Още един факт, свидетелстващ за течащата рекомунизация на България

В заглавието имам предвид статията, подложена на анализ в следващата публикация. Благодаря на приятелите от Русе, които ми я изпратиха, за да я публикувам, най-вероятно, един от първите в интернет, ако не и пръв; щото историческата истина съвсем не се уважава от българските медии:

НЕ „ЗЛОВЕЩА НЕГРАМОТНОСТ”, А ЗЛОВЕЩО ЕХО ОТ ОТРЕЧЕНО ВРЕМЕ

Автор: Иван Григоров, легионер, Бургас

Във в. ”Уикенд” от 30 юни т.г. г-н Георги Атанасов в статията си „Зловеща неграмотност” занимава читателите с отречени от европейците събития. В яростта си, че съвременниците ни не носят неговите идеологически стереотипи, той обвинява в „жестока неграмотност” така нареченото „демократично стадо”.

Г-н Атанасов може да се засилва колкото си иска отдалеч, за да прескочи въображаемата си сламка, но да говори за неграмотност в държава, в която средното образование е задължително и всеки втори гражданин има диплома от някой местен или чужд университет, говори за грубо пристрастие.

„Имало ли е въобще Втора световна война?” – пита авторът. Имало е и тя избухна заради един град – Данциг, както преди това другата избухна, заради убийството на един принц. За дребни поводи се дадоха милиони жертви. Затова отдавна вече новите поколения в Европа заличиха от паметта и ежедневието си разделящото ги минало и не е съвременно г-н Атанасов да размахва стари омразни плашила.

Явна е тенденцията на г-н Атанасов да възкреси спомена за Втората световна война, за де раздуе лъжата за освободителната роля на Съветския съюз и червената армия на фона на трезвата оценка за нейното нахлуване в България. А щом като освободителната роля на червената армия е била толкова спасителна за народите, защо в края на войната Европа се оказа разделена на „свободен свят” и такъв зад „желязната завеса”? И защо между тях 45 години се водеше „студена война”? Каква свобода донесе червената армия, като окупира трите Балтийски държави, Финландия, Източна Германия, чието население се разбунтува още на 17-18 юни 1953г. и на Унгария, където народът направи революция през октомври 1956г., на Чехословакия с разгромяването на Пражката пролет през 1968г. и на Полша с отнемането на територия, с масовите разстрели в Катин и Виница и с хроничните борби на профсъюза „Солидарност”.

Не било важно – пише г-н Атанасов – кой какво е сторил на мирното население на Полша, Чехословакия, Югославия и пр. Защо да не е важно, нали то се е отразявало на живота и свободата на хората им. А Съветският съюз е правил на земята на тези народи това, което е правила и Хитлерова Германия – окупация, грабеж, терор и убийства за протестиращите. Защо стореното от Съветския съюз на тези народи да „не е важно”, а да е важно само стореното им от Германия. За българския народ например е важно, че безпричинно червената армия окупира България, вкара я във войната и за три години окупация изяде на българския народ храни за 80 милиарда лева, а той гладуваше и ходеше голи бос през това време.

„Ревизирахме Нюрнберг” – вайка се г-н Атанасов по повод положителните оценки за Богдан Филов и ген. Хр. Луков. И това не е вярно, защото нито Филов, нито Луков бяха съдени от Нюрнбергския международен съд. Богдан Филов бе осъден от комунистическа сбирщина, самоназвала се съд, и то народен. Имало ли е избори или допитване за този съд, както навремето направи Стамболийски? А след години присъдата на Б.Филов бе отменена от Върховния съд на Република България, както стана с присъдите на хиляди хора след ХХ конгрес на КПСС. Към Луков се извърши поредното комунистическо „чудо” – той беше убит на 13 февруари 1943 г. и беше съден мъртъв през април 1945г. В Нюрнберг, на който г-н Атанасов се позовава, подобно правосъдие към мъртвец не приложиха дори към мъртвите Хитлер и Гьобелс.

Щом г-н Атанасов е толкова грамотен, навярно знае, че дълго време след Освобождението на България, заради руските стремежи да я направят „задунайская губерния”, русофилите са наричани „черни души”. Би трябвало да знае, че Балканската война и всички усложнения са дело не на Кобурга, а на русофилските правителства – на Иван Евст. Гешов и на д-р Стоян Данев заради сляпата им вяра в „царя батюшка”. Въпреки това в страната ни има над 400 паметници на признателност за освобождението ни от Русия. Непочтено е от страна на г-н Атанасов да плаши, че след паметника на Червената армия идва ред за отричане и на паметника на Цар Освободител, още повече, че пет години Хитлеровият пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле минаваше край него и не направи даже намек за премахването му. Защото този паметник не е фалшификат - като онзи на червените лъжеосвободители.

Факт е, че политиката на Цар Борис ІІІ ни предпази от войната и че придобихме като плод на тази политика Южна Добруджа без никакви жертви. Факт е също, че Цар Борис е спасил чрез помилване живота на стотици комунисти, че разреши на интербригадистите да се завърнат във България след рагрома на каузата им в Испания. Иначе ги грозеше германски плен и смърт. А как постъпиха комунистите със скромния гроб в Рилския манастир и останките на този заслужил и за тях цар?! Унищожиха ги.

Г-н Атанасов си позволява да дава оценки и преценки, но явно не е толкова „грамотен”, за да разбере, че военната целесъобразност да осуети откриването на втори Солунски фронт накара Хитлер да премине през България и че повече за нея неутралитет не беше възможен. Пред участта на Гърция и Югославия Филов и правителството му избраха най-подходящия вариант. По повод апелите към България да спре германците Данаил Крапчев написа в „Зора” следната кратка статия: „А защо не ги спряхте вие в Австрия? Защо не ги спряхте в Чехословакия? Защо не ги спряхте в Полша? Защо не ги спряхте във Франция? Сега искате ние да ги спрем! И с какво да ги спрем? Нали ни взехте оръжието през 1919 г. И за какво да се бием с германците – за границите, които ни определихте в Ньой ли?”

Вярно е, че генерал Луков е бил готов да поведе българската армия на Източния фронт, но ако Царят му заповяда. Нали този е дълга на един генерал! Но не е вярно, че е вербувал доброволци за Източния фронт. Нека г-н Атанасов посочи едно вербовъчно място за записване на доброволци. Разбира се, в България имаше десетки хиляди младежи националисти и антикомунисти, готови да се сражават срещу болшевизма, но властите не разрешаваха. Тогава беше гордост да се сражаваш срещу болшевизма. В германската армия имаше доброволци в СС-частите от 42 страни на Източния фронт. Малка Белгия даде най-храбрите, а Франция – последните защитници на Райхстага на 08 май 1945 г. И три милиона руски доброволци в РОА – руската освободителна армия на генерал Власов.

Непристойни са нападките на г-н Атанасов спрямо младежите, участници в „Луков марш” днес. Те не са „фашизоиди”. А дали са от „ъндърграунда” се доказва с факти, а не по маршировката им по улицата. Това е родолюбива младеж, която тачи генерал Луков като национален герой, като патриот, като обновител на българската армия и водач на легиопенрската младеж. А комунистите, като не можеха да излязат срещу него с идеи и аргументи, избраха куршумите, както по-късно като управляващи, аргумент срещу всеки им беше: „дайте го в мазето”.

След речта на Чърчил във Фултон съветската пропаганда го обяви за водач на международната реакция. Един журналист тогава го запита какво значи реакционер и Чърчил отговори: „Един въоръжен комунист те напада, ти реагираш, следователно си реакционер”.

Това е водещото в ненавистта на г-н Атанасов към маршируващите младежи-родолюбци.

Иван Григоров, легионер, Бургас

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...