От седмица не мога вече да асимилирам на кой свят живея - и дали не сънувам, че това, което ми се случва, е истина; уви, оказва се, че е истина, нищо че изглежда толкова невероятно и абсурдно. За първи път в живота си съм подложен на работата си на толкова злобна и подла репресия и на системен тормоз, а аз работя като учител по философия не от вчера, работя цели 30 години вече. Моля, не си мислете, че започвате да четете мой текст, писан някъде в 80-те години на миналия век: събитията, за които намеквам, се случват ето в тия наши дни, през месец юни на 2012-та година, а векът вече е 21-ви.Не мигнах цяла нощ; унасях се в някаква кошмарна просъница, ала да заспя истински не успях. А си легнах рано, защото бях съкрушен: 4-ри директорки (3 заместнички и една същинска) повече от два часа мъмриха по всички линии "лошия Грънчаров", а аз се опитвах да отбивам атаките; не, това не е сън, това се случи вчера, след часовете! А през миналата седмица, в четвъртъка, директорката заедно със заместничката си, влезе в 3 мои последователни учебни часа, за да "осъществи контрол"; ето, вчера ми се дадоха "протоколите" за тия проверки, пълни с изсмукани от пръстите мои "нарушения"; по-абсурдно и предубедено четиво, лъхащо от злоба, в живота си не съм чел! Срам! Изобщо не ги смути това, че съм човек в тежко здравословно състояние, с проблеми със сърцето; не, те виждаха в мен "врага", който трябва да бъде заклеймен, изобличен, смазан без капчица жалост! Сякаш съм змия, а не човек. Наистина, в живота си не съм подлаган на по-големи унижения; сам не зная как изобщо издържах, как се довлякох до дома си, как, пребит и смазан, легнах, опитвайки се да заспя, ала не би; ето, сега е 4 часа сутринта, а аз сядам да описвам злочестините си.
Разбира се, вбесило ги е това, че не мълча, че не държа в тайна това, което ми се случва, а си позволявам да пиша тук, в блога, а и по висшестоящите инстанции; а аз пиша, защото това е мой дневник, в който няма как да не пиша за толкова абсурдни, невероятни направо събития, които животът ми поднася ето в тия дни. Повече от месец мина откакто се върнах от отпуск по болест, продължил 5 седмици, а в първия ден на този период се започна тая лудешка история: първо директорката ме уведоми, че понеже имало "ей-такава папка с жалби" срещу мен, ми отнемала 4 класа; после се оказа, че ми "подляха вода" по най-подъл начин, като на отнетите класове заместничката ми писа отлични оценки отгоре до долу! Да, всички ученици, откак мъдрата директорки ги отне от "изверга Грънчаров", изведнъж до един станаха отличници! Сюблимното в цялата тази история е, че, оказва се, тоя изверг Грънчаров явно доста добре ги е подготвил по философия, щом всички до един бивши негови ученици изведнъж станаха "отличници"! Страшна работа!
И после се оказа, че основният проблем на това училище, явно, е "непоносимия Ангел Грънчаров"; директорката запретна ръкави да ми дири, постфактум, "нарушения", щото факт е, че ме отстрани от преподаване в тия класове ей-така, заради уж хипотетичните "жалби", а всъщност, както сега се оказва, за отмъщение, за назидание и за всяване на страх: щото тоя Грънчаров, представяте ли си, си позволи - както вчера се изрази директорката - да "направи за резил" училището, предлагайки негов патрон да стане "някакъв си там Стив Джобс"! Значи ето за това било всичко, да ми се отмъсти, щото тогава медиите се разшумяха, а пък аз, наглецът, представяте ли си, съм си бил позволил "да узурпирам правото да говоря от името на училището", щото съм бил говорил на фона на училището, ерго, значи съм се бил правил, че говоря "от името на училището"! Нещо, което аз лично не си представям, а как именно става този фокус, щото аз, да си призная, винаги си говоря или пиша само от мое име. Както и да е, усещате ли вече абсурдната, непостижимата от здрав разсъдък атмосфера?!
Нямам думи вече! Че съм бил писал за "направо оксфордския дух", дето витаеше в училището по времето на предишния директор инж. В.Паунов, това явно е била капката, с която е преляла чашата. Опитах се да водя диалог, да поясня какво съм имал предвид, не за да се оправдавам, а защото усещането ми беше, че изобщо не съм разбран; оказа се, че е крайно трудно да се постигне разбиране, понеже е налице някакво крайно настроение към мен, една емоция, която замъглява разсъдъка.
Изглежда съм успял да предизвикам тия чувства, понеже имам непростимия грях открито да говоря и пиша какво аз мисля, а също и така и да критикувам ръководството, а това явно е лукс, който не се прощава. За жалост, работите ескалираха; съвсем не бях разбран в твърденията си, че като критикувам, аз всъщност помагам на това ръководство, щото ако, вместо да критикувам, се бях присъединил към ласкателите, работите биха потръгнали съвсем на зле; та нали ласкателят всъщност подбутва към провала обекта на своите ласкателства, докато критикът, макар че е така неприятен, всъщност му помага да се предпазва от бъдещи грешки, един вид проявява доброжелателност и добронамерененост; но кой ли да ти разбере тия мои "умувания" и "философски спекулации"?!
"Кажи, Грънчаров, как е възможно само към теб, по твой адрес, да има жалби, и то и от ученици, и от родители, ей-такава папка жалби има срещу теб, обясни ми поне това?!"
И аз обяснявам: ами, дори и да има чак толкова жалби, нормално е да има; щом някой е личност, нормално е да дразни разни хора, на всички не може да се угоди, едни вероятно те харесват, други не, какво чудно има тука?! Оня, който на всички се харесва, дали пък не е безличен, а нали знаем от психологията, че конформизмът, нагаждачеството, не е кой знае колко печеливша жизнена стратегия? Даже си позволих да се шегувам: великият Сократ е бил осъден на смърт на основание на жалба, написана от част от неговите ученици, тъй че моя милост се чувства в някакъв смисъл поласкана, че и срещу мен има жалби; е, вярно, сега-засега (и все още) не ми се иска смъртта, но, да се надяваме, и дотам ще стигнем в един прекрасен ден; все пак "възмутените" апелират за репресии, за административни наказания, за тормоз, пък ето, ръководството, се отзовава с готовност на тоя "народен глас", на тия народни роптания. Ей-такива мили приказки си поговорихме вчера в директорския кабинет, аз сам сега не мога да повярвам, че такова нещо е възможно в наше време, ала не би, за жалост, това, оказва се, съвсем не са халюцинации, това е самата горчива истина.
Какво да правя в тази ситуация - ето това е проблемът? Да си замълча, надявайки се по този начин да избегна гнева и възмездието на администраторите? Да, ала как да преживея униженията? Да се боря, както винаги съм го правил - добре де, ти това го умееш, но какво спечели от това, че цял живот се бори с разгащили се и самозабравили се администратори?! Нищо не спечели, е, спечели поне едно болно сърце, но, както и да го погледне човек, поне си съхрани достойнството. Не знам. Една нова борба и битка - а аз съм на години вече - може да завърши фатално за мен, дазавърши с, както се казва, "летален изход"; е, най-накрая точно това ще спечеля; но пък нали всички все някога ще мрем, нима е хубаво да се живее на колене, както пишат филолозите в ученическите "критични" (аз предпочитам да ги наричам "кретенични"!) коментари? Ето, сега, примерно, че не си мълча, а пиша този текст - а той непременно ще налее масълце или бензинец в огъня, няма как да е иначе! - защо го правиш бе, човече, мълчи, налягай си парцалите, гледай какво правят другите, що сам се поставяш на дулото на топа, пък после се оплакваш?!
Да, наистина, защо пиша, какво ще спечеля като пиша, а не си мълча? Пиша по една причина: защото ако не пиша, направо ще се пръсна, направо ще умра от напрежение. Писането е нещо като отдушник, и аз съм човек, затуй не мога да мълча когато си позволяват да се гаврят с мен. Пиша, за да спася горкото си сърце. Ето затова пиша. Знам, че ще предизвикам гнева на "венценосни" администратори, смятащи се за непогрешими. Администратори, живеещи с представите на едно отдавна отминало време. Ето, вчера директорката - а тя е филолог - без капчица свян се опита да ми обясни как трябва да се преподава... философия, да го обясни на мен, човек, който 30 години прави това, който има най-висша квалификация (имам т.н. 1-ви клас квалификация, най-висшата), автор на учебни помагала, които са писани все в тази посока: по-ефективното преподаване на философското знание. А тя се отнася към мен, сякаш съм взет от улицата, сякаш съм нещо като самозванец, който, видите ли, нагло претендира, че разбира как се преподава философия - и че умее да преподава тоя предмет!
Виждате ли каква наглост? Щом има власт, директорката си мисли, че от всичко разбира, и то най-добре, въобразява си, че нейните мнения са меродавни, и ето, почва да учи един философ ("краставичар") как се преподава философия ("как се... ядят краставици"!). Не, моля ви се, не си мислете, че си измислям, самата истина е това, което пиша, наистина се случи вчера! Вярно, фантастика е, но се случи! А самият факт, че дойде да ме проверява, и то не един, а цели 3 учебни часа, вече е крещящо нарушение, да не говорим за това, че не дойде в присъствието на инспектор по философия, какъвто е редът; но кой ли ти спазва някакъв ред, важното е да отмъстим, да смажем тоя Грънчаров, да му покажем, че или трябва да клекне и да се пречупи, или, ако не го стори, ний ще го пречупим, ако трябва и ще го ликвидираме, да мре най-накрая щом е толкова вироглав!
Като познавам себе си, знам добре, че няма да мълча или да се примиря. Сделка с мен трудно може да се постигне когато става дума за толкова базисни, принципни неща. При това аз съм върл фен на демокрацията и няма да мирясам пред опитите едно културно и духовно учреждение да бъде превръщано в нещо като казарма; за свободата съм готов на всичко. Училището в днешни условия трябва да бъде една жива демократична общност, а не казарма, това е принципен въпрос, от който няма да отстъпя. И пред диктаторски попълзновения няма да отстъпя или да се преклоня. Защото и истината ми е мила също. Да, аз съм фанатик на истината и на свободата, е, нека да го знаят занапред и тия, които още не го знаеха.
Трябва да бягам за работа за да не закъснея. Като капак вчера бях обвинен, че на работя ходя да си почивам само, а иначе съм се бил посветил на "излишни неща" като писане и пр. Бил съм нещо като "тунеядец", ето, директорката заяви, че й било станало мъчно да ме гледа как си седя кротичко и си говоря с учениците по време на час, а трябвало да пламтя от комсомолски плам, трябвало да се раздавам, трябвало да работя като фурия! А той, представете си, кротичко си беседва, каква вялост, другари, как е възможно толкова мързелив човек да е учител на младежта?
Такива ми ти работи. Ако не знаете, аз, освен че съм много лош човек, съм и голям мързеливец, аз, господа, съм един тунеядец! Достоен за презрение човек съм, ето кой съм... аз, господа, съм една твар...
Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар