Още за ефекта на вярата върху душата

Блогърът Св.Александров написа нещо като изповед под заглавие Аз живях християнството, върху която написах първо един коментар, а след това и втори. Сега откривам, че публикацията му е махната; в тази връзка, за да се запази все пак, публикувам тук втория си коментар:

Искам и още нещо да кажа. Не го казвам за друго, а защото се опитвам да помогна на ония, които търсят истината по тия нелеки въпроси.

Да каже човек „Разочаровах се от християнската вяра защото срещнах християни с нехристиянско поведение” е некоректно изказване дори и от логическа гледна точка. Това, че има вярващи с поведение, коренно разминаващо е с поведението на истински вярващия, показва просто, че тия хора не са вярващи; те може само да се представят за такива, ала да не са; може да се мислят за такива, но да не са – всъщност и наистина. Ако попадна на някой неспособен телевизионен техник, който, вместо да ми поправи, още повече ще ми развали телевизора, значи ли, че имам право да се разочаровам изцяло от телевизионната техника и от всички телевизионни техници?! И да обявя тази телевизионна техника за „вредна”, „излишна”, „порочна”, „абсурдна” и каква ли не още – както Вие правите спрямо християнската вяра!

Най-вероятно не сте срещнали в живота си истински вярващ човек, а и да сте срещнали, не сте го разпознали. Защото и това второто е възможно. Само вярващ човек може да разпознае себеподобния си, човека, с когото има същностна и съществена духовна връзка. А ефектите на вярата върху душата, духа и поведението на вярващия човек са така мощни и благотворни, че просто е несериозно да се твърди, при това изхождайки единствено от своята бедна и абстрактна представа „за това какви са вярващите”, че някакви си там хипотетични „вярващи” имали поведение, несъвместимо с поведението на вярващия, на християнина. Пък и индуктивните умозаключения въз основа на твърде ограничен брой примери не само са несигурни, те са и съвсем неоснователни. Точно това обаче правите Вие, изтърсвайки умозаключение, подкопаващо престижа на един учен или просто образован човек: „Срещнах неколцина „християнина”, които ме разочароваха, поради което аз се разочаровах завинаги и окончателно и от вярата, и от християните, и от християнството в комплект!”.

Вярата, ако е истинска, облагородява духа. Вярващият човек затова е необичаен, рядко срещащ се, благороден или просто твърде добър човек. При това той е добър осъзнато, щото вярата всъщност е една практическа философия на добротата. Такъв вярващ в Бога човек – щото именно Бог е доброто начало на битието – е осъзнал онтологическото превъзходство на доброто над злото, затова той е добър съзнателно, добър е с цялата си душа и сърце, тоест не просто има добро сърце, ами добротата се е разпространила върху личностната и върху човешката му цялост. При вярващия човек може да откриеш, разбереш и проумееш какво е, да речем, напълно облагороден ум, щото умът обикновено не зачита никакви морални добродетели, тъй като нашият ум обслужва ориентацията ни във външния свят, а там, в тия отношения, морален аспект липсва. Ум, който никога не би дръзнал да вреди на други хора, който не познава що е суетност и горделивост, който е примирен с човешката слабост ум, а не е високомерен и надменен – ето такъв е облагородения ум на вярващия човек. Тъй че, моля Ви, недейте да съдите вярващите че били такива или онакива, каквито те, ако наистина са вярващи, просто няма как да бъдат. Ако бяхте срещнал в живота си поне един автентично вярващ човек, Вие нямаше да си позволите така надменно да съдите вярващите, и то на основата на твърде елементарни, и, простете, съчинени, „изсмукани от пръстите” представи. Ако пък правите това само за да ни натрапите някакъв атеизъм, имайте предвид, че по този начин ще впечатлите единствено хора, които сами са твърде елементарни, са с крещяща недуховност, са нечувствителни спрямо духовното и затова са склонни да го елиминират по най-груб и недопустим начин.

Знаете ли какво, ще Ви посъветвам да отидете в големия Храм със златните кубета в София и там с поглед да потърсите около или вътре в Храма един престарял човек с бяла брада и облечен с „народни”, със старовремски дрехи. За тоя човек преди време една телевизия направи предаване, понеже той години наред всяка сутрин пътувал от своето село, разположено в покрайнините на София, и по цял ден просел пред Храма или по други места в столицата. Оказало се обаче, че тоя стар и беден човек всички събрани пари надлежно ги внасял в банка, а като се събрала голяма сума, мисля, че беше някъде над 30 000 лева, ги подарил на Църквата, както той се изрази, „за да се строят и поддържат манастирите”. Този именно стар и беден човек се оказало, че е най-големия дарител на Храма със златните кубета в центъра на София, много богати хора били дарявали, ала от сърцето им са се били откъснали значително по-малко пари. А той дал всичко, което имал, което успял да събере. Ето тази негова постъпка показва отчасти и намеква за това на какви „странни”, „необясними”, а всъщност твърде благородни постъпки е способен истински вярващия човек. Правете си сам сметката какви мисли може да има този човек, на какви добродетели е носител и прочие.

И още нещичко: нещата винаги стоят много по-различно от това как си ги представяме. Не бива да прибързваме и да правим заключения на основата на недостатъчен брой предпоставки. Прочее, щом сред множеството на ония, които се идентифицират като „вярващи”, има, както видяхме, хора, чието поведение е несъвместимо с изискванията на вярата, то в такъв случай представяте ли си колко аморални, долни, безскрупулни и нагли хора има сред множеството, за което вярата изобщо не представлява никаква ценност?!

Това само исках да Ви кажа. Мисля, че ако осъзнаете какво всъщност сте направили, публикувайки горния си недостоен текст, би следвало да се разкаете. И също да се извините на вярващите хора, защото дръзнахте да им припишете поведение, несъвместимо с техния мироглед, морал и манталитет.

Ваша си работа дали ще го направите. То всичко това би следвало да си тежи на Вашата собствена съвест.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.