговарям, не може да ми разбере въпроса. Появява се някаква двусмислица, оказва се, те, младите, бъркат, смесват, примерно, ценност с човешко качество; също така бъркат ценността с цел, с цел в живота, с жизнена цел. Това последното е много очебийно и често срещащо се.

Например ето как се осъществява подмяната на ценност с човешко качество. Да речем, някой като го попитат: “Кои са твоите лични ценности?”, той, първо ще се замисли. Мисли дълго време, а после в един момент, примерно, ще каже: “Честността за мен е най-висшата ценност!”. Казвам му тогава: добре, хайде да помислим, да осмислим какво по-точно означава тази дума честност, и да видим това ценност ли е, може ли да се сметне за ценност? И той ми отвръща: е, разбира се, че е ценност, та нима не знаете, че е толкова ценно нещо да си честен човек и т.н.?!

Добре, отвръщам, но хайде все пак да се постараем да вникнем. Забелязваме, че при тази дума честност коренът е чест, а под чест се разбира достойнство, нали така? Защото ако разгледаме какъв е честният човек може би ще открием, че честността е предпоставка за достойнството му и т.н. Да, обаче, продължавам да питам, а какво по-точно означава това; нека да вникнем по-старателно, да речем върху това кои хора са честни? Хайде да се запитаме малко по-сериозно, да опитаме да разберем как стоят нещата малко по-дълбоко: не можем ли, да речем, да открием основанията на тази т.н. честност?

Защото първото, което може да се каже, е това, че честността всъщност е едно човешко качество: честен е оня, който не лъже, искрен е. Най-просто казано, честният човек не лъже, той е правдив човек. Следователно в основата на честността стои една пристрастеност, бих си позволил да кажа, към истината. И ето, че се оказа, че истината е ценността, която стои в основата не честността – и, вероятно, и на много други качества. И то не какви да е, а ценни за човека качества: качествата може да са ценни, но те не са ценност; има разлика, която не бива да се пренебрегва.

И значи, както виждате, такива хора, млади хора, когато говорят за някое човешко качество, допускат смесване на качество с ценност. Понякога, например, ще ти говорят за това, че добротата била много ценна за тоя или оня. Тя, добротата, също е ценно човешко качество, но да е ценно човешко качество е едно, а да е ценност е съвсем друго. И тогава следва отново да се запитаме: а коя ценност стои в основата на добротата? И на такъв един човек, несмислен ценител на добротата, като му се помогне, може да вникне и да разбере, че ценителят на добротата, а особено пък наистина добрият човек най-вече се отличава с това, че има едно позитивно отношение към доброто.

Ето, оказа се също, че доброто вече е една ценност, общозначима човешка ценност е доброто. А сега възниква въпрос, който се свежда до това: а как са възможни такива едни несмислености, едни такива неразбирания, и то на най-прости, но безкрайно значими за сметка на това нюанси на смисъла и мисълта? За какво свидетелстват те след като ги констатирахме по един безспорен начин?

Тия подмени и обърквания свидетелстват за един ужасен ценностен нихилизъм, за една ценностна дезориентираност и незаинтересованост. Примерно защо, а също и как става така, че младежите веднага се сещат да опонират: добре де, но така нареченото добро нали е крайно относително? За мен едно нещо е добро, за друг съвсем друго и т.н.? Можем ли изобщо да се споразумеем кое ще считаме за добро само по себе си?

Разбира се, че можем, обаче на тях им се струва, че всичко е условно, относително. Това е характерно, може би, изобщо за нашето време. Защо е така е тема на друг разговор.

Та ето, показах ви какви опити правя, какво се мъча да постигна. Констатирах, наистина, неспособност да се схване самия въпрос, да се вникне в същината на питането, да се потърсят основанията на собствените представи, да се разбере какво стои зад тях и кое определя значимостта на ония човешки качества, цели също така, т.е. да се установи от всеки кои са неговите лични ценности, които определят насоката на разбиранията му.

Защото според това какви ценности имаш, такъв човек си. Може да се приеме, че ценността е онова, което засилва стойността на самата личност: според това какви ценности имаш, такава ще бъде и твоята личност. Личността се изпълва с ценност, значимост и смисъл според това какви ценности е възприела за основа на своята личностна и жизнена стратегия. Значи, оказва се, ценността придава смисъла, и то на теб самия като личност; твоят собствен смисъл и значение – именно като личност, като съществуване и пр.

Не може човек да има претенцията че е човечен, че има качества, които с основание могат да се определят като човечни, ако не е разбрал, ако не е вникнал в основанията на своята, т.е. на собствената си човечност. Тия основания на неговата индивидуална и специфична човечност са именно неговите ценности. Ние затова имаме душа, имаме съзнание: за да можем да разберем тия неща. А разбирайки ги, търсейки упорито смисъла им, човек ще постигне тъкмо основанията на своята лична и личностна човечност, а също така може и да ги подсили.

А когато пък изобщо не се разговаря в общността за тия неща, ето, и във възпитанието, и в обучението, и в семейството, и в училище, когато изобщо е пренебрегнат този ценностен аспект на човешкото съществуване, се стига дотам младите да са така неразбиращи, дезориентирани, незаинтересовани и объркани. Стига се дотам да им е все едно, да не могат да предпочетат едно пред друго, наистина по-стойностно. Пък жалкото е особено това, че казаното важи не само за младите, но и за цялото общество. Понеже в него също се проявява все тази същата крещяща ценностна недостатъчност, за която вече писах в по-предишните си лекции.

(Следва)