Из "Записките..." на един български учител

ЗА СГРАДИТЕ, ЗА ХРАМА И ЗА... ПИАРА

Автор: Атанас Ганчев, Русе

Днес в Интернет страницата на едно училище се натъкнах на една завладяваща мисъл: "Нашето училище не е просто сграда, то е част от душите ни... "Умилително, да се разтопи от томителна разчувственост човек!

Да, сградите се строят и ползват по предназначение, в тях се влиза и излиза, просто са някакъв времеви отрязък и като такива са функционални в определения им срок сградна годност - защото са просто материална култура. За разлика от другите сгради, съградените, където не просто влизаш и излизаш, а прекрачваш прага и оставаш, защото Той те погалва, но и изпитателно те гледа, а ти оставаш пленник на неговата милост - и ставаш негов ученик....

Помогни ми да те возвися, мое родно Школо!

11.08.2011 година

ИЗ "ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПРЕЖДЕВРЕМЕННО ПЕНСИОНИРАН УЧИТЕЛ"

QVO VADIS, DOMINE!

От отворения прозорец повява лек, сутринен ветрец. След час ще започне поредния първи работен ден от новата седмица. Петнадесети август, година 2011-а. Месец преди началото на поредната нова учебна година. От близо година съм извън училищните стени. Спомените прииждат на талази, като разпените, предутринни морски прибойни води...

Преди четири лета, 2007-а, седмица преди началото на поредната учебна година. Пак беше предизборно време. Спретнаха ни стачка, разбунтуваха ни, а ние си повярвахме, че се борим за социални правдини... И пеехме по централните градски улици, веехме Трибагреника пред Кораба (Общината), спирахме до Операта и местната централа на борческия ни синдикат. Но бързо ни укротиха със... седянка. Всичко бе изпипано. По план. Закриха училищата в селата и превърнаха последните в селища, защото село без Църква и Школо кучетата го яли, вълците превзели...

Оцелелите ни дариха щедро - с делегирани бюджети. Прогониха Духа на Учителството, превърнаха Училищата в сгради.

Днес сме пленници на Мамона и Молоха, а водачите ни, хорица с торби на челата вместо очи...

Камо грядеши, Господи!

УЧИТЕЛСКА СТАЧКА 2007-а (хронология)

Понеделник, 22 Октомври

Нова седмица, нов късмет. Точно месец от началото, нека да ни върви по вода, да е хаирлия. Но редиците ни оредяват, почнахме да се огъваме. Какво да окача на стената днес? Нещо, което да ни вдъхне кураж или нещо, което да ни накара да се потопим навътре в себе си, па да си видим хала?

Предпочитам второто. "Не може безкрайно да унижаваш дори и един отделен човек, член на едно съсловие...". Анри Троая и романът му "Подигравката". Много е лично, но и много съсловно като за нашата учителска гилдия. Написвам го с едри букви и го качвам на таблото, отразяващо стачката...

Колегите се пилеят из учебните стаи, други в училищното кафе-барче, а аз предпочитам усамотението под ореха, до външната ограда на школото. Потъвам в себе си, но гласът на Валя, колежката по руски език, ме сепва:

"Оня, в десет ни събира в Заседателната." Оня, сиреч Негово Височество, Шефът, ние с Валя тъй го зовем помежду си, защото не сме от облагоденстваните. И двамата попълваме норматива си с ученици на индивидуално обучение, за да има лекторски за метресите, роднините и придворните лакеи. Излизам от унеса си. Гледам часовника, девет и двадесет и пет. Ставам и бавно затътрям крака към учителската стая на втория етаж. Вадя днешното "Утро" от джоба на сакото си, не давам ухо на разговорите, демонстрирам нехайство, но все пак с крайчеца на лявото си око мярвам предизборен плакат на Радикал-демократическата партия и естествено портрета на Оня, в най-голям размер, естествено, щото е водач на листата. Светва ми, нещо предизборно ще, тоя пак ще ни лънготи за да ни яхне отново и да си плете кошничката. Нали една такава стачка през януари 1990-а, ужким първата след Девети септември, го инфилтрира в сините редици. Но и аз имам вина за това, може би най-голямата от всички, но нека я оставя за мемоарите си.

Бавно се изнизваме към залата, нещо като училищна аула. Там Оня, вече към сто кила живо тегло, а някога бягаше из парка да поддържа фигура, но и той като патрона си, но за мъртвите ако не с добро, поне не и с хулна дума. Там е, на катедрата, но този път без кохортата от помощници, синдикалисти и пр.и пр. Микрофонът е включен. Нежно заръмжава: "Колеги, знаете изборите наближават, а няма учители, нашего брата в листите, то само Димитрова от Братята (ОУ "Братя Миладинови" - б.а.), но тя е на 18 място в листата на ГЕРБ. Та затова, за да имаме представителство, да се чува нашия глас, съставихме учителска листа. Видели сте я, ако има някой, който да не я видял, може да го стори след като приключим....".

Напушва ме смях. Нали в началото на май затова си подаде оставката от председателското място на Постоянната комисия по образованието при Общинския съвет, та да си пишеш актив и да направиш нова местна коалицийка, нещо като "Общество за Нова България", досущ като предишния "Нов Съюз", дето те изстреля при старейшините през 2003-а, бре човече Божий? Ама изглежда в Обществото нещо се е закучило и как така, извън борда на Кораба, на сухо. Много си ги обича Оня новите коалицийки, много си пада по хвалипръцковщината, ама подлизурковци, па и балъци колкото щеш. Па и парици, суха пара в брой, те и това не е за изпускане...

Правя се, че слушам, думите свободно прелитат покрай мен. След двадесет минути ни разпускат, събираме се отново в Учителската и в дванадесет ни разпускат.

Този път съм на далавера, изкярих два часа аванта!


УЧИЛИЩНА СГРАДА

на проф. Сергей Игнатов


Време на построяване -
зрелите години на соца.
Представителна - в духа на времето.
И стандартна: дълги триетажни крила,
разтеглени и сбрани
в пеобразна строителна конфигурация.
И побрала три хиляди и няколкостин ученици
и персонал тогава.
"Най-голямото на Балканите!" -
хвалеше се, хвали се и днес,
Началството му, син и войн на соца.
Днес - обновена и модерна,
с певеце дограма, санирана
и прясно, разноцветно боядисана.
Представителна, но конвенционална.
А и самата училищна сграда
построи няколко нови частни строежа
на търговците от храма...

А вътре, в училищната сграда
останаха да воюват помежду си
Биг Брадър - Големият Брат
и Паякът - Пазителят и Хроникьорът
на Училищните Тайни.

А аз си препрочитам Еврипид:
Няма ли някой най-после да извърши
ВЪНШЕН ОДИТ?

12.08.2011 година

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.