Истината ни прави свободни

четвъртък, 6 август 2009 г.

Смелостта пред истината за нас самите ни е съдбовно потребна

(Забележка: това е поредна тема от цикъла беседи Българска народна психология.)

Разговарям с вас, пиша тия неща, а някой може да си каже: вижте го пък тоя, прави ми се на интересен! Не, недей да ме подценяваш толкова, ще му отвърна: съвсем друга ми е целта! Защо искам да кажа ония неща, които, от една страна, ме вълнуват, и които, от друга страна – как да кажа? – ме и отвращават; това са неща, на които, също така, у нас сякаш изобщо не се обръща внимание. Ако повече хора заговорят за това, за което предимно сме свикнали да мълчим, ще има някакъв напредък.

Моята позиция е позиция на философ, психолог, изследовател, гражданин, човек, който пише, понеже иска да разбере; аз съм човек, който търси и не е безразличен към истината. Нямам особени претенции, също не се водя и от някакви долни подбуди, именно да се нагаждам, да се подмазвам, да угаждам някому; пиша и говоря само това, което мисля. Може някому това да изглежда грозно, аз не знам острани как изглежда това; ще попитам мои приятели как се възприемат тия мои беседи отстрани.

Но съм решен да ги продължа, понеже смятам, че в тях става дума за най-важното. Последните ми две книги, именно “Българската душа и съдба” (подзаглавие “Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността”) и “Страстите и бесовете български” (подзаглавие “Кратка психологическа история на съвременна България”), също са все в същата тази насока. Но понеже съм се настроил да изследвам тия проблеми, продължавам да “ровя” и да размишлявам, имам много наблюдения, а пък и ми се струва, че в книгите си дотук сякъш съм бил прекалено предпазлив, докато сега разбирам, че трябва да се каже цялата истина. Макар че тя е трудно постижима, наведнъж е невъзможно да се добере човек до нея, искат се твърде много усилия. И най-вече следва да се знае това: въпреки че може много да боли, истината трябва да се каже. Пък ако в резултат от това някои изпитат някои срам като разберат какви сме, и то е нещо. А има и такива, дето оценяват писанията ми като “хули” спрямо народа, отправяни при това от един “крайно злобен човек” (или “българомразец”; тая дума изобрети първият патриот на республиката ни Сидеров), та мен някои ме представят като такъв “крайно вреден човек”, който не свени най-грозно да хули нацията ни, бидейки също така и пълен неблагодарник.

Като казах тази дума, думата “неблагодарник”, се сещам за един случай от неблизкото ми минало. Ще ми позволите да кажа нещичко за тази моя асоциация, с нея уж привидно се отклонявам, но ще се окаже, че това не е съвсем така.

Известно време след като се върнах от Русия, от Санкт Петербург, където завърших философия, се разигра една случка, за която искам сега да разкажа накратко. Аз отидох там, в Русия, да продължа образованието си, понеже бях пълен отличник, такава ми беше дипломата от средното образование, а в Университета в София, след като завърших първи курс, също показах най-висок успех. Даже няма да забравя никога, един много уважаван преподавател в катедрата по философия, Аристотел Гаврилов се казваше, доцент, твърде колоритна личност (беше се осмели да критикува най-казионния философ по онова време, академик Тодор Павлов, поради което за цял живот си остана само доцент!), той наистина беше личност, за която ще остана с най-прекрасни впечатления; та този Аристотел Гаврилов беше оценил една моя писмена работа като превъзходна, най-добра и т.н., което, спомням си, мен, 21 годишния студент, твърде много ме поласка.

Но както и да е, та въз основа на тия неща ме избраха и ме изпратиха да продължа образованието си в Петербург, който още тогава за мен беше градът на Достоевски, а не на Ленин; знайно е, тогава комунистите бяха преименували северната столица на Русия “Ленинград”; впрочем, зевзеците сред руснаците още тогава се подиграваха с това, като тайничко казваха: “Една от най-големите заслуги на Ленин е, че е основал града на Петър! Завърших там, в Държавния университет в Санкт Петербург, дипломирах се, и то предсрочно, с две години по-рано – понеже вземах изпитите вместо за две години за една, т.е. се прехвърлих по индивидуален план; така завърших за три години, вместо за пет.

Като се върнах в България, работих известно време като учител, а след това държах конкурс и станах асистент по философия в ПУ “П.Хилендарски”. И минаха една-две години, но в един момент ме надушиха, че някак си не пасвам на атмосферата в тогавашната катедра по “Марксизъм”: нито съм конформист, нито съм подмазвач, поради което взех да си имам някои главоболия, конфликти и пр. Трябва да се отбележи, че вече беше дошло времето на Горбачов, и моя милост възприе тогавашните настроения като картбланш да говори каквото мисли, без да се съброзява с официалните догмати.

И веднъж ме срещна в коридора една доцентка, мога дори да й кажа името, Милена Калудова се казваше, нейният съпруг беше генерал от ДС, та тази Калудова беше по тази причина хем страшилище в университета, хем и голяма смешница; много хора й се подиграва зад гърба й; чувстваше се, че на комунизма времето съвсем му е изтекло и по тази причина вече не е така страшен. Та тая Калудова обаче имаше ограмна власт, тя беше заместник-ректор, несменяем, по идеологията; а пък аз нали бях в тази катедра, по “Марксизъм”, та тази Калудова се чувстваше че ми е началник. Аз тогава активно пишех в местния младежки вестник някакви статийки, по-перестроечни, по-смели, тъй да се рече, понеже звучаха свободолюбиво и пр. И тогава точно бях написал статия за това какво съм преживял в Русия, статията се състоеше от три части: “Градът” (Петербург), “Университетът” и “Общежитието”, “Общягата”, както я наричахме, където съм живял. Пуснаха тази статия във вестника, като заради нея стана голям скандал, и точно тогава ме среща Калудова в коридора и ми изсъска като змия:

- Грънчаров, как не те е срам?! Партията те изпрати да учиш в СССР, получи там диплома, а ти си позволяваш да проявяваш такава грозна неблагодарност! И към Партията, и към великата съветска страна?! Изрод такъв, как можа да попадне такова изчадие като теб при нас! Безсрамник!

И пр. приказки ми изрече, тя беше словохотлива, доцентка по руска литература беше все пак – по ирония на съдбата чудо като нея преподаваше на едно най-вулгарно и профанско ниво произведенията на моя любимец Достоевски! - та нахули ме хубаво тогава яростно ядосаната ми доцентка.

Тя всичко това ми го говореше публично, на висок глас, в коридора, където минаваха студенти; а пък аз почнах да се смея и да се правя на ударен:

- Доцент Калудова, какво толкова съм направил: пиша както съм възприел нещата! Така съм ги видял, така и ги описвам, не мога да си кривя душата и да пиша неистината!

- Как не те е срам, неблагодарник такъв?! Така бил видял нещата?! Нищо не си видял и не си разбрал! Защото такива като теб не заслужават снизхождение, безсрамник такъв!

Та ето този твърде отдалечен случай в личната ми история се появи в съзнанието ми сега, като употребих думата “неблагодарник”; винаги, когато чуя спомената дума, се сещам все за тази Калудова и за онази случка в коридора. А интересното е, че даже и сега се идват някакви идиоти по блога ми и по форумите, които не пропускат да ме заядат точно по същия начин:

-Ей, ти учи в Ленинград някога, в СССР, пък си станал демократ сега, как не те е срам: такъв като теб да се представя за демократ, неблагодарник такъв: храни куче да те лае е твоята!

Ето, виждате, че има хора, които не са мръднали и на сантим напред в умственото си развитие, да не говорим пък за личностното – ако у такива изобщо има нещо, което може да се нарече личност. А това, което току-що разказах, макар че беше отклонение, както виждате, пак се свързва по някакъв начин с темата, именно с проблема за българската национална психология и душа.

И ето, връщам се към главния проблем с тази констатация: у нас не се цени тъкмо личностното. Налице е крещяща липса на съзнание за свобода в най-широки социални слоеве. Забелязва се ужасна ценностна недостатъчност, избиваща на повърхността като най-пошъл материализъм; на тази почва по-нататък произлиза всичко останало.

А именно такива масово разпространени явления като простотия, липса на всякакви духовни импулси и стремежи, на по-възвишени пориви и пр., израждане на личностното, защото без духовни импулси и самата човечност у личността е застрашена: човек има субстанциална нужда от духовни неща, от духовни стимули, примерно да чете книги и пр. Но такива хора, хората, за които говоря, четат не книги, а вестници, и то жълти вестници, щото други у нас почти няма. Ако изобщо нещо четат и ако още, впрочем, могат да четат, защото някои по-тежки случаи с течение на годините почват да забравят даже буквите. Забелязал съм, стигнало се е дотам, че такива казват, и то с претенция за “духовитост” и “остроумие”: страх ме е като чета, да не вземе да изхвръкне някоя буква и да ми извади окото; та за да си запазя очите, до книга и дори до вестник не се докосвам! Как тогава за такива хора да не е възможно да забравят буквите, цяло чудо ще е ако още ги помнят?!

Защото при четенето е така: можеш да четеш стойностни текстове, които, за да ги разбереш, следва да мислиш, а може и да четеш някакви си там журналистически “повръщни”, продукти на някакъв журналистически словесно-душевен онанизъм, каквито са жълтите вестници например; не че другите са по-различни де. Четат ги обаче подобни вестници, приличащи на мръсни парцали, докато нормалният човек като разтвори такъв вестник веднага му става гадно и отива да повръща.

Това е. Вече сме в Европейския съюз, представяте ли си?! И ето оня български нужник, дето го сложиха в Брюксел: какви реакции, каква глупост, какво грозно поведение от страна на държавата, на управниците, спомняте ли си?!

Онова, което беше сторил художникът, начинът, по който ни представи, беше шега, някакъв весел и безобиден намек за това как ни възприемат чужденците. Или как ни е възприел, по-специално, самият чешки художник по време на детството си, когато, както сам каза, бил в България и му останал подобен детски спомен. То ако човек е малко по-грамотен и мислещ няма как да не разбере, че цялата инсталация в Брюксел има символически и весело-шеговит смисъл; естествено, че не трябва да се възприема буквално и буквалистки.

Въпреки че, впрочем, у нас мръсотията наистина е съвсем повсеместна! Всеки от нас, който е излизал извън България, знае как още в Сърбия се забелязва, че е по-чисто и по-пригледно. Да не говорим пък като се мине Виена и нататък, или пък от Унгария нататък какво е. Ами чисто е, а ние тук сме затънали в нечистотии, сякаш живеем в някакъв алегоричен, но и най-обикновен нашенски обществен нужник! И то от тия, най-мръсните, немитите, оцапаните с фекалии отвсякъде, в които и иманета са си изписали по стените с пръст, натопен във фекалии!

С една дума, живеем в нашенски, и то най-“образцов” социалистически нужник или клозет. Боклуци се веят навсякъде, дори и по клоните на дърветата; аз си спомням как, връщайки се с влак от Европа (стоял съм по неделя-две), та, връщайки се, наближавайки София, спомням се, се развиделяваше, а от прозореца на влака наблюдавам как се веят всякакви боклуци, вестници, торби, чували, пластмасови изделия, летят или романтично, по-скоро сюреалистично биват полюшквани от сутрешния бриз!

А пък клоните на дърветата приветливо бяха украсени с найлонови торбички, развявани също от толкова нежния утринен ветрец. Спомням си, че кметът Борисов по едно време съвсем сериозно беше предложил за почистването на дърветата из града от веещи се по клоните боклуци и торбички да използва служебно няколко… маймуни от зоопарка, щото, добавяше нашият проницателен бивш кмет, сега премиер, циганките, дето отговаряли за чистотата из столицата, не можели да се катерят по клоните така ефективно като маймуните! Представяте ли си докъде сме стигнали?!

С просто око навсякъде се вижда най-ужасна цигания и мръсотия, по междублоковите пространства, по улиците, на спирките, къде ли не: как да не сме заприличали на нужник?! И се питам: как ли изглежда всичко това в очите на чужденеца, които за пръв път идва и вижда нашите така вълнуващи български прелести?! И затова нямаме право да се възмущаваме, че така ни били възприемали; нормалното е първом да вземем да се поочистим от мръсотиите, от боклуците, да се поизмием, пък после да роптаем ако някой вземе да оприличи държавата ни на мръсен, немит нужник. Впрочем, чешкият художник в Брюксел беше представил страната ни с изображения на кристално чисти нужници, което от негова страна е, трябва да признаем, един най-великодушен доброжелателен жест. Човекът сигур е искал да каже: е, нека тоалетните ви един ден станат толкова чисти, каквито са на моето изображение! Тогава ще сте се поевропеизирали барем повечко!

Та мисълта ми е, че ние не можем да повлияем директно на начина, по който ни възприемат чужденците; ние сме си виновни за това, че сме ги подтикнали, дали сме им основания да си изградят такъв образ за нас. Този образ съвсем не е случаен или пък “измислен” от някакви наши хипотетични зложелатели, както президентът ни Гоце има обичай да твърди. Негова е теорията, че Западът ни гледал все с лошо око, провеждал постоянно някакви “антибългарски кампании” - нали си спомняте реакцията му относно филма на БиБиСи за децата в Могилино?

Но ние, ако се държим адекватно в тази ситуация, сме длъжни да променим първом нещо в себе си и около себе си, а с течение на времето чужденците ще почнат да ни възприемат в по-благоприятна светлина. Работата, следователно, не е, както си представят сега много хора, да вземем да скрием от очите на еврепейците истината за нас самите, и то тъкмо такава, каквато е. Тоест да ги излъжем: но да се запитаме кого по-скоро лъжем? Ами себе си лъжем най-вече, кой друг?!

А по нататък си спомнете какво стана в края на краищата в онази позабравена вече история с Брюкселската инсталация; накрая българското правителство най-решително протестира, за да обере овациите на публиката, пък и по предизборни съображения. И в резултат мястото на България беше покрито с траурен черен плат, с който беше покрит нужника!

И дори не се усетиха, че нещата станаха по типично нашенски начин: още по-лошо стана! Символът с черния плат стана вече дори и злокобен! Постигнахме, другояче казано, това, което се говори в поговорката “От трън та на глог!”. Сиреч, резилът стана още по-голям - ала истински страшното е, че мнозина даже не го и почувстваха това.

Ето, непрекъснато се излагаме, и то по най-баламски начин, и от простотия, и от наглост, и от нахалство, и от инат. Много подли хора изглежда има сред нас, ние дори и такива си избираме за управници точно по същата причина: подобното се привлича от подобно. Управниците ни са като нас самите: коварни, гадни, лъжливи, крадливи, опорочени в същата степен, в които и ние самите бихме си показала рогцата, ако някой изневиделица ни даде малко властчица. Също така за масовия българин е характерна огромна, колосална наивност, разпространена заплашително в средите на целокупната българска популация (тя, наивността, изглежда е друг израз на вездесъщата простотия, на прословутото наше тотално отвращение от мисленето). И така нататък, за жалост списъкът на тия наши отрицателни качества съвсем не е малък, но да спра дотук. А иначе за всяко от тия разпространени качества би могло да се направи подробен анализ, снабден с подходящи примери; по-нататък може да се наложи да продължа и в тази посока.

Защото темата е изключително важна. И трябва точно така да се процедира: жестоко, безжалостно, изцяло открито, без премълчаване или говорене с половин уста, твърдо да се заяви точната истина за нас самите, за нашите кусури и недостатъци, та белким повече хора се позамислят, а също и позасрамят. А пък има и нещо друго, има и един терапевтичен ефект от тия разговори и размисли: като се разговаря по описания начин, съвсем смело, душата се освобождава незабележимо от заблудите и илюзиите си. Глупаво е да живеем с тия добре познати илюзии и митове за самите себе си: ние най-много губим от тях.

Иска се безпощадна откровеност. Този е пътят, по който - ако тръгнем решително и не се опитваме да свърнем назад - нищо чудно един ден и да стигнем донякъде, т.е. да започнем и да се поправяме малко от малко към по-добро…

1 коментар:

RoujkaBG каза...

Какъв демократ и европеец може да е човек, който отказва другиму свобода на словото и свободен избор?

Тогава "така мряха, така ги ровеха" и никой нямаше право на свободен личен избор. Дръзналите да се цепят от колектива бяха дамгосвани като неблагонадеждни черни овце, Дон Кихотовци, врагове и прочие...Партията се беше сляла с държавата. Не че и сега не е същото, де. Само дето вече не се казва БКП, а ГЕРБ.

Докато не се отворят веднъж завинаги досиетата и не се приеме Закон за лустрацията, каквито вече са действащи в Албания и Македония...така ще е.

Няма как да се промени манталитетът на българина щом около него нищо не се променя, освен манипулаторите и лаладжиите, а животът е конкретен и изисква конкретни действия.

Абонамент за списание ИДЕИ