Текстът, който следва, е своеобразен отклик на публикацията Образованието: система за смазване на човешката личност и човешкото достойнство от 19 август 2011 г.
Из "ЗАПИСКИТЕ..." на един български учител
ПИСМО ДО ПРИЯТЕЛ
Твоето писмо ме разтърси. Мислех, че с "Решетката" съм приключил с учителската тема в творчеството си и ще се върна към лиричните миниатюри и литературната критика, но кой, но кой ми натресе тоя жесток, но сладък житейски жребий.
Двадесет и втори януари, 2009-а - двадесети януари, 2011-а (а по средата им "Душата" на днешното Българско училище)
Двадесет и втори януари, 2009-а (Петък)
Бавно се оправям след исхемичният инсулт. Доктор Събев ми препоръчва да не се вълнувам и че ако бъда разумен в края на месеца ще приключим с нитропила и системите. Тази сутрин подраних със ставането. Отворих прозореца, влетя малко студен ветрец отвън, но все пак е приятно. Искам да включа Нет-а, но слушам съвета на доктора затова се обличам набързо и бавно закрачвам към близкото малко магазинче, нещо като бистро, където със сутрешното си кафе можещ да си купиш и днешните вестници. Пия бавно кафето си, радвам се на малките глътки кафеникава течност, защото до вечерта ще ми е единственото, все пак спазвам препоръките, послушен пациент съм.
Мяркам с поглед заглавията на днешните местни вестници; едно от тях ме заковава: "Достойният българин за 2008-а е правнук на Венета Ботева"... Изпивам кафето си, плащам и вестника, па бързам за дома, искам да прочета внимателно текста, да го попия... Току-що разгънал "Утро"-то и ме емват: "Наско, знаеш, че Оня го направиха достоен българин. Чети ли "24 часа", а снимката видя ли, онзи, братовчед му е до него, на общото фото. "Милка, колежката по английски..." Не, не съм, но си купих преди малко "Утро"... ти нямаш ли часове днес?". "Имам, бързам за училище, звънни ми довечера".
Зачитам се в "Свободна (та) зона" на "Утро"-то. Интервю. Гръмко заглавие: "Достойният русенец за 2008-а е правнук на Венета Ботева". Това не го знаех. Зачитам се... "По майчина линия съм правнук на Венета Ботева, майка ми е кръстена на нейно име... Баща ми и майка ми са били легионери, организация като днешната "Атака" (да ти говори нещо датата) 04.05.1932 год., приятелче, тук в нашия град, в някогашния Военен клуб е бил учредителния конгрес на тая родолюбива организация). Исках след гимназията да уча във Военноморското училище във Варна, но не ме приеха заради миналото на родителите ми...
За постигнати добри резултати в учебната работа ме назначиха за помощник-директор на Спортното училище в Търговище (след Пионерския комплекс в Ястребино ли стана това?), оттам ме пратиха в "Народна просвета" в Русе, а в началото на учебната 1989-а станах директор на "Васил Левски", та до ден-днешен... В СДС събрах и организирах около себе си качествени хора, но имаше такива като госпожа Св.Ст., отеца и други, които всячески пречеха на демокрацията..."
Втрещен съм! Колко истина има в казаното?... И все пак стигам до края. Боже, Божке ле! (Не обичам да се повтарям, коментирал съм достойнствата на достойния, благодаря на БНТ, че ми дадоха трибуна под предаването си от 10.03.2009-а: "Достойните българи на 2008 година... Директорът на СОУ "Васил Левски" -гр. Русе, Галин Ганчев...", но интересно защо никой от тези колеги, които го "номинираха" за "достоен" не коментира... моите коментари?
Джиесемът пак звъни: "В два часа да не забравиш." Доктор Събев е...
Двадесети януари, 2011 година. (Четвъртък) По БНТ тече вотът на доверие... Изказват се, както му е редът, но аз чакам да си каже думата нашия министър. Някъде към обяд и той е на паламентарната трибуна:
"... Въведохме целодневното обучение за първи клас, а от началото на следващата година ще обхванем целия начален курс, с переспектива до края на мандата ни да сторим същото и с прогимназиалния... Отделихме 10 милиона за квалификацията и преквалификацията на учителите... въведохме кариерното развитие на учителите... Подготвяме и новия закон за просветата.
Същинска японска вишнева градина, само дето не съм настроен на поетическа вълна: ХАЙКУ. По-скоро съм на българска прозаична: Хайка за наивници, да ме прости Ивайло Петров, лека му пръст!
Началото на ноември, 2009-а.
Не си спомням точно датата защото не присъствах този ден на Учителския съвет, както и на всички останали до края на последната ми работна година в СОУ "Васил Левски" - гр. Русе, защото бях... библиотекар. Не съм записал и нищо в дневника си... Щяха да определят главните и старши учители... Получих си инфото по нашите неведоми даскалски канали, и за съвета, и за процедурата.
Главни учители:
Даянелка - хубавелка, пъргавелка, па и на шефовете другавелка.
Симонелка - с помощник-директора на горния курс вместе пришла.
Вионела - тя и съпруга й Найден синдикалиста, също като Шефа и съпругата му, учителски двойки, па и неразделни семейни приятели.
Галинела - външна, но бизбизе на баш бизнесмен, а къде без рамо и подпора?!
И за цвят: колежка от началния курс, всеотдайна и трудолюбива, с децата и колегите, приветлива и вежлива.
Приятелю, ти искаш законност и справедливост, нравственост и трудолюбие и учителска всеотдайност, но задай си въпроса: Възможно ли е днес това? Отговорът ли: "Училището е консервативно по своята същност, трябва да пипаме внимателно за да не разрушим облика му, да съхраним традициите, но и да го европеизираме..." Кой, кой изрече последните думи. Поредното заклинание на просветните шамани!
И все пак, Ангеле, ако се обърнеш лично до министър Игнатов, все пак сте били четири години състуденти в някогашния Ленинградски Държавен Университет (дн. Санкт Петербург) г. 1980-1984 ще те разбере и ще ти помогне, но ти едва ли ще го направиш, както не го сторих и аз, миналата година, нито лично, нито чрез съдействието на негови състуденти, мои добри руски приятели, защото сме хора от съвсем друго тесто замесени. Просто държим на достойнството и личната си чест!
20.08.2011 год. Атанас ГАНЧЕВ, гр. Русе
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар