Нощните записки на един учител-тунеядец с престъпни наклонности

От седмица не мога вече да асимилирам на кой свят живея - и дали не сънувам, че това, което ми се случва, е истина; уви, оказва се, че е истина, нищо че изглежда толкова невероятно и абсурдно. За първи път в живота си съм подложен на работата си на толкова злобна и подла репресия и на системен тормоз, а аз работя като учител по философия не от вчера, работя цели 30 години вече. Моля, не си мислете, че започвате да четете мой текст, писан някъде в 80-те години на миналия век: събитията, за които намеквам, се случват ето в тия наши дни, през месец юни на 2012-та година, а векът вече е 21-ви.

Не мигнах цяла нощ; унасях се в някаква кошмарна просъница, ала да заспя истински не успях. А си легнах рано, защото бях съкрушен: 4-ри директорки (3 заместнички и една същинска) повече от два часа мъмриха по всички линии "лошия Грънчаров", а аз се опитвах да отбивам атаките; не, това не е сън, това се случи вчера, след часовете! А през миналата седмица, в четвъртъка, директорката заедно със заместничката си, влезе в 3 мои последователни учебни часа, за да "осъществи контрол"; ето, вчера ми се дадоха "протоколите" за тия проверки, пълни с изсмукани от пръстите мои "нарушения"; по-абсурдно и предубедено четиво, лъхащо от злоба, в живота си не съм чел! Срам! Изобщо не ги смути това, че съм човек в тежко здравословно състояние, с проблеми със сърцето; не, те виждаха в мен "врага", който трябва да бъде заклеймен, изобличен, смазан без капчица жалост! Сякаш съм змия, а не човек. Наистина, в живота си не съм подлаган на по-големи унижения; сам не зная как изобщо издържах, как се довлякох до дома си, как, пребит и смазан, легнах, опитвайки се да заспя, ала не би; ето, сега е 4 часа сутринта, а аз сядам да описвам злочестините си.

Разбира се, вбесило ги е това, че не мълча, че не държа в тайна това, което ми се случва, а си позволявам да пиша тук, в блога, а и по висшестоящите инстанции; а аз пиша, защото това е мой дневник, в който няма как да не пиша за толкова абсурдни, невероятни направо събития, които животът ми поднася ето в тия дни. Повече от месец мина откакто се върнах от отпуск по болест, продължил 5 седмици, а в първия ден на този период се започна тая лудешка история: първо директорката ме уведоми, че понеже имало "ей-такава папка с жалби" срещу мен, ми отнемала 4 класа; после се оказа, че ми "подляха вода" по най-подъл начин, като на отнетите класове заместничката ми писа отлични оценки отгоре до долу! Да, всички ученици, откак мъдрата директорки ги отне от "изверга Грънчаров", изведнъж до един станаха отличници! Сюблимното в цялата тази история е, че, оказва се, тоя изверг Грънчаров явно доста добре ги е подготвил по философия, щом всички до един бивши негови ученици изведнъж станаха "отличници"! Страшна работа!

И после се оказа, че основният проблем на това училище, явно, е "непоносимия Ангел Грънчаров"; директорката запретна ръкави да ми дири, постфактум, "нарушения", щото факт е, че ме отстрани от преподаване в тия класове ей-така, заради уж хипотетичните "жалби", а всъщност, както сега се оказва, за отмъщение, за назидание и за всяване на страх: щото тоя Грънчаров, представяте ли си, си позволи - както вчера се изрази директорката - да "направи за резил" училището, предлагайки негов патрон да стане "някакъв си там Стив Джобс"! Значи ето за това било всичко, да ми се отмъсти, щото тогава медиите се разшумяха, а пък аз, наглецът, представяте ли си, съм си бил позволил "да узурпирам правото да говоря от името на училището", щото съм бил говорил на фона на училището, ерго, значи съм се бил правил, че говоря "от името на училището"! Нещо, което аз лично не си представям, а как именно става този фокус, щото аз, да си призная, винаги си говоря или пиша само от мое име. Както и да е, усещате ли вече абсурдната, непостижимата от здрав разсъдък атмосфера?!

Нямам думи вече! Че съм бил писал за "направо оксфордския дух", дето витаеше в училището по времето на предишния директор инж. В.Паунов, това явно е била капката, с която е преляла чашата. Опитах се да водя диалог, да поясня какво съм имал предвид, не за да се оправдавам, а защото усещането ми беше, че изобщо не съм разбран; оказа се, че е крайно трудно да се постигне разбиране, понеже е налице някакво крайно настроение към мен, една емоция, която замъглява разсъдъка.

Изглежда съм успял да предизвикам тия чувства, понеже имам непростимия грях открито да говоря и пиша какво аз мисля, а също и така и да критикувам ръководството, а това явно е лукс, който не се прощава. За жалост, работите ескалираха; съвсем не бях разбран в твърденията си, че като критикувам, аз всъщност помагам на това ръководство, щото ако, вместо да критикувам, се бях присъединил към ласкателите, работите биха потръгнали съвсем на зле; та нали ласкателят всъщност подбутва към провала обекта на своите ласкателства, докато критикът, макар че е така неприятен, всъщност му помага да се предпазва от бъдещи грешки, един вид проявява доброжелателност и добронамерененост; но кой ли да ти разбере тия мои "умувания" и "философски спекулации"?!

"Кажи, Грънчаров, как е възможно само към теб, по твой адрес, да има жалби, и то и от ученици, и от родители, ей-такава папка жалби има срещу теб, обясни ми поне това?!"

И аз обяснявам: ами, дори и да има чак толкова жалби, нормално е да има; щом някой е личност, нормално е да дразни разни хора, на всички не може да се угоди, едни вероятно те харесват, други не, какво чудно има тука?! Оня, който на всички се харесва, дали пък не е безличен, а нали знаем от психологията, че конформизмът, нагаждачеството, не е кой знае колко печеливша жизнена стратегия? Даже си позволих да се шегувам: великият Сократ е бил осъден на смърт на основание на жалба, написана от част от неговите ученици, тъй че моя милост се чувства в някакъв смисъл поласкана, че и срещу мен има жалби; е, вярно, сега-засега (и все още) не ми се иска смъртта, но, да се надяваме, и дотам ще стигнем в един прекрасен ден; все пак "възмутените" апелират за репресии, за административни наказания, за тормоз, пък ето, ръководството, се отзовава с готовност на тоя "народен глас", на тия народни роптания. Ей-такива мили приказки си поговорихме вчера в директорския кабинет, аз сам сега не мога да повярвам, че такова нещо е възможно в наше време, ала не би, за жалост, това, оказва се, съвсем не са халюцинации, това е самата горчива истина.

Какво да правя в тази ситуация - ето това е проблемът? Да си замълча, надявайки се по този начин да избегна гнева и възмездието на администраторите? Да, ала как да преживея униженията? Да се боря, както винаги съм го правил - добре де, ти това го умееш, но какво спечели от това, че цял живот се бори с разгащили се и самозабравили се администратори?! Нищо не спечели, е, спечели поне едно болно сърце, но, както и да го погледне човек, поне си съхрани достойнството. Не знам. Една нова борба и битка - а аз съм на години вече - може да завърши фатално за мен, дазавърши с, както се казва, "летален изход"; е, най-накрая точно това ще спечеля; но пък нали всички все някога ще мрем, нима е хубаво да се живее на колене, както пишат филолозите в ученическите "критични" (аз предпочитам да ги наричам "кретенични"!) коментари? Ето, сега, примерно, че не си мълча, а пиша този текст - а той непременно ще налее масълце или бензинец в огъня, няма как да е иначе! - защо го правиш бе, човече, мълчи, налягай си парцалите, гледай какво правят другите, що сам се поставяш на дулото на топа, пък после се оплакваш?!

Да, наистина, защо пиша, какво ще спечеля като пиша, а не си мълча? Пиша по една причина: защото ако не пиша, направо ще се пръсна, направо ще умра от напрежение. Писането е нещо като отдушник, и аз съм човек, затуй не мога да мълча когато си позволяват да се гаврят с мен. Пиша, за да спася горкото си сърце. Ето затова пиша. Знам, че ще предизвикам гнева на "венценосни" администратори, смятащи се за непогрешими. Администратори, живеещи с представите на едно отдавна отминало време. Ето, вчера директорката - а тя е филолог - без капчица свян се опита да ми обясни как трябва да се преподава... философия, да го обясни на мен, човек, който 30 години прави това, който има най-висша квалификация (имам т.н. 1-ви клас квалификация, най-висшата), автор на учебни помагала, които са писани все в тази посока: по-ефективното преподаване на философското знание. А тя се отнася към мен, сякаш съм взет от улицата, сякаш съм нещо като самозванец, който, видите ли, нагло претендира, че разбира как се преподава философия - и че умее да преподава тоя предмет!

Виждате ли каква наглост? Щом има власт, директорката си мисли, че от всичко разбира, и то най-добре, въобразява си, че нейните мнения са меродавни, и ето, почва да учи един философ ("краставичар") как се преподава философия ("как се... ядят краставици"!). Не, моля ви се, не си мислете, че си измислям, самата истина е това, което пиша, наистина се случи вчера! Вярно, фантастика е, но се случи! А самият факт, че дойде да ме проверява, и то не един, а цели 3 учебни часа, вече е крещящо нарушение, да не говорим за това, че не дойде в присъствието на инспектор по философия, какъвто е редът; но кой ли ти спазва някакъв ред, важното е да отмъстим, да смажем тоя Грънчаров, да му покажем, че или трябва да клекне и да се пречупи, или, ако не го стори, ний ще го пречупим, ако трябва и ще го ликвидираме, да мре най-накрая щом е толкова вироглав!

Като познавам себе си, знам добре, че няма да мълча или да се примиря. Сделка с мен трудно може да се постигне когато става дума за толкова базисни, принципни неща. При това аз съм върл фен на демокрацията и няма да мирясам пред опитите едно културно и духовно учреждение да бъде превръщано в нещо като казарма; за свободата съм готов на всичко. Училището в днешни условия трябва да бъде една жива демократична общност, а не казарма, това е принципен въпрос, от който няма да отстъпя. И пред диктаторски попълзновения няма да отстъпя или да се преклоня. Защото и истината ми е мила също. Да, аз съм фанатик на истината и на свободата, е, нека да го знаят занапред и тия, които още не го знаеха.

Трябва да бягам за работа за да не закъснея. Като капак вчера бях обвинен, че на работя ходя да си почивам само, а иначе съм се бил посветил на "излишни неща" като писане и пр. Бил съм нещо като "тунеядец", ето, директорката заяви, че й било станало мъчно да ме гледа как си седя кротичко и си говоря с учениците по време на час, а трябвало да пламтя от комсомолски плам, трябвало да се раздавам, трябвало да работя като фурия! А той, представете си, кротичко си беседва, каква вялост, другари, как е възможно толкова мързелив човек да е учител на младежта?

Такива ми ти работи. Ако не знаете, аз, освен че съм много лош човек, съм и голям мързеливец, аз, господа, съм един тунеядец! Достоен за презрение човек съм, ето кой съм... аз, господа, съм една твар...

Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

ОТКРИТО ПИСМО до г-н Теодор Дечев, лидер на новата партия СВОБОДЕН НАРОД

Драги г-н Дечев,

Позволих си под формата на добронамерен жест да публикувам в блога си рекламния плакат на новия вестник СВОБОДЕН НАРОД, първия брой на който, както научавам, предстои да излезе след два дни. Държа да уточня за читателите на блога си, че правя това съвсем безкористно - и независимо от рисковете, примерно да бъда обвинен, че, да речем, съм се "продал", че го правя по користни подбуди. Не, правя го по най-идеални и ценностни подбуди, което именно и представям със следните думи:

След като свободата ни намалява с всеки изминал ден - особено пък в сферата на медиите! - си заслужава всичко, което дори само претендира, че е свободно, да бъде подкрепено! Свободата стана най-дефицитна и луксозна стока в свидното ни Отечество, та затова...

С жеста си искам да покажа, че и такова едно поведение, обусловено само от идейни и ценностни подбуди, е все пак възможно в прогизналата от сметкаджийство, нечисти съвести и продажност медийна среда у нас. Да, добре знам, че такова едно отношение изглежда, на фона на определящите тенденции, толкова странно и парадоксално, че неминуемо ще бъда заподозрян в корист. За успокоение на възмутените ще кажа:

Е, не съм получил и стотинка за тази реклама, каквото и да си мислите, това е самата истина! И не ща да получа нищичко, не сме длъжни всички да сме непременно продажници и сметкаджии!

Г-н Дечев, пишейки този текст, воден от изцяло нравствени подбуди, в съзнанието ми се появи обаче следната мисъл: не е ли възможно все пак под някаква форма сътрудничество между в-к СВОБОДЕН НАРОД и първия и единствен засега свободен блогърски и граждански вестник, който моя милост издава със свои вече четвърта година, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ? Ето, аз показвам, че съм готов да си подадем ръка, да си сътрудничим, пък Вие преценете дали ще я поемете...

Вярно, в-к СВОБОДЕН НАРОД декларира, че ще бъде един ляв, именно социалдемократически вестник; в-к ГРАЖДАНИНЪ е един вестник с дясна и антикомунистическа тенденция; но социалдемократите по принцип са значително по-десни от социалисто-комунистите, ето, значи имаме пресечни точки в идейно отношение. Какво тогава пречи да си сътрудничим?

Как, под каква форма можем да си сътрудничим ли? Ето как аз си представям това сътрудничество.

На пазара - крайно стеснен поради злоупотреби, поради дискредитираност и морална нечистоплътност на поръчковата "журналистика", завладяна при това или купена от олигархичната ченгесаро-кагебистка преса - има все пак доста вестници, които обаче по моя преценка са твърде бедни в съдържателно-смислово отношение. Тоест, сполетяла ги е тсъщо така и свестни автори. По тази причина страниците на един стандартен днешен български вестник са така безсъдържателни, че по-добре щеше да е изобщо да ги оставяха бели, вместо да ги пълнят със словесните бълвочи на напористи студентки по журналистика, единственото желание на които е да спечелят парици или да привлекат благоразположението на собственика. Така не се прави вестник. Тоест, прави се, ала се прави жалко подобие на вестник.

Та в тази връзка екипа, който списваме в-к ГРАЖДАНИНЪ, бихме могли всяка седмица, ако Вие се съгласите, да пълним с наши материали като начало една страница, а по-нататък, при желание, и цял подлистник от 4-ри страници. Това ще разнообрази идейната платформа на вестника, ще й придаде плуралистичен характер и, разбира се, ще разшири читателската аудитория на вестника, т.е. влиянието му. Не знам, аз това предлагам, пък Вие си решавайте. При това заявявам, че не желаем никакви парични компенсации за списването на тия материали, т.е. наистина го правим единствено заради идеята.

Това исках да Ви кажа. Желая Ви успех с партията и с вестника! Има нужда и от такава партия, и от такъв вестник!

С уважение: Ангел Грънчаров, философ, блогър

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Отговорът на проф. Балкански и мой отговор до него, засягащ и темата за капризната суетност на г-н Министъра Игнатов

Получих отговор на своето Открито писмо до проф. М.Балкански, съдържащо крещящ нравствен казус от българския живот; ето какво ми пише уважаваният професор, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до него:

Драги господин Грънчаров,

Вие ми пишете едно отворено писмо... това е много драматично и театрално, аз обичам по-прости, по-ясни, по-искрени и по-чисти отношения с хората, които зачитам.

Като сериозен човек би трябвало преди всичко да проверите дали изобщо съм получил Вашите писма; това е всякога възможно с електронната поща. На 04/01/2012 моят компютър беше пиратиран и остана извесно време без мейл докато запиша нов електронен адрес: Balkanski.minko от gmail.com. Проверете първо дали сте ми писали на този адрес преди да кажете:

"преди няколко месеца с имейл изявих желание да участвам със съобщение в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговорено на имейла"

Аз отговарям на всички мейли в реално време дори и на това отворено писмо, което не заслужава отговор когато се обръщате към мен, (аз съм на 85 години и според българския обичай старите хора заслужават уважение) с:

"които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на преходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция".

Аз нито съм дръзнал, защото не зная за Вашите разправии с когото и да е в света, просто защото малко Ви познавам, нито смятам, че е Ваша роля да съдите доколко моите позиции са разумни и нравствени. Обидите не са най добрия начин за общуване.

Щом ме смятате за такъв, какъвто ме, описвате мисля, че най-добре ще бъде да не ме търсите повече.

Поздрави, М.Балкански

Уважаеми професор Балкански,

Аз никого не обвинявам; просто констатирам факта. На Вашия имейл два пъти изпращах заявка, не получих никакъв отговор. Възможно е и да не сте получил писмата, това наистина е твърде възможно в интернет. Когато допуснах такава възможност (защото при предишни мои писма сте ми отговарял), се поинтересувах на какъв друг имейл мога да пратя заявката си; писах на г-н Явор Киряков, пак мълчание. Реших още веднъж (за всеки случай) да пиша, пак мълчание. При това положение реагирах с моето Отворено писмо, защото, не крия, бях твърде много смутен.

Както и да е. Сега се оказва, както съдя по Вашето писмо, че съм нежелан на конференцията вече заради това мое Открито писмо; един вид сам съм си крив и виновен за неучастието ми; поне нещата се изясняват и вече има основателен мотив. За съжаление, имах доста наивни очаквания относно възможността за едно пълноценно сътрудничество и за добри перспективи в отношенията между Сдружение МЕГО и списание ИДЕИ, примерно. Но, уви, това се оказа нереалистично.

Забелязвам обаче интересна закономерност: когато преди около година шефът на настоятелството на Нов български университет проф. Богдан Богданов изрази готовност за сътрудничество между университета и списание ИДЕИ и преговорите в това отношение след наша среща напреднаха в голяма степен (оставаше да се уточнят някои подробности), в един момент в отношението на НБУ настъпи неочакван поврат; предполагам, това се дължеше на влияние от страна на бившия ректор на НБУ, мой така любезен състудент, вече Министър, именно С.Игнатов.

В сегашния случай си правя следния извод (понеже допускам, че е наистина възможно моите имейли до Вас да не са пристигнали): г-н Киряков толкова упорито не отговаря на имейлите ми, че това може да се възприеме като индикация, че все пак и въпреки всичко е възможно да има "височайша" воля, произтичаща от свитата на Министъра за това щото лицето Ангел Грънчаров да не се появява в близост до управляващото образованието лице. Явно г-н Игнатов и като Министър продължава да е също толкова капризен и суетен - какъвто си беше и като студент. Е, няма да се появя, а в мое лице няма да се появи един последователен критик на административно-командната система в българското образование, която, за жалост, си стои съвсем непокътната ето вече 22 години след 1989-та година...

Във всеки случай моля да приемете извиненията ми за съвсем неволно получилото се недоразумение: пасажите от моето писмо, които Вие сте приел така лично, съвсем не са насочени към Вас; това даже не съм си го и помислил и не мога да си го помисля.

Желая Ви ползотворна конференция и нови успехи във Вашата благородна дейност!

С поздрав: Ангел Грънчаров

ЗАБЕЛЕЖКА: С това писмо приключвам темата. Искам само да обърна внимание върху следното: дори и в ерата на комунизмо-социализма никога не ми е отказвано участие в научни конференции, но ето, в наше време този прецедент се случи; де факто ми беше отказано участие в научна конференция, организирана от независим частен институт, което пък иде да покаже, че за своеволията на настоящата власт едва ли вече има някаква преграда.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Открито писмо до проф. М.Балкански, съдържащо крещящ нравствен казус от българския живот

Уважаеми проф. Балкански,

Известявам Ви, че в знак на солидарност и на съпричастност си позволих да публикувам в блога си Програмата на тазгодишната Национална Конференция МОРАЛ, ЕТИКА И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ, традиционна вече инициатива на Фондацията на името на Вашия баща и на основания от Вас Национален ннститут за образование. Искам да се възползвам от случая да пожелая оживени дебати и ползотворна работа на конференцията, за което Вашето присъствие и участие е гаранция.

Участвах и аз през миналата година в работата на същата конференция и останах с прекрасни впечатления от това, което Вие и Вашите сътрудници сте успели да постигнете. Писах още тогава в блога си за чудесните условия в Националния институт за образование и за творческата, свободна атмосферата по време на конференцията. Тогава предложих сътрудничество между Сдружение "Морал, Етика и Гражданско Образование" и моя Център на развитие на личността HUMANUS, който вече 18 години работи на нивата на личностното, ценностното, гражданското израстване и развитие на българската младеж. Центърът ни, между другото, издава вече четвърта година философското списание ИДЕИ. Подарих всички книжки на списанието, както и екземпляри от моите книги и учебни помагала на библиотеката на Института. Имах готовността за пълноценно сътрудничество, понеже, така или иначе, работим все на една и съща нива: личностното, нравственото и гражданското израстване и развитие на българската младеж.

За жалост, моята подадена за сътрудничество ръка, който знае защо, не беше поета. Още на конференцията усетих известна хладина в отношението от страна на някои дейци на сдружението МЕГО; всички мои многобройни опити по-нататък да установим контакт и диалог бяха приети с... мълчание; не ми беше отговорено на нито един имейл! Приех това като отхвърляне на подадената приятелска ръка и като твърде невежлив отказ за всякакво сътрудничество и всякакви отношения. В крайна сметка, когато преди няколко месеца с имейл изявих желание да участвам със съобщение в работата на конференцията по абсолютно същия начин изобщо не ми беше отговорено на имейла (а аз писах за да заявя участие не един, а цели 3 пъти!). Не мога да скрия: крайно съм озадачен и разочарован от едно такова отношение! Не съм очаквал и предполагал, че такова нещо изобщо е възможно, и то точно от страна на учени и дейци, които декларират, че работят за нравственото и гражданско израстване и развитие на младежта! Още не мога да проумея на какво се дължи едно такова отношение към мен. Щото все пак и аз съм най-малкото поне едно човешко същество...

В някакъв смисъл нещата взеха да ми се изясняват след като разбрах, че на откриването на конференцията през тази година ще участва и ще държи слово Министърът на образованието, младежта и науката проф.Сергей Игнатов, мой състудент навремето от университета в Санкт-Петербург, в който и двамата сме учили по едно и също време и сме живели в едно и също общежитие. Знам ли, може би лично г-н Министърът да е приел да дойде при изричното условие: неговият критик Ангел Грънчаров да го няма там! Защото аз наистина много съм критикувал г-н Министъра и неговите "крайно революционни проекто-закони", много Отворени писма съм му писал, на които и той - каква случайност?! - изобщо не е отговорил. Нищо че е задължен да отговори по закон, но какво ли пък значат законите в нашето мутренско отечество?! Предполагам, на мен ми се отказа участие в конференцията евентуално за това да не би да задам някакъв неудобен въпрос на г-н Министъра или да не би да направя конфуз ако взема думата, щото е известно, че наистина съм крайно критично настроен спрямо политиката на Министъра. Това допускане именно и обяснява иначе така странното отношение към мен от страна на организаторите на конференцията: отстранен и пожертван е един "дисиденстващ" критик на властта с оглед да се угоди на висшия представител на същата тая власт. Искам обаче да напомня на тия, които са дръзнали да постъпят така с мен, че хората на власт се менят и желанието да се угоди на преходните лица в нея не е израз на кой знае колко разумна, камо ли пък на нравствена позиция.

Уважаеми професор Балкански,

Пиша Ви това писмо не за да искам реванш или да моля да ревизирате отношението, което организаторите на конференцията си позволиха към моята скромна личност. Не, напротив, можете да ги успокоите, че аз няма да се натрапвам и няма да дойда да участвам в нея, след като така ясно ми се даде да разбера, че съм нежелан; аз съм човек, който държи на известни нравствени принципи в отношенията си с другите хора, нищо че, както сам добре знаете, живеем в една твърде парадоксална нравствена ситуация в свидното ни Отечество. Искам - затова и дръзнах да Ви занимавам и да Ви пиша - само да споделя с Вас една важна според мен констатация, имащо пряко отношение към проблематиката на самата конференция:

Случилото се е знак и симтом за това защо ние, българите, уви, сме неспособни за единно гражданско или каквото и да е било друго действие, в това число и на сътрудничество в творческата сфера: защото все се делим на "партии", на "наши" и "чужди", защото все се ядем и джафкаме като кучета, бранещи с всички сили паницата си! Ето затова нещата у нас не вървят: двама българина където се съберат, там вече има поне две партии и консенсус никакъв не е възможен! Уви, оказва се: българин да подкрепи българин, ей-така, съвсем безкористно, заради някакви принципи или идеи, заради общо нравствено дело, и то когато този българин не му е приятел, роднина или поне не е на власт, е чиста аномалия, е нещо като природен катаклизъм!

Даже и тия от нас, които се мъчим да правим нещо в гражданската или в образователна сфера, уви, се оказва, че сме абсолютно същите като типичния българин, който е толкова недоверчив, че когато му подаваш приятелска ръка, се оглежда дали в другата ръка зад гърба не криеш балтия или нож. Ами ето, за жалост, такива сме: недоверчиви, своекористни, партизанстваме, делим се на "наши" и "ваши", не сме способни на човечно и личностно отношение един към друг, ядем се постоянно без капчица смисъл, все гледаме да не би тоя, дето ни се представя за дружески настроен, дали пък не го прави с умисъла да ни грабне в един момент кокала и прочие.

С огромно съжаление констатирам: анализираният пример ми говори, че тоя порочен тип отношения е твърде много, даже прекалено много разпространен и в тия нашенски т.н. "академични" среди; оказва се, уви, че заради подмазването пред властта сме готови да заколим морално една личност, само и само да доставим кеф или пък да не би да развалим кефа на представителите на същата тая власт.

Това исках да Ви кажа, наболяло ми е на сърцето, ето, правдиво си казах какво мисля; не ща никому да правя мили очи, на мен само истината ми е драга, не нещо друго.

Желая успех на конференцията Ви, поздравявам Ви за благородната дейност, с която Вие лично сте се нагърбил! Такива безкористни български дейци в наше време са толкова малко!

Бъдете жив и здрав!

С уважение: Ангел Грънчаров, философ, ръководител на Центъра на развитие на личността HUMANUS и главен редактор на философското списание ИДЕИ

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Приключи учебната година в българското училище “Нов Живот“ в Чикаго

Само преди една седмица ние празнувахме 24 май Ден на Просветата и културата и на Славянската писменост. Този най-български празник за всяко гордеещо се българско сърце. Да, и с право, защото ние, българите, имаме богато културно-историческо наследство. Този празник е нашият символ на достойнство, богата духовност и традиция.

И ето пак е събота, много слънчев и прекрасен ден!

Още от сутринта в училище чуруликаха детски превъзбудени гласчета. Залата за тържества беше уютна и с вкус украсена от сръчните ръце на баби и майки. Навсякъде се виждаха рисунки и творби на учениците. Усмихнати и разноцветни балони, цветя, пеперуди, дори и надпис собственоръчно изработен от учениците ни „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ!“. Невероятна красота и настроение изпълваше сградата.

Забързани родители, баби, дядовци, братчета, сестричета и много, много гости прииждаха и напълниха залата. Децата излязоха на сцената като пърхащи пеперудки. Изведнъж зазвуча музика и Венци Перфанов запя: „Добър ден, приятелю мил, ... добре дошъл на нашето тържество...“, след него се спуснаха две прекрасни феи - Анна Добрева и Никол Танева с кошници в ръка и подаряваха по една „българска роза“ на всички присъстващи. Красота и финес – това са нашите български деца!

А ето, че след малко бате Незнайко излезе на сцената. И заваляха едни въпросчета към най-малките ни учениции... та нали той иска да знае всичко. После Незнайко поиска помощ от по-големите ученици на въпроси и гатанки, които ама много, много го затрудняват. Например какъв ден е днес и какъв български празник има на 2-ри юни, какъв ден беше вчера и какъв български празник има на 1-ви юни и т.н. Но всичките тези въпроси и гатанките не затрудниха, ама никак не затрудниха учениците от Българско училище „Нов Живот“. И Незнайко констатира „Брей, брей, тези деца много, ама много знаят!“.

Децата от детска градина „Дъга“ пък изиграха едно весело хорце с песничка „Лаленце се вие“. Последва сценка „Патилания“. Присъстващите имаха удоволствие да се срещнат с Весела Патиланка, Баба Цоцолана и Баба Недка, разбира се в съвременен актуализиран вариант, свързан с желанието за масово използване на компютри и компютърни терминологии.

А първокласниците ни бяха категорични: „НИЕ ВЕЧЕ СМЕ ГРАМОТНИ!“. С много стихчета и собственоръчно направени букви, с които изписаха надпис „УСПЯХ!“, те доказаха това. А накрая Алекса Вътева заяви:

„Мили мои татко и мамо, вашето малко дете стана от този ден вече голямо! Може на български само да чете! Дядо и бабо, вашето внуче може от днеска само, след като всички букви научи, да ви напише писмо!“

След това на сцената излязоха с прекрасно изработени костюми от тяхната учителка по Арт клуб художничката Кина Бъговска деца, които олицетворяваха ВАКАНЦИЯТА, ЛЯТОТО, СЛЪНЦЕТО И ЗДРАВЕТО.

Сценката беше затрогваща. Децата се обърнаха към лятото с думите: “Хей лято, ти помниш ли какво ни обеща? Море разходки, плуване, екскурзии, лудуване...“. И, разбира се, Лятото ги окуръжи, Ваканцията им забрани учене, Слънцето им обеща топлина и сила, а Здравето ги укрепи.

Децата с възторг казаха: “Довиждане, училище! Здравей, здравей игра!"

Но ето че дойде и време за раздяла, раздяла с нашите осмокласници, първият ни випуск и с Ани, която си заминава за България. Последваха думи на благодарност за тяхната упоритост, старание и всеотдайност към всичко, което правехме в училище. Те наистина бяха добър пример за подражание на своите по-малки съученици. Пожелахме им и занапред много творчески успехи във всяко начинание. Но те не ни останаха длъжници: последваха стихове за учителя и специален поздрав с песента „Учителко, целувам ти ръка!“, изпълнена от братята Самуил и Венцислав Перфанови...

Весела Патиланка прочете писмо "Послепис за Смехурко", в което му разказваше за прекрасните, вълнуващи дни в любимото за децата българско училище “Нов Живот“, за забавленията им, за радостта им, че е настъпило време за заслужена почивка. Тя го увери за желанието им на 8 септември да се върнат отново, но отпочинали, пораснали, станали по-умни, по-съобразителни и с по-голямо желание за нови знания и успехи. Накрая всяки ученик получи заслужено свидетелство за неуморния си труд и по един приз за своето поведение и заслуги в работата през учебната година.

По очите и лицата на всички грееха щастливи и доволни усмивки, а децата огласяваха залата със звънливите си весели гласчета. Учителите имаха огромни букети в ръце, родителите бяха горди и щастливи от успехите на децата си.

Тортата на леля Ваня беше толкова вкусна, че децата си облизаха пръстите, а огромната пита на бабата на Лина и Виктор беше опустошена буквално за минути. Изобщо всичко беше от вкусно по-вкусно, защото беше донесено от баби и майки с много любов за нашите достойни българчета.

Благодарим ви, деца, че бяхме заедно през учебната година, че вие ни повярвахтe, че именно тук, в българско училище „Нов Живот“ ние, вашите учители, ще ви предадем много знания с нестихващата си любов към България и нейния народ, вяра, традиции и обичаи!

Благодарим ви, родители, че се уповавахте на нашия професионализъм и ни поверихте децата си с надеждата, че ще бъдат възпитани в знания и морални ценности с много любов!

Благодарим на всички, които ни подкрепяха, спонсорираха, насърчаваха с добра дума, с усмивка, с присъствие, със съпричастност. И нека силата на българския дух пребъде във вековете!

Хриска Перфанова, Българско училище „Нов Живот“, Чикаго, САЩ

Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания (1)

Текстът, който е по-долу, овреме да предупредя, засяга съвсем безинтересни образователни, възпитателни, психологически и пр. проблеми на живота в съвременното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безценното време. Но който все пак се заинтересува, ако изобщо има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като чернова на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя. Един вид съм си наумил да пиша "алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проблемите, различна от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата - и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се наложат и продължения, щото темата е голяма - и доста благодатна:

Всяко училище е учреждение, занимаващо се с възпитание и образование. Училището е културна институция, занимаваща се с духовна по естеството и същината си дейност. Възпитанието и образованието са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето¹. Искам да анализирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вътрешни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръща и капчица внимание. Човек има чувството, че всичко друго е във фокуса на неговото внимание, но не и онова, което е истински значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване - като учители, като възпитатели, като институция.

Ще се постарая да не бъда абстрактен, въпреки че ми се иска да разгледам нещата на едно принципно ниво. Съществува следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпоставките на случващото се, ще трябва да стъпим на едно високо научно ниво, в което се преплитат много науки, примерно психология, антлопология, социология, история, философия дори. Което ще обремени анализа и ще породи риска да не се доберем, да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, определящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживяване на събитията във всекидневието, тогава пък рискуваме да се разплеем в подробности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се балансира, да се търси оптималното отношение на теоретично и конкретно, практическо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" - ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебно-възпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лабиринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възможно да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички.

И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старому, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е по-висшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продължат, но поне най-милото - властта! - ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, най-вредното същество, което извратената "социална природа", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сферата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръководените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общности, които могат да бъдат уподобени на разгалащи се, безжизнени трупове.

За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренастроим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добрината най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Налага се да преосмислим, и то най-критично, собствената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициативността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците - и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България!

Това дотук бяха уводни думи, целящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешното, интимното на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни представи са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекватни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смешни, абсурдни, жалки - и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича динамиката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната винаги плаши. Страхливците пред свободата малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от рисковете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми - или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвикателствата на живота една демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпаднем в подобно коварно малодушие - и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност.

Сега да мина вече към по-конкретния анализ. Всички знаем, че ситуацията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е мястото, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виждат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създават проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни скандали. Изобщо не зачитат учителския авторитет. И прочие.

Т.н. "лоши ученици", тия, дето създават проблеми "с дисциплината", го правят, предполагам, като защитна реакция - за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съвсем неверна методологическа основа (мъчат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учениците, които вече - щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат - не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в най-тежките случаи, като хулигани.

А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата представа за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изисквания? Изпълнителните били "добрите", а неизпълнителните - "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разбират, че коренът на проблема с "лошата дисциплина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близко е до ума, че може би не им се учи по този начин, по начина, по който им предлагаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в нашата представа за какво изобщо съществува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той?

За тия неща изобщо не се разговаря. Общо взето се смята, че учителят е нещо като "черноработник" - някога, в началото на ерата на така паметния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" - който носи абсолютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си мисия; на крехките рамене на учителя безжалостните институции стоварват всички тежести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрократични инструкции, изисквания, правилници, разпоредби. Но животът, за щастие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила...

Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всевластни директори - има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на родените да слугуват?! А обикновено директори - в рамките на съществуващата административна система - стават предимно същества с ярко изразен слугински характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоялният директор, той е дваж по-лош ако е лидер, е с ярко изразени лидерски качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоящите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротивата на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "подчинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учителите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъня: терора на директорите и терора на отмъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици.

Захванал съм се, вижда се, с крайно трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно принципно, теоретично ниво. Или ако се поддават, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конкретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на тази плоскост да формулирам подобаващите изводи. Нека да тръгнем оттук-нататък по този път.

Добрият учител пък кой е? В рамките на съществуващата в неизменен вид още от ерата на ранния комунизъм парадоксална командно-педагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче учениците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "добрия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от най-разновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър демагог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учениците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обогатил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред - и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майсторство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на иституцията - инспектори, шефове, проверяващи и пр.

Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител - или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за представи, битуващи в рамките на господстващата авторитарно-административна педагогическа система, която до ден днешен си съществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението - в костеливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмъртие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор?

За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкретни примери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си представите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на нашето училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител - и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата представители на "лошия" учител и "лошия" директор, понеже пиша този текст в интернет и, разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата примера.

"Лошият" директор на училище в съвременни условия е демократичен, свободолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с индивидуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" директор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците - и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потребния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява - дотам, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстановка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо ударите на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух.

Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учител в условията на управление на "лошия" директор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управление, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, именно случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безбрежния административно-лудешки педагогически океан на затъналото в абсурди българско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива директори, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спортното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лошите", е съвсем на изчезване.

Разбира се, в светлината на казаното ми е неудобно тъкмо себе си да описвам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от комунизма, нося в себе си много пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу.

Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител като мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, понеже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символични цени (3 лева), което, разбира се, е най-крещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволнението, какво още го търпите тоя бе?!). "Лошият" учител постоянно експериментира с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, обсъждания, дискусии, правят си изводи, които после се четат и обсъждат, също така и доклади, часовете минават по тертипа на "научната сесия" или конференция, дори на "симпозиум", т.е. по типа на сократо-платоновите пирове (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си помислите че и това си позволява да прави "лошият" учител!

Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инспекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава учениците и е заплаха за съществуването на самата система. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нарушения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните образователни изисквания" - той, наглецът, преподава по свои оригинални програми! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопустим начин най-системно наручава човешките права на учениците" (неизвестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспектората примерно за това, че в часовете по психология на "лошия" учител много се говори, представете си, за... секс!

И така нататък, неизброими и крещящи по наглостта им са нарушенията на "лошия" учител, който се самообявява за "свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изобщо не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "немислещи", "глупави", мисли себе си за "най-умен" и има претенцията, че е "възпитан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стресирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормози всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето ученици да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат.

Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблемите, виждате, са сложни. Искам тук да завърша (засега) със следното.

Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, най-сетне, си имаме "добър" директор, който има волята да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархията", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като проклетия Грънчаров.

Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисциплина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински най-сетне. Ще им дам аз един Стив Джобс², ще видят те!


------

¹ ПГЕЕ-Пловдив
² През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив, да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати непременно!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Опит да ви разваля настроението като ви подтикна да се позамислите...

Предвид - доколкото разбирам - предстоящото обсъждане и приемане в Парламента на най-новия проект на последния "съвършено нов" и "изцяло революционен" Закон за училищното образование в обществото, да предположим, ще се заговори повече за проблемите от тая сфера. Което е шанс да бъдем евентуално чути и ние, дето не сме спирали да говорим и да пишем по тия проблеми - и на чието говорене и писане абсолютно никой не обръща внимание, понеже у нас си действа принципа "Кучетата си лаят, керванът си върви!", обогатен с един друг, именно, че образованието е нещо като деветата дупка на кавала. Та по тази причина в последно време, от два-три дена, в съзнанието ми се върти идеята да напиша две неща, ето какви:

Първо, предвид някои мои проблеми и главоболия в качеството ми на деец на образованието (аз писах вече за това няколко пъти) ми се налага да напиша нещо като доклад, с който да запозная "отговорните институции", пък и обществото или обществеността с някои фрапиращи и невероятни дори явления, с които се сблъсквам в непосредствения училищен живот. Но ми се иска да поставя тия многоречиви примери в контекста на цялото, на цялостната ситуация, която е налице - и която тече пред очите ни, пред очите на тия, които по някакъв начин сме свързани с училището. (А като помислим малко ще открием, че едва ли има чак толкова щастлив българин, който по никакъв начин изобщо не е свързан с училището; всички сме свързани, било като ученици, било като учители, било като родители, било като родители на родителите, било като чиновници от образователната администрация и пр.) Та идеята, която ми се мержелее "на хоризонта", сиреч, в съзнанието ми, е отново да седна и пак да пиша за толкова тежките проблеми в училищната сфера, в сферата на училищния живот, като ще "освежа" иначе тежкия анализ с някои направо забавни в абсурдността си примери, взети от непосредствения живот, примери, касаещи ме мен лично - бидейки учител по философия в една гимназия.

Много съм писал по тия проблеми в годините - виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - но се налага да се пише още, тъй като ситуацията вече приема крайно хипертрофирани, направо фантастични в абсурдността си форми; лудостта сякаш е вече в апогея си! Та значи в близките дни ще седна и ще напиша своето изложение, което смятам хем да го пратя за сведение до по-висшестоящите инстанции (Министъра и Инспектората), хем да го прочета на предстоящия педагогически съвет в училището, в което работя, хем да го публикувам в интернет, та да запозная и обществеността със случващото се, та белким тая блажено почиваща си общественост в един момент се обезпокои поне малко повечко - стига да допуснем, че изобщо някога се е била обезпокоила по тия въпроси, щото образованието на собствените ни деца у нас наистина винаги е било нещо като грижа тъкмо за "последната дупка на кавала"!

На второ място от доста време все не намирам сили още веднъж да седна и да напиша забележките си по представения от Министерството Проекто-Закон; вече писах по тия въпроси, но темата е огромна и още много трябва да се мисли, пише и обсъжда. Много е трудно да се обхване с един поглед цялото това стълпотворение от проблеми и абсурди, които е сътворила усърдната като къртица министерска образователна бюрокрация, представила в Парламента упоменатия проект за закон. Размишлявайки напоследък върху тия проблеми съзрях ето такъв изход от иначе неразрешимата задача да се подложи на цялостен анализ целия прокто-закон: просто трябва да се откроят няколко по-важни или водещи "проблемни ядра", около които да се съсредоточи интереса и дискусията, а пък ако се вникне по-задълбочено в тях, тоест, ако се намери някакъв що-годе разумен изход в решаването на тия казуси, то едва на тази почва всичко останало в един момент ще си намери собственото, адекватното решение - в светлината на открития принципен подход. И ето, реших да пиша тия дни върху един-два такива възлови проблема, предизвикани от постановления на проекто-закона, остава само да намеря време и душевно спокойствие та да осъществя замисъла си.

А сега да подхвърля по нещичко и за двата замислени текста. За първия, за "доклада", в който ще се опитам да поставя някои най-крещящи проблеми и абсурди на училищния живот, ще съсредоточа главното си внимание върху изявяването на връзката между съществуващи и наложили се методики и подходи за учене, от една страна, и крайно тежкото положение с дисциплината на учениците - от друга. И понеже цари пълен хаос дори в представите на участниците в тия процеси, именно учители и ученици (да не говорим пък за мениджърския персонал, директорите, който е безнадеждно откъснат от потребностите на времето, в което живеем), възникват напрежения, пред чиито парадоксалност и конфузност човешкият разум направо немее. Ето един малък пример за това какво става дума. Искам да ви покажа какво е това популизъм в сферата на училищния живот и колко вреден може да е той.

Популизмът е модно явление, ето че той вече се приюти и в училището - прескачайки от актуалната политика. Давам следния пример.

Във всяко училище има ученици, близки до администрацията, които, така да се каже, са по-активни и ангажирани, вършат нещо като обществена дейност, едно време ги наричаха "комсомолски актив", а днес, да речем, ги смятат просто за "активисти". Тия ученици, примерно, се изявяват в ученическите съвети, в организирането и провеждането на казионните представителни мероприятия, в научно-техническото творчество, в спортните изяви на училището, в художествената самодейност и пр., вярвам, разбрахте какво имам предвид. Останалите ученици, дето не са изобщо активни, са нещо като "втори разред", докато тия, активистите, имат и известни привилегии. Та ето какъв интересен казус се заформи във връзка с отношението на училищното ръководство към тия наистина "по-специални" ученици.

То иначе винаги си е имало напрежения когато, примерно, треньорът на училищния футболен отбор тръгне в края на срока и на годината да кандърдисва по-"несговорчивите" учители да пишат на футболистите някаква що-годе прилична оценка, ей-така, щото това е "наше момче", спортист, вдигал имиджа на училището, имал заслуги и пр.; е, не е влизал в часове, ама нали все пак трябва да проявим разбиране, не може да се носят две дини под една мишница и пр. Това си се случва във всяко училище, разбираемо е, въпреки че прави недобро впечатление на останалите ученици, на "балъците", които трябва да залагат да учат, при положение, че има и втори начин за уреждане с добри оценки; въпросът е принципен, етичен и засяга представите ни за справедливо и несправедливо. И така, ще разкажа на мен лично какво ми се случи, като ще вплета случката в цялостното отношение на училищното ръководство към мен, за което писах напоследък.

Знаете, че директорката ми отне два месеца преди края на учебната година не един и два, а цели 4 класа - и ги даде на друг, по-сговорчив, щото е прекалено зависим, преподавател. Имало, представете си, жалби срещу мен, жалби на ученици и на родители, затова ми ги били отнели. Отначало възприех тази случка като гръм от ясно небе, оказа се обаче, че нещата са значително по-иначе; ето как именно стоят нещата. Убеден съм, че не сте могли и да предположите това, което сега ще ви кажа; явно вече всичко е възможно щом популизмът се настани като водещ импулс в поведението на едно училищно ръководство.

Аз преподавам философски предмети. Те минават за "лесни" и "второразрядни", да не кажа дори "треторазрядни" предмети; министерството ги слага в една група с... физическото възпитание - и пеенето и рисуването (преди да ликвидират пеенето и рисуването като учебни предмети). И ето, в края на миналата учебна година като нанесох оценките за годината бях привикан от директора и една от заместник-директорките и ми се каза "да взема да направя нещо" и да повиша оценките на една групичка от "активистки", от активни ученички, "наши момичета", от оная именно категория, за която писах по-горе. Първо моя милост изкара акъла на училищното ръководство и на упоменатите активистки като заяви, че вече е много късно, оценките вече са нанесени в дневника, нищо не може да се направи, да са мислили по-рано. Но след като "най-човешки", пък макар и през стиснати зъби бях "помолен" от всесилните администратор(к)и, кандисах на това: добре, нека да научат, да се подготвят, да дойдат, да ги изпитам, евентуално ако се представят добре, може и да повдигна оценките им.

Така и стана. С крайно неудоволствие тия активни ученички се явиха при мен, видях какво са учили, е, вдигнах им с една единица оценките, ама пак не получиха мечтаните шестици. И аз забравих за случая, ала ето, някои не са го били забравили. И за да не се получи нещо подобно пак, директорката предвидливо два месеца преди края на учебната година смени направо преподавателя, т.е. моя милост - само и само нейните приближени ученички да имат заветните шестици! Какво ще кажете, предполагали ли сте, че чак такова нещо е възможно?! Е, било възможно, аз, дето имам вече 30-годишен стаж като преподавател в образованието, средно и висше, доскоро не съм си мислел, че това е възможно, ето, стовари ми се на главата, оказа се, че не само е възможно, ами е и действително!

Та "лошият", несговорчив субект Ангел Грънчаров беше махнат тъкмо от класовете, в които училищното ръководство има твърде много активистки! А сега ще ви кажа продължението на историята, то също е любопитно.

На учителката, която ме замести, външен човек, който си търси работа, т.е. човек, поставен в крайно унизително положение и затова готов на всичко, се наложи в тая ситуация да стори единственото, което й остава: за да имат мечтаните шестици близките на ръководството активистки тя писа шестици абсолютно на всички ученици! Ей-така, отгоре до долу в дневника само 6-ци! Какво да прави, няма друг начин; наложи й се да стане, да играе ролята на щедра душа. Има една руска телевизионна реклама за шоколад, която е под мотото "Россия - щедрая душа!". Е, тази преподавателка, доколкото ми е известно, не е рускиня, но знае ли човек?!

Понеже аз възразих твърдо против такова едно отношение и поведение на самозабравили се администраторки, бях също така наказан със санкции: примерно, завчера, в четвъртък, в три поредни часа две директорки (без инспектор, както е редно) ми бяха на посещение в часовете! Бях принуден да пиша писмени обяснения за "нарушенията", визирани в хипотетичните жалби против мен (които още не са ми представени, за да зная в какво именно ме обвиняват, само са ми четени избрани абзаци от тях от самите директорки), което е част от стандартната процедура за дисциплинарно наказание на учител, включително и за уволнение. Ей-такива мили неща се случват в нашите родни училища. А какви ли други неща се случват, а ние за тях не знаем, защото жертвите не са с манталитета на Ангел Грънчаров - и страхливо си мълчат?!

Та ще пиша непременно по тия проблеми съвсем скоро. А пък по втория момент, именно касаещ обсъждането на постановленията в Закона за училищното образование, мисля, че един такъв възлов момент, на който най-напред трябва да обърнем внимание, е как да се демократизира училищния живот, т.е. как да се прекратят своеволията на директорите, произтичащи от тяхното всевластие. В момента директорите на училища са малки диктаторчета, които си правят каквото им скимне, а пък за да си имат комфорт, преследват и гонят безпощадно всичко, което има дързостта да им се противопостави. За никаква демокрация в училищния живот не може да се говори. За жалост, и новият закон нищо реално не предлага в това отношение, ами залага на командно-административния принцип: директорът коли и беси, в него е и ножа, и сиренето, и всичко, а пък всички са принудени да му се подмазват, стига да искат да оцеляват. Крайно унизителна ситуация, какво ще кажете и за това?

Много често преследванията на учители, пък и на мениджърски персонал, са и политически обусловени: гербоваците се наместват по безпардонен начин в тази сфера и действат както и подобава за мутри. Напоследък текат политически обусловени процедури за уволнения, примерно, на директора на спортното училище в Перник г-н Райчо Радев, философ, на чиито пост местни активисти на ГЕРБ са хвърлили лакомо око. В Сливен пък вече беше уволнен един учител по философия, привърженик на по-модерните методи на преподаване, когото училищните администратори се опитаха първом да го изядат ако може даже с дрехите, а пък после, като срещнаха отпор, му видяха сметката по най-баналния начин: вгорчиха живота му така, че да приеме като избавление уволнението по "взаимно съгласие". И други такива случаи има. Един от тях е и спешната подготовка за моето по-скорошно уволнение, за което има надлежни инструкции и отгоре, дори нищо чудно и "най-отгоре", предвид блогърските ми "своеволия"...

Спирам дотук. Хубав, приятен и слънчев уикенд ви желая! Прощавайте ако има нещо. Дано не съм ви навредил да си развалите прекалено настроението като се позамислите...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Против изопачената до неузнаваемост историческа истина за случилото се с нас самите

В блога на Иво Инджев попаднах на текст под заглавие Едно вярно и едно абсурдно „откритие“ на Борисов, в който обаче, за свое неудоволствие, открих една голяма грешка в тълкуването на нашия забележителен журналист; наложи се да реагирам незабавно; ето какъв коментар написах там, в неговия блог:

Г-н Инджев, позволявам си да не се съглася с Вашето тълкуване, съдържащо се в този пасаж:

... България, като съюзник на Германия, прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари...

Смятам, че истинския, автентичния, верния смисъл на тази "абсурдна стъпка" на Цар Борис Трети да обяви война едновременно и на САЩ, и на Британската Империя е съвършено друг; Царят прави този мъдър и крайно прецизен ход, поема определени рискове (бомбардировките на София и някои други български градове), но с пределно ясно съзнание: като сме в състояние на война с Америка и Англия, България един вид ги "кани" да дойдат да ни окупират; те имат пълното и законно право за това, щото именно ние сме им обявили война.

Същевременно на СССР толкова умният Цар на България не обявява война, което действие може да се изтълкува така: вас, болшевико-комунистите, не ви щем, не щем вие да ни окупирате, ако пожелаете да ни окупирате, ще имате "малкото" неудобство сами да ни обявите война, и тогава ще излезе, че сте агресор и окупатор в истинския смисъл, докато Америка и Англия, след като ние сме им обявили война, имат законното право да нахлуят с войските си у нас, та да ни окупират и да ни спасят по този начин от болшевишкото, от комунистическото зло.

Ето какъв е мисловния ход, замисълът на мъдрия ни и българолюбив Цар - и трябва да признаем, че за малко планът му не се реализира бляскаво; знаем, че Чърчил дълго време настоява Вторият фронт на западните съюзници да се открие на Балканите! И ако мекушавият Рузвелт беше подкрепил умния английски премиер, България щеше да се спаси от болшевишкото зло, а пък планът на Царя на България би се изпълнил бляскаво!

Е, не било съдено да се изпълни неговият мъдър план, и то, трябва да признаем, не по негова вина; царският план, прочее, все пак се изпълни наполовина, в частта си за това, че на СССР се наложи сам да обяви война на България, за да нахлуе на българска територия, което именно и доведе дотам, че България стана жертва на непричинената от нищо брутална агресия на съветския окупатор.

Вие, г-н Инджев, де факто признавате втората част на гениалния царски план, а именно, че Царят е направил така на СССР да се наложи да ни обявява агресивна война за да ни окупира (причинено от така странното на пръв поглед необяване на война от страна на Царство България на третия голям съюзник в тристранната антихитлеристка коалиция!), но ето, за жалост, установявам, че не сте успял да стигнете до автентично тълкуване на първата, още по-важна част от гениалния царски план за спасяване на България от комунистическата чума.

Щото, знайно е и излишно е да се изтъква, че ако бяхме окупирани от западните съюзници, съдбата на България щеше да бъде съвършено друга, каквато, примерно, беше съдбата на Франция, на Западна Германия или на Япония, или на Гърция, примерно. Тъй че бих се осмелил да Ви помоля да вникнете малко повече и да ревизирате прибързаното си заключение, което се съдържа в цитирания от мен абзац от Вашия днешен коментар, а именно:

... България, като съюзник на Германия прави глупостта да обяви война на САЩ и Великобритания без никаква практическа нужда да се набутва между тези шамари...

Мисля, че в контекста на казаното по-горе нещата вече изглеждат съвсем иначе, т.е. опасната, но толкова мъдра дипломатическа игра на великия български Цар Борис Трети за спасяването на България от комунистическото зло трябва, крайно време е вече, да бъде оценена по достойнство и подобаващо, според автентичния й смисъл. Щото Цар Борис Трети даде и живота си за България и е срамно ние, българите, толкова години след смъртта му все още да не признаваме усилията и заслугите му - щото това е една най-грозна неблагодарност!

Пък и иначе ще излезе, че в замяна на това все още продължаваме да робуваме, и то дори без да си даваме сметка за това, на лъжите и фалшификациите на марксистко-комунистическата историография, която биваше натрапвана на българите цели десетилетия, и то с една-единствена цел: да бъде укрита и изопачена до неузнаваемост историческата истина за случилото се с нас в толкова тъжния ХХ век.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.