Молекулярният биолог Светослав Александров, бакалавър по молекулярна биология и магистър по растителна физиология е написал любопитен и показателен текст със заглавие Аз живях християнството. Прочее, ако министър Дянков разбере какви теми и проблеми вълнуват нашите учени от сферата на естествената наука, той би следвало мигом да закрие цялата БАН: интересува ги, както виждаме, темата за Бога и за вярата в Бога! В което няма нищо лошо: и учените, както и да го погледнем, също са човеци и имат потребност от вяра.Какво точно твърди младият г-н Александров всеки може да прочете в текста му. Признавам, аз лично доста се разочаровах като прочетох този текст, щото на места звучи твърде, да ме прощава, несериозно; когато се прави опит да се разсъждава по толкова възвишена тема, елементаризиращите твърдения никому не помагат и могат да впечатлят единствено също толкова елементарни хора. Примерно как ви звучи това:
... Винаги, още и преди да стана вярващ, се бях сблъсквал с известното твърдение: „Християнството е религия, за да се държат хора под контрол”. Но аз никога не приех докрай това твърдение, мислех си, че е нарочно измислено от дявола (естествено, вечният виновник). Тази предразсъдък обаче излезе истина… Видях бащи, които контролират дъщерите и синовете си по начин, който мога да опиша само с една дума – ИЗВРАЩЕНИЕ! Библията наистина учи, че трябва да се покоряваме на всички власти, Библията наистина учи, че децата трябва безусловно да се покоряват на родителите си. Нищо, че родителите могат да грешат – ти си длъжен да ги слушаш безусловно, когато те ти кажат, че си под техен контрол – това означава, че ще се съобразяваш с тях независимо от всичко. Ако се откажеш да се покориш на родителите си – ами аз видях с очите си случай на изгонване на дете от дома на бащата… Бях свидетел на сълзи, на викове, на кавги! И това ми било християнска любов!
Но все пак идете, прочетете, преценете сами. Моя милост като пречете внимателно целия текст реши да напише там, в неговия блог, следния кратък коментар, за да помогна, доколкото мога на автора да разбере какво всъщност е сторил като е написал излиянието си:
Това, което авторът е написал, убедително показва, че той никога не е бил "истински вярващ", т.е. никога не е преживял вярата като висше състояние на духа. Това, прочее, се удава на малцина. Мнозинството обикновено приема за "вяра" нещо, което само я наподобява, но не съдържа в себе си онази сила на духа, която е характерна за вярата в Бога. Явно авторът принадлежи на тази категория. Ако беше честен, би следвало да заяви поне така: "Исках да вярвам, много исках да бъда осенен от благостта и благодатта на автентичната вяра, ала, за жалост, това не ми се случи!".
Повечето хора наистина са достигнали до това ниво, което съвсем не е малко: да искаш да вярваш означава, че интуитивно предусещаш онова блаженство на духа, което вярата дава на истински вярващия. Аз лично за себе си мога да кажа, че все още се намирам на път, т.е. съм нейде по пътя, водещ към вярата, имам силното желание да я постигна, ала... умът пречи. Така винаги се получава: сърцето иска да вярва, умът (или "мозъкът") пречи. На хора като автора, възпитани в научната парадигма, пътят към автентичната вяра е прегладен с непроходими стени. Тъй че не се учудвам изобщо че се е свлякъл до неверието след един младежки полет към благостта на вярата, завършил с провал.
Това, че авторът не е усетил какво е вяра, води до следното следствие: в неговото възприятие ония, които се представят за "вярващи", са нещо като кретени, държат се отвратително и прочие. Само на вярващ човек може да се открие истината за този ефект, който вярата има върху душата и духа. Само истински вярващ човек може да почувства оня мощен ефект, който вярата има върху душата и духа. Тоест, тази истина ни се окрива чрез чувствата, благодарение на сърцето. Истината на вярата е постижима само в чувството, в сърцето, не с ума...
Разбира се, има много хора, което се представят за вярващи, ала поведението им ги издава, че са твърде далеч до вярата. Такива хора, меко казано, се държат странно: но именно такива хора да възприемаш като "вярващи", както това се е сторило на автора, и на основата на тяхното поведение да правиш далеч отиващи изводи за ефектите на вярата, е не просто некоректно от всяка една гледна точка, но то е също така и показателно за това, че този човек, по причина на неверието си, даже и не се е доближил със сърцето си до благодатта на вярата.
Вярата е нещо индивидуално и лично, тя обхваща т.н. сърдечна област на душата и духа. Тъй че всякакви аргументи срещу вярата, които са на почвата на ума, т.е. всички възможни умозрителни и разсъдъчни аргументи, по никой начин не могат да докоснат сърцевината на вярата и, така да се рече, бият встрани, а значи никога не могат да постигнат целта, която си поставят. Умът и вярата са две взаимно допълващи се области, но всяка от тях е автономна, тъй че аргументи на почвата на едното, отнесени към другото, просто нямат сила.
То е все същото един вярващ, но невежествен в науката човек да почне да се произнася авторитетно за разни научни твърдения, примерно, за плюсовете и минусите на теорията на квантовата физика, да речем. По същия начин звучат и разсъжденията на автора на коментирания текст и те могат да впечатлят само хора, които се намират в същата духовна ситуация като него: търсещи вярата, ала непостигнали я, поради което, вместо да недоволстват срещу своята собствена духовна немощ, са се отдали на упреци срещу самата вяра.
А иначе е похвално това търсене на вярата, което въпреки всичко може да се долови като скрит и неосъзнат от него самия мотив: почти всяка тема в блога му е за вярата и неверието. Младите така и трябва да живеят: да търсят, да работят за проясняването на собствените си ценности. По тази причина той заслужава моята похвала: ония, които търсят, един ден ще намерят; тия, които хлопат, тям ще се отвори. Този е пътят за нас, човеците, обречени сме да търсим истината до последния си дъх...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар