Истината ни прави свободни

неделя, 28 октомври 2012 г.

Защо Сократ е мой пример?

Попаднах в интернет на една добре, сполучливо казана мисъл, по която ми се ще да поразсъждавам; ето я тази мисъл: „Помолих Бог да ми даде сила, Той ми даде трудности – за да ме направи по-силен”. Така наречените „трудности” всъщност са изпитания, а изпитанията са проверка: ако издържиш, несъмнено си бил силен, а също така, в крайна сметка, си станал и по-силен. Възможно е и да не издържиш, възможно е да се прекършиш – но във всеки случай си заслужава да се бориш, да опитваш да победиш, да не се предаваш предварително, да не си позволяваш да бъдеш слаб, малодушен.

Да, в трудностите и изпитанията, които животът всекидневно ни поднася, се каляваме, ставаме по-силни – само ако обаче не се предаваме, само ако се борим, само ако посрещаме трудностите смело, без капчица малодушие. Тия неща се разбират от само себе си – и вероятно някой вече се пита: „Защо тоя пък ни повтаря такива очевидности и баналности? Какъв е смисълът? Та това се знае и без специално да ни бъде напомняно и изтъквано!”.

Искам да разкажа вкратце и една друга история: тази на Сократ. Би трябвало да е известна на всички, ала много се съмнявам. Та Сократ цял живот имал едно занимание, на което служел всеотдайно: той търсел истината. Прочул се, приживе бил провъзгласен за „най-мъдрия от всички гърци”, но от тази слава не се възгордял, напротив, останал си все така човечен, достъпен, бих казал дори прост в отношенията си. Нито забогатял – все пак сред неговите ученици били младежи от най-знатните родове на Атина – напротив, останал си все така беден, ала съвсем не се смущавал от „бедността” си; прочее, не знам дали чувствате колко чудато и чепато звучи този израз „Сократ бил беден”; как така, та той има невероятни богатства, той направо е баснословно богат, ала е богат от съвсем друг род, не с богатствата, за каквито си мислим обикновено, а със съвсем други - именно богатства на духа, мисълта, душата, личността, мъдростта! По цели дни и дори понякога и нощи Сократ си прекарвал времето в най-сладки философски разговори по най-важните, съдбовните за човека въпроси с всякакви хора, на всяко място: на улицата, на пазара, на площада, на палестрата (място за гимнастика) или на стадиона.

Неотменно, като сянка, го съпровождали учениците му; той, разбира се, не вземал никакви пари за своеобразното „обучение”, което им давал, той не бил като други учители, които направили такива добри пари от… „частни уроци”, както ги наричаме сега; нищичко не донасял в къщи, за разочарование на горката си жена, знаменитата не по-малко от него самия Ксантипа, която така страдала, че съдбата й била отредила толкова лош мъж-безделник. Още много може да се каже за това как живял Сократ, как минал живота му, има безкрайно много интересни случки, има останали от онова време чудесни, вдъхновени разговори, в които той участвал, описани предимно от най-знаменития, от най-близкия му ученик Платон, но обикновено най-често се говори и пише не толкова за живота, а най-вече за смъртта на Сократ. Оня ден на един XI-ти клас – и моя милост е учител по философия – разказвах тия неща и забелязах, че учениците ме слушаха със затаен дъх; аз често им говоря за Сократ. И за Платон, за другите велики философи. Та ме гледаха с блеснали очи моите ученици, понеже става дума за една прелюбопитна история: великият Сократ умира понеже получава смъртна присъда (!) на специално организиран съдебен процес, иницииран от група негови „недоволни ученици”, които се пожалвали, че той им бил нанесъл страшни вреди, именно „развращавал младежта”, и, на второ място, бил също обвинен, че отричал съществуващите богове и си измислял нови.

Сократ бляскаво се „оправдал” на процеса, макар че, така казано, пак звучи чудато: та за какво да се оправдава, че търсел истината ли, че помагал хората да се освобождават, да се отървават от заблудите си ли, че изследвал най-трудните, съдбовните въпроси, затова ли да се „оправдава”, че учел младите на добро, човечност, учел ги да се чувстват, че са богоподобни, понеже човекът има разум, може да търси мъдростта, достойнството, справедливостта - какво има тук за "оправдаване"?! Да, обаче срещу Сократ имало, както се казва, настроение, не само, казах, сред част от учениците му, но и сред съгражданите му, сред атиняните; и ето, мнозинството на процеса гласува „Виновен!” и Сократ бил осъден на смърт; тогава определяли смъртната присъда съвсем демократично, с гласуване на присъстващите пълноправни, зрели мъже. Е, Сократ си имал и ученици, които го боготворели, които го обичали, които му били благодарни, такива имало и сред съгражданите му, ала явно са били малко, уви, твърде малко. И знаменитият Сократ, украшението на толкова бляскавата в духовно и всякакво друго отношение Атина бил принуден да изпие чашата с отрова, чашата с извлек на растението бучиниш, както се изпълнявали тогава, съвсем „хуманно”, впрочем, смъртните присъди. И умрял. А пък преди това, малко преди да умре, държал една от своите най-гениални речи. Такава била съдбата на Сократ, който си остава пример за всички философи. Сократ живял и умрял за истината, за нея се борил до последния си дъх.

Това станало преди 24 века. Мислим си, че са много тия 24 века, ала ако се замислим повече непременно ще открием че не са чак толкова много. „Културната история” на човечеството съвсем не е дълга. Сметнете колко поколения са минали оттогава. Не са толкова много. Аз лично имам чувството, че това със Сократ се е случило вчера.

Изобщо не съм обезумял дотам, че да си помисля, че мога да си сравнявам със Сократ. Но не крия, че чувствам този същия Сократ твърде близък. Все пак и аз се занимавам като него с философия, всекидневно, и то ето, вече стават 30 години, общувам с младите по какви ли не философски теми, разговарям търпеливо, мъча се да ги предразположа да се замислят. В някакъв смисъл това, което правя, сякаш е по-трудно и от това, което някога Сократ правел с такава лекота, с такъв финес: днес времената са други, хората са други, младите са други. Други, други, ала ето, има и нещо общо. Доживях и аз тия дни момента, в който и на мен се иска… смъртта! Леле, не съм очаквал такова признание: да съм заплашен да ме сполети същата съдба като съдбата на Сократ!!! Та получих бележчица с ето този възклик, съдържащ толкова сърдечен стон:

Не махай коментарите, психо, където ти пиша, че имаш грешки... Накратко: смърт за Иван Костов и за теб!

Това, че този благожелател иска и Костов да мре заедно с мен е подробност, нямаща особено значение; то е болезнена особеност на нашето време. За Костов искат да мре по съвсем други причини. При мен положението е коренно различно. Същественото е, че някой се е сетил да поиска моята смърт. Признавам си, чак такава висока оценка за това, което съм правил до този момент като философ не съм получавал. Да искат да ме сполети съдбата на Сократ – нима аз, мизерникът, съм заслужил с нещо тая висока чест?!

Аз не знам кой и какъв човек ме е чак толкова превъзнесъл, че да ме приравни със самия Сократ. Дано е мой ученик, ама се съмнявам. Все пак, честно казано, аз не мога изобщо да се меря със Сократ. Вярно, има, предполагам, мои ученици, които съм дразнил така, че е възможно да ме мразят, но чак пък толкова да ме мразят, че да искат смъртта ми, едва ли. Аз нямам таланта, аз нямам гения на Сократ. Тъй че не може да е истина, че съм така мразен както са мразили него. Но не може да се отрече, че се старая в това отношение де. Доста хора ме мразят. Не само сред учениците ми. Сред началството ми особено също има хора, които крайно много ме мразят, че не могат да ме търпят изобщо. Чудят се как да ме посекат. Е, не буквално да ме посекат, днес времената са цивилизовани, но поне да ме уволнят, да му унизят, да ме изкарат некадърник, да направят така, че да излезе, че съм недобросъвестен, че съм „рушител на покоя” и смутител на спокойствието, и в крайна сметка да ме изритат от училището, в което работя вече толкова години - това искат. И не го крият че го искат така съкровено моите началници това. И са на път да го постигнат, щото се борят кански за да „организират” тоя краен резултат и ефект. Знайно е, днешните наши началници каквото искат, го постигат. Погледнете Бойко, върховният ни началник, има ли нещо, което да е поискал и то да не е станало? Няма такова нещо. Той е същият като Азис. На Азис нали такава му беше рекламата: каквото поиска, то става. Та такива са ни началниците в днешно време. Отгоре - до долу. По цялата йерархия. От министъра до последния шеф на последното училище. Каквото искат, го постигат. Те са безпощадни. Ний, господа, живеем в мутренска държава – и ни управляват хора с манталитета на мутри. Или, да си го признаем честно, ни управляват направо мутри. Както и да е. Това е политика.

Понеже съм обвинен, че всеки ден в блога си „бълвам” – не мога да разбера как така ги бълвам, не мога да разбера защо употребиха точно тази дума?! – цели „тонове най-мръсна и гнусна кал” (това е цитат, казан по мой адрес от една нежна душа, предполагам, влюбена в директорката ни), та ето, и днес да напиша нещичко. Нещо малко де, не много, ама да е колкото се може „по-мръсничко”. Е, приятели, чудесно нещо е свободата, в това число и на мисълта (най-вече на мисълта е чудесно нещо свободата!), ала у нас това нещо, свободата, явно е забранено – или е поне скандално! Ето, това, че пиша какво мисля и как аз виждам нещата във всекидневието си на един български учител се оценява като невиждан скандал! И кое му е скандалното?! Иди разбери – ако можеш. Аз, признавам си, не мога. Дали пък няма да съм първият блогър в света, екзекутиран заради това, че си е позволил лукса да мисли и пише свободно по „тайни, служебни теми” – и е дискредитирал „институцията”. Не мога да разбера каква е тази институция, която се бои от истината, която не смее да влезе в открита и свободна дискусия по проблемите, които я раздират вътрешно…

Получих и една друга, също не по-малко ласкава бележчица-коментар, ето го, но имайте предвид, че смятам да го поправя, да отстраня грешките му, с които е бъкан; или да не ги отстранявам? ОК, няма, нека за автентичност да стои така, само го преведох автоматично от латиница (някой явно се е постарал да го напише на латиница, та да не се появи подозрението, че авторът е учителка по български език и литература примерно); та ето какво пише тая нежна душа:

щом чакате директорката да ви оправия авторитета пред учениците това е много жалко за вас , вие не сте способен ли? не сте ли философ, психолог..? от пловдивски университет много добре ви познават защото сте изгонен от там. жалко че в ПУ не ви оцениха а и учениците не ви ценят явно защото не сте ги научили на нищо освен на празнословие...

Сюблимно е, нали? Спор няма. Мен отвсякъде ме гонят, щото съм некадърен явно. Аз, дами и господа, съм един некадърен празнословец. Уча младите само на празнословие. Аз, явно, съм доста вреден човек в такъв случай, нали така? Е, заслужавам си да ме гонят и уволняват. От ПУ ме уволниха в 1992 г. Прочее, заедно с мен от ПУ изгониха и философията, ама да не придиряме сега чак толкоз. И аз тръгнах подир философията та се настаних в едно училище, в една гимназия, където се приюти прогонената от университета философия. Тя се настани в гимназиите, а аз пък тръгнах след нея. Тя, за мен специално, философията де, ми е нещо като жена, като любовница, като съпруга даже. Неслучайно истинската ми съпруга, милата, толкова ме ревнува заради тая мощна съперница за моето сърце: философията. Та ето, сега искат да ме изгонят и от училището, в което работя. Искат да ме разделят от моята любимка – философията. Завинаги искат да го сторят. Понеже след този великолепен скандал около моето уволнение кой ли друг директор ще дръзне да ме вземе на работа като учител по философия? Никой, разбира се, няма да дръзне! Защо ли не направят така тия, които сега кроят уволнението ми, „най-законното” ми уволнение: направо лично Министърът да ме уволни, но едновременно от всички гимназии на Царството, пардон, на Републиката ни. Да ме лиши от преподавателски права, повече да не бъда допускан в нито едно училище. Щото как може доказано вреден човек като мен да отиде в друго училище и там също да почне да разваля покоя?!

Ще завърша с една невероятна, фантастична, абсурдна, но крайно мила обаче история, която ми беше разказана преди време. Моля, не ме мислете за луд, щом дръзвам да я разкажа. Казвам каквото зная. Ония, които ми разказаха тази история, се кълнат, че я знаят от най-достоверен източник. Ето тази фантастика, аз, да си призная, не че вярвам, че това е възможно да е станало точно така, но пък имам и подозрението, че има някаква частица истина в тази чудата, не знам как да я нарека вече история. Но ме сърби езика да я разкажа. Ето какво ми се каза.

Става дума за онова време, в което моя милост предложи училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив да си избере за патрон самия Стив Джобс. И стана тогава една, която не е за разправяне. Медиите като „хищни птици” нападнаха пребиваващото в такова блажено спокойствие наше училище. Всеки ден репортери от националните медии препускаха с камери през двора. Директорката, съвсем нова тогава, даде издаде забрана репортер да бъде допускан в сградата. Такива идиоти като мен, дето се осмелиха да говорят пред репортерите, слизахме долу, на входа, да даваме интервютата си. За няколко дни – у нас нали знаете как е, всяко чудо е за два-три дни най-много! – ПГЕЕ-Пловдив и идеята за Стив Джобс влезе във всички усти. Моя милост стана нещо като медийна звезда, почти като Митю Очите за малко да стана. Както и да е. Директорката обвини мен за тоя „нечуван скандал”, бил съм славолюбив, правел съм си „пиар” за сметка на авторитета на училището, нанесъл съм му бил неизчислими щети със своята суетност и т.н. На „оперативка” – на нашата директорка любимите й мероприятия са оперативките от 5 минутки, където тя спуща заповеди за изпълнение и те се приемат за изпълнение без обсъждане, какви са тия демодирали демократични неща като съветите, където всичко се обсъжда до безкрайност?! – бях обруган по недопустим начин от крещящата във фалцет по мой адрес директорка; аз имам голяма уста и отговорих; стана превъзходен скандал. Слава Богу, че медиите изгубиха скоро интерес, иначе щеше да стане нещо като революция, нищо чудно и с кръвопролития! Та всичко уж мина и замина, патакламата се позабрави. Но ето какво след това ми биде казано от най-достоверен източник.

Директорката по повод на тази история със Стив Джобс и, предполагам, във връзка с други мои „волности” и „нарушения” била написала огромен доклад до г-н Министъра с едно-единствено искане: Ангел Грънчаров да бъде уволнен лично от него като човек, крайно вреден за българското образование! Събрала, дето се казва, „факти”, пратила старателно написания доклад и зачакала.

За продължението на тази чудата, повтарям, и невероятна дори история злите езици говорят следното. Министърът – знаете, предполагам, че по един каприз на съдбата сегашният Министър е мой състудент от университета в Санкт Петербург, гдето сме учили по едно и също време преди години, живели сме в едно и също общежитие и се знаем лично прекалено добре, но приятели не сме, щото сме твърде различни, нищо че имаме общи приятели и до ден днешен – та злите езици говорят, че Сергей Игнатов извикал нашата директорка и й отвърнал, че той лично Ангел Грънчаров не може да го уволни, щото не той го е назначавал, но че може за миг да уволни самата нея, щом си позволява да го занимава с такива глупости!

Наистина голям гаф е сторила нашата неопитна тогава още директорка - ако наистина е писала такъв доклад. Аз лично си мисля, че има голям процент вероятност да го е написала, още повече, че получих това сведение за тази сюблимна история от пет независими един от друг и напълно достоверни източника, които ми докладваха немедлено за чудатата случка; и понеже ми докладваха все в един и същ момент, имам усещането, че такова нещо може и да се е случило, въпреки че, повтарям, коренно се разминава с нормите на здравия смисъл, на разсъдъка, на логиката, на морала и на каквото там още се сетите.

Ще завърша по-ведро като ще си позволя една шегичка. Изразът „една шегичка” или „малка шегичка” принадлежи на знаменития пловдивски учител Жак Асса, емблема на ПГЕЕ-Пловдив (или, както го знае народа това училище до ден днешен, на „ТЕТ-Ленин”!) когото имам честта да смея да нарека свой приятел. Г-н Асса е преподавал в това знаменито училище през всичките години на съществуването му, а през тази година се чества 50-годишнината от основаването му. На честването той не присъства щото година преди това беше изритан в пенсия по недопустимо груб начин от директорката Анастасова, която започна директорстването си с такъв именно недопустим гаф; та г-н Асса е крайно обиден, човекът си е дал живота за това училище, а така да постъпят с него най-накрая. Знайно е, нормалните ръководители изпращат заслужилите „кадри” в пенсия с подобаващите почести, с тържествени речи и пр., а тук постъпиха значително по-делово: с ритник в задника! Та с този г-н Асса моя милост поддържа връзка и често си разговаряме, той е невероятен събеседник. Хиляди, да не кажа стотици хиляди са неговите възпитаници, учениците, на които е преподавал – и които го помнят вечно усмихнат, благ, излъчващ мъдрост, доброта, одухотвореност. Той е инженер, но е завършил и… ВИТИЗ, така се казваше някога театралния институт, не помня какво точно е учил, нещо като кинознание е учил, един вид е твърде богата личност и сърдечна, прекрасна индивидуалност е той. Но аз съвсем се отклоних, явно са съвсем прави тия, дето ме обвиняват в празнословие. Та да се поправя, ето моята малка шегичка:

Та шегичката ми е, че като пиша на моменти разни там поверителни „сведения” за това какво са ми докладвали разни хора не трябва да се изпуща „изпредвид”, както се казва по-литературно, че моя милост е съветски възпитаник, учил съм в СССР, т.е. злите езици съвсем резонно допускат, че съвсем не може да е чиста работата на тоя Грънчаров, че нищо чудно да е свързан с КГБ, че нищо чудно да е руски шпионин и разведчик, пък тук у нас само за заблуда на противника да се преструва на „свободомислещ”, на „философ”, на „демократ”, на „свободолюбец” и пр.; не може, другари, да е чиста работата на такъв като Грънчаров, дето е учил в Мекката на съветския комунизъм, нали така?!

Тъй че е съвсем резонно да се допусне, че той играе някаква двойна игра, прави се на много смел и пр., но то е само щото нищо чудно да е още агент не на някакво си там нещастно ДС, а да е явно агент на самото КГБ, под чието ведомство са всички български ченгета от ДС. Та работата явно е твърде сложна, другари, да не си мислим, че е проста; абе хич не е чиста работата на тоя злодей Грънчаров, та да внимаваме, да се пазим от него, да имаме едно наум, че иначе може да стане страшно…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ