12."Опитността" на свободния
Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от "привичното", "известното", мнимо "сигурното" и пр. Едва тогава в потискащата "замъгленост" на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което "остава", от което "не мога да се отърва": аз съм е едното, а нищото на "не-Аза" е другото.
12.1.Усещането за тайнственост на съществуването
Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, "ние" още го няма, няма и нищо друго: "другото" се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…
Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се "впусна в живота си". Не бива обаче да забравям, че аз съм "точката, около която всичко се върти", средоточието на моя живот, от който аз трябва да "извадя" именно принадлежащото ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя.
Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да "резигнирам" в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е "неотменно съпровождащото" ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно "отрицание", но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е "тук при мен" непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме "дебне" на всяка крачка.
Смъртта в края на краищата е моята неизбежна "крайна възможност", "събитието на финала" – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си "разчиствам сметките" със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е "огорчена" когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само "крехък съд" за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота "ме изправя на крака"; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен.
Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея "тук-и-сега", и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране ("у-мира"!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да "правя" по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато.
От мен се иска "да предприема нещо с него", да не се оставям на това той "да ме подхвърля" – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за "победата"?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се "опознаваме", да си "протягаме ръка", да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо "този свят". Не се питам дали той е "най-добрият от всички възможни", но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко "се разбираме" със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване.
Стремя се да възприемам своя свят като "живо същество", благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме "спътници" в едно все пак "продължително съществуване", аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам.
Ако очистя съзнанието си от тежкия баласт, който се таи в него, ще застана пред един свят, който носи в себе си удивителна непонятност: нищо не е сигурно; да не забравям, че вече съм се отказал от "привичното", "известното", мнимо "сигурното" и пр. Едва тогава в потискащата "замъгленост" на съществуващото – нищо че навън е сияещ, облян от светлина ден, или пък е нощ, подсилваща тайнството – улавям онова, което "остава", от което "не мога да се отърва": аз съм е едното, а нищото на "не-Аза" е другото.
12.1.Усещането за тайнственост на съществуването
Проблясва ми също, че от това нищо аз мога да направя всичко, опирайки се на себе си, т.е. на свободата, която усещам с цялото си същество – стига наистина да съм именно при себе си. Моето аз обаче е единственото, което безсъмнено съществува, "ние" още го няма, няма и нищо друго: "другото" се ражда благодарение на мен, земята, по която ходя, тревата, която ме гали, цветовете и уханията, които мога да уловя, дърветата, бляскавия хоризонт, реката и морския бряг – всичко това са мои постижения, без мен, ако отвърна погледа си от тях, и тях ги няма. Без мен няма нищо…
Преизпълнен с усещането за тайнственост, аз съм готов да се "впусна в живота си". Не бива обаче да забравям, че аз съм "точката, около която всичко се върти", средоточието на моя живот, от който аз трябва да "извадя" именно принадлежащото ми, моето. Виждам около себе си хора със загрижени или пък принудено сериозни лица (демонстриращи вероятно, че прекрасно знаят накъде отиват!), някои от тях са ми близки, други не познавам и не разбирам. Но аз не мога да се разтворя в тях, аз съм осъден на бъда при себе си, аз не мога да избягам от себе си. Аз мога да направя каквото поискам с живота си, и точно тази откритост на безброй възможности ме прави прекалено обезпокоен, изпълнен с неотменната ми загриженост какво да правя, как да живея, накъде да вървя.
Мога, разбира се, да не правя нищо – дори с риска да бъда презрян от околните, дори и с риска да "резигнирам" в безволие до самата си смърт. Като казах смърт, нека да посоча, че тя е "неотменно съпровождащото" ме през целия живот. Аз не мога да си представя живота без смъртта, той е нейно "отрицание", но сам е пропит (наред с другото!) от усещането за неотвратимост, което свързвам със смъртта. Тя е "тук при мен" непрекъснато, дори и когато не мисля за нея, тя ме "дебне" на всяка крачка.
Смъртта в края на краищата е моята неизбежна "крайна възможност", "събитието на финала" – финала на вървенето, наречено живот. Аз непрекъснато си "разчиствам сметките" със смъртта, тя се радва на слабостта ми, тя е "огорчена" когато съм силен и трудно може да ме сломи, да надмогне жизнения порив, на който съм само "крехък съд" за пренасянето му някъде и кой знае защо. Но да оставя смъртта, нейното натрапващо се присъствие не ми е приятно, за постигането на нейната загадка се иска преди това да съм наясно с живота. В един миг осъзнавам, че любовта ми към живота е нещото, на което трябва да се доверя безразделно. От този момент пристрастеността ми към живота "ме изправя на крака"; аз по-уверено поемам по пътя си, чиято посока – да не забравям това! – зависи единствено от мен.
Вярно е, че усещането за захвърленост в света е отвреме-навреме особено силно. Никой не ме е питал искам ли да живея "тук-и-сега", и поради това захвърлеността ми ме съпровожда в моето всекидневие, усещането за нея е непреодолимо. По същия начин, както ме съпровожда и също така неотлъчната от мен възможност за умиране ("у-мира"!), за болезнената ми все пак раздяла със света. Но именно това ме импулсира да "правя" по някакъв начин света свой, близък, уютен, да не се примирявам с абсурдната отхвърленост от него, усещането за която също не ми е непознато.
От мен се иска "да предприема нещо с него", да не се оставям на това той "да ме подхвърля" – подобно на носено от вълните и от морския прибой парче изгниващо дърво. Как обаче да го направя, какво се иска от мен за да победя инертността на света, на безмълвния свят – чието мълчание ме потиска, но и ме стимулира да се чувствам достоен за "победата"?! Вярно е, че аз всеки мой нов ден (който Бог милостиво ми е дал!) не правя друго освен да задълбочавам своята ориентираност-в-света, а с това и да заякчавам връзките си с него. Но не можем само да стоим настръхнали един срещу друг, не ни ли се налага да се "опознаваме", да си "протягаме ръка", да се предразполагаме един към друг – та нали, така или иначе, ние все пак съ-съществуваме?! Оказва се, че аз всекидневно съм принуден да се съизмервам със своя свят, да се убеждавам в превъзходствата си над него, но също така и да се прониквам от неговата значимост за съществуването ми, чиято арена е тъкмо "този свят". Не се питам дали той е "най-добрият от всички възможни", но задоволството ми от ме самия в някакъв смисъл зависи и от това доколко "се разбираме" със света, доколко синхронизираме действията си в неразделното ни общо съществуване.
Стремя се да възприемам своя свят като "живо същество", благодарение на което не обеднявам, а обогатявам своята жизненост. Ние – аз и света – сме "спътници" в едно все пак "продължително съществуване", аз зная добре този факт. Това, че светът (с всичко, което му принадлежи: тази книга, този прозорец, този камък, тази пътека, този хълм с безобразния паметник на върха му…) ще ме надживее (дали?!), е нещото, с което аз все пак трябва да се съобразявам, което не бива да подценявам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар