А "обясненията" го убиват, те "умъртвяват" битието на историята – така ли е това?! Защо е така? Какво трябва да прави "историографията" (науката история), имаща за "предмет" човешкото битие като битие на свободата, като времево, а значи и като исторично, като "история"?
Разбирането на т.н. "исторически факти" се достига посредством тълкуване или интерпретация, които могат да ни доведат до автентичния смисъл, но могат и – вместо да го прояснят! – да го "замъглят", да го направят непроницаем или неуловим, крайно "объркан". Така нареченото обяснение е най-примитивния тип интерпретация, на който обаче много вярват историците, за които е недостъпна екзистенциално-мирогледната цялост, обуславяща смисъла.
Затова посочените историци подхождат към историческата реалност на човека с методологическия инструментариум на позитивното научно познание, което обаче изследва коренно различен тип реалност и затова неговият "инструментариум" е твърде груб и неподходящ за разбирането на фината "материя" на исторично-човешкото, на реалността на свободата, която е "предмет" на историята и изобщо на т.н. "науки за духа". Това позитивно научно познание на природата ("естествознанието", физиката, химията, биологията и пр.) търси общото, повтарящото се, идентичното, "еднаквото" в многообразните явления и го нарича "закон", "природна необходимост" или закономерност.
Познанието на природата, ако мога да използвам терминологията на В.Винделбанд и Х.Рикерт (които най-напред точно го разграничиха от хуманитарното знание, от науките за духа и за културата) е "генерализиращо", то се опира на генерализиращия метод, търсещ именно общото, или пък е "номотетично", сиреч установяващо законите, на които се подчиняват определени родове явления. Така то се отдалечава от "непосредствената действителност" на многообразното ставане на природните явления и обръща гръб на конкретното, озовавайки се в "царството на абстракциите", на общите положения. То ни дава приблизително знание, формирано в пределите на схематизиращия разсъдък, но въпреки това добре обслужващо потребностите на същия този разсъдък от едно инструментално-техническо боравене с нещата и явленията на природата. Но в същото време за него е недостъпен един по-цялостен смисъл на съществуващото "извън човека", който е достижим например в ценностно-естетическото отношение на човека към природата или пък в художественото виждане на съществуващото, каквото ни го дава изкуството – а в някакъв смисъл и разбиращата философия.
Пренасянето без особени изменения на методологията на естествено-научното познание (от страна на разсъдъка спрямо природната даденост) в сферата на историята и културата като самобитна човешка реалност обаче води до това, че се изпуска тъкмо нейната самобитност, онова, което я прави исторична, културна и човешка реалност.
Позитивното познание на историята ни дава безжизнени и негодни за нищо "продукти": "общи места", "кухи абстракции", схематизми, "надчовешки зависимости" (или не-човешки построения!), онова, което наричаме "общи приказки", "безсъдържателна разводненост", "външни закономерности", които едва-едва докосват повърхността, но нищо не ни казват за дълбокото вътрешно естество на човешкото, чиито израз е историята, а също и културата. Подобна обяснителна историография в пределите на позитивистичния канон тук просто е неуместна, историята е изпълнена с живот и смисъл, добирането до който е задача на науките за човека, духа, историята, културата, ценностите.
Винделбанд и Рикерт още тогава предлагат адекватния метод за вникване в смисъла на историческото: "индивидуализация", а също и "идеография", идеографски метод, свеждащ се до постигане на единичното, "веднъж станалото" и уникалното на неповторимите исторически събития (действия) в тяхната изключителност, в "живостта" им, родила се на почвата на смислозадаващата спонтанност (свобода) на активните човешки същества. Ако номотетичната наука (естествознанието) е "впрегната" в неразкъсваемата субект-обектна форма на природното познание, търсеща необходимостта, причинността и "логичността" на природното битие, то описанието на историческите феномени като чисти спонтанни и неповторими актове (за което е несъществено тъкмо общото, "необходимото", повтарящото се, "причинната връзка", откривана на повърхността!) отива отвъд субект-обектната форма и се опитва да ни присъедини към света на трансцендентния смисъл, към самостоятелното царство на ценностите.
Смисълът личи в единичното, в цялата конкретика и пълнота на спонтанните актове на субективността, която твори и задава смисъла на една жива историческа действителност, на битието на свободата, побиращо в себе си пребогат трансцендентен смисъл. Историческото познание не търси знание на причинни зависимости (нещо абстрактно), "изобретени" от разсъдъка на изследователя, а ни пренася в живата субективност на историческия деец – едва в пределите на която може да се постигне също така живия смисъл, задаван от нея на събитията, на феномените на историческото, на културните артефакти. Следователно "идеографическата наука" може да постигне своята цел само ако се овладее от подобаващата нагласа на субективността, от позицията на която може да се улови и "съзре" жизнения смисъл и ценността на пределно индивидуализираните, индивидуално проявяващите се актове на субективността, живееща в гърдите на историческата личност.
Нещо става "историческо", "исторично" или "културно" тъкмо благодарение на стоящата зад него субективност, която му придава – свободно, непринудено, спонтанно – оживотворяващия го смисъл, неговата ценност. Задачата на историческата наука (която е наука от особен род) е да постигне адекватност с преживяванията, в пределите на които се е родил търсения смисъл, и извън пределите на които този смисъл не съществува, е неуловим, "изплъзва" ни се. От друга страна погледнато, историята се "прави", поражда се от личности, вдъхновявани от съответните ценности: пренасяйки се в позицията, от която те "гледат" на съществуващото, прецизният исторически изследовател не внася нищо от себе си, а се опитва да постигне единствено автентичния смисъл – и едва тогава навлиза в сърцевината на историческото, която е израз на човешкото. Животът може да бъде постигнат и разбран само от живот, индивидуалният човек – само от човек с родствена индивидуалност, оживотворявана от същите базисни екзистенциални дадености на съзнанието и душата, които правят възможен смисъла, обединяващ във фина общност и двамата.
Всичко останало не може да е друго освен "разминаване", неразбиране, "убягване" на смисъла, "изкривяване" на историческата реалност в нейната живост, превратно тълкуване (на основата на произвола и случайността), "конструиране", което незаконно "добавя" друг смисъл към автентичния и така го "размива" и опропастява, погубва. Следователно от нас се иска да не правим една илюзорна, "нова" и фалшива "историческа действителност" на основата на предполаган, на основата на внасян от нас самите различен (от автентичния) смисъл – а преди това се иска да се доберем от него, заставайки в подходящата позиция на изследователи, овладени от историческо чувство. Историкът, лишен от това последното, си позволява произвол с историческата даденост, той нивелира и така убива автентичния смисъл на уникалните исторически събития, към които се докосва с прекалено груби ръце: той се абстрахира тъкмо от човешкото, опитвайки се да навлезе в една чисто човешка реалност.
Затова теоретизирането, тежките разсъдъчни обяснения, схематизирането, "подвеждането под общ знаменател", отношението към живата историческа реалност като нещо неживо, обезличаването на историческите дейци, налагането върху тях върху тях на чужди на тяхната душевност преценки (съответващи на преценките на "обективния изследовател"!), насилието върху фактите в една злонамерена интерпретация, предразсъдъчното подхождане към тях, отношението към миналото като към "низше", "преодоляно", "надмогнато", изобщо неисторичността са изцяло вредни за историческото познание, те са средствата да се погуби неговия съдържащ смисъла жизнен патос. Ако животът и свободата са същност на човешкото и историческото (двете си съответстват!), то тогава смислената историография е тази, която се основава също така на живот и свобода; което е несъвместимо с тези последните, точно затова трябва да бъде изхвърлено от историческото познание като изцяло негодно, неуместно, неадекватно.
Трябва да бъдат описвани "до дъното" феномените на историчното в тяхната неповторимост, конкретност, несводимост един към друг, в тяхната автентична простота, която обаче единствена ни присъединява към смисъла. Дори липсата на "част" от смисъла поражда безсмислие, изкривява разбирането, вреди на интерпретацията, конструира несъществуващо, което се опитва да замени станалото и ставащото, т.е. автентично съществуващото. Към историчното трябва да се отнасяме като към жив човек, с него трябва да се разговаря, то трябва да бъде оставено само да ни каже своя смисъл, а ние трябва само да сме подготвени да го чуем и разберем, да не му позволим да ни убегне поради липса на съответната нагласа. Другояче казано, тъй като в историята действат човешки същества в своята личностна цялост (а не само с разсъдъка си!), то и историкът трябва да подхожда към техните действия именно със своята екзистенциално-жизнена и личностна цялост, не само с разсъдъка или пък с ограничеността си. Ако не се стигне до това, то се изпуска тъкмо значимото и смисъла, а се добиват само трохи.
Оказва се, че историческата наука не е така "лесна", както си мислят някои историци (в чиито писания може да се открие единствено пълно отсъствие на историческо чувство); тяхната самонадеяна "обективност" и "позитивна научност" неумолимо се изражда в насилие и произвол спрямо историческите факти, спрямо жизнената цялост на исторично съществуващото. Впрочем за това каква не трябва да бъде историческата наука не ми се налага да говоря повече: комунистическата "историография" е демонстрация на несъстоятелността на подобна "наука", тя е абсолютно олицетворение на пълното пренебрежение към смисъла и пълнотата на историческите факти, деяния, действия, актове, конкретни ситуации. Не трябва да забравяме обаче, че нейните стереотипи в съзнанията не са изкоренени, а изкореняването им едва ли ще стане бързо и лесно.
Непризнаващата свободата историография, която в същата степен не разбира и човека, и живота, ни откъсва от смисъла на историческото битие, а по този начин ни отчуждава и от нас самите. Индивидите, а също и народите, чиито съзнания са изкривени и откъснати от жизнената цялост на съществуващото, подлежат на оздравяване, свеждащо се до връщане към изворите на съществуването, до овладяване от ценностите на живота и свободата.
Едноизмерният "интелектуализъм" (прекомерното опиране на разсъдъка, на ума и интелекта) на позитивния и конструктивистки "историзъм", представящ се за "рационализъм" докато той е всъщност чиста проба самонадеян волунтаризъм (опиране на вманиачената и откъсната от жизнената цялост разсъдлива воля), може да бъде преодолян само чрез оставяне на творческата мощ на живота и свободата, които са безпощадни спрямо екзистенциалната непълноценност на деперсонализираната "маса" и на "колектива", завещани ни от комунизма. Но за това се иска време…
Разбирането на т.н. "исторически факти" се достига посредством тълкуване или интерпретация, които могат да ни доведат до автентичния смисъл, но могат и – вместо да го прояснят! – да го "замъглят", да го направят непроницаем или неуловим, крайно "объркан". Така нареченото обяснение е най-примитивния тип интерпретация, на който обаче много вярват историците, за които е недостъпна екзистенциално-мирогледната цялост, обуславяща смисъла.
Затова посочените историци подхождат към историческата реалност на човека с методологическия инструментариум на позитивното научно познание, което обаче изследва коренно различен тип реалност и затова неговият "инструментариум" е твърде груб и неподходящ за разбирането на фината "материя" на исторично-човешкото, на реалността на свободата, която е "предмет" на историята и изобщо на т.н. "науки за духа". Това позитивно научно познание на природата ("естествознанието", физиката, химията, биологията и пр.) търси общото, повтарящото се, идентичното, "еднаквото" в многообразните явления и го нарича "закон", "природна необходимост" или закономерност.
Познанието на природата, ако мога да използвам терминологията на В.Винделбанд и Х.Рикерт (които най-напред точно го разграничиха от хуманитарното знание, от науките за духа и за културата) е "генерализиращо", то се опира на генерализиращия метод, търсещ именно общото, или пък е "номотетично", сиреч установяващо законите, на които се подчиняват определени родове явления. Така то се отдалечава от "непосредствената действителност" на многообразното ставане на природните явления и обръща гръб на конкретното, озовавайки се в "царството на абстракциите", на общите положения. То ни дава приблизително знание, формирано в пределите на схематизиращия разсъдък, но въпреки това добре обслужващо потребностите на същия този разсъдък от едно инструментално-техническо боравене с нещата и явленията на природата. Но в същото време за него е недостъпен един по-цялостен смисъл на съществуващото "извън човека", който е достижим например в ценностно-естетическото отношение на човека към природата или пък в художественото виждане на съществуващото, каквото ни го дава изкуството – а в някакъв смисъл и разбиращата философия.
Пренасянето без особени изменения на методологията на естествено-научното познание (от страна на разсъдъка спрямо природната даденост) в сферата на историята и културата като самобитна човешка реалност обаче води до това, че се изпуска тъкмо нейната самобитност, онова, което я прави исторична, културна и човешка реалност.
Позитивното познание на историята ни дава безжизнени и негодни за нищо "продукти": "общи места", "кухи абстракции", схематизми, "надчовешки зависимости" (или не-човешки построения!), онова, което наричаме "общи приказки", "безсъдържателна разводненост", "външни закономерности", които едва-едва докосват повърхността, но нищо не ни казват за дълбокото вътрешно естество на човешкото, чиито израз е историята, а също и културата. Подобна обяснителна историография в пределите на позитивистичния канон тук просто е неуместна, историята е изпълнена с живот и смисъл, добирането до който е задача на науките за човека, духа, историята, културата, ценностите.
Винделбанд и Рикерт още тогава предлагат адекватния метод за вникване в смисъла на историческото: "индивидуализация", а също и "идеография", идеографски метод, свеждащ се до постигане на единичното, "веднъж станалото" и уникалното на неповторимите исторически събития (действия) в тяхната изключителност, в "живостта" им, родила се на почвата на смислозадаващата спонтанност (свобода) на активните човешки същества. Ако номотетичната наука (естествознанието) е "впрегната" в неразкъсваемата субект-обектна форма на природното познание, търсеща необходимостта, причинността и "логичността" на природното битие, то описанието на историческите феномени като чисти спонтанни и неповторими актове (за което е несъществено тъкмо общото, "необходимото", повтарящото се, "причинната връзка", откривана на повърхността!) отива отвъд субект-обектната форма и се опитва да ни присъедини към света на трансцендентния смисъл, към самостоятелното царство на ценностите.
Смисълът личи в единичното, в цялата конкретика и пълнота на спонтанните актове на субективността, която твори и задава смисъла на една жива историческа действителност, на битието на свободата, побиращо в себе си пребогат трансцендентен смисъл. Историческото познание не търси знание на причинни зависимости (нещо абстрактно), "изобретени" от разсъдъка на изследователя, а ни пренася в живата субективност на историческия деец – едва в пределите на която може да се постигне също така живия смисъл, задаван от нея на събитията, на феномените на историческото, на културните артефакти. Следователно "идеографическата наука" може да постигне своята цел само ако се овладее от подобаващата нагласа на субективността, от позицията на която може да се улови и "съзре" жизнения смисъл и ценността на пределно индивидуализираните, индивидуално проявяващите се актове на субективността, живееща в гърдите на историческата личност.
Нещо става "историческо", "исторично" или "културно" тъкмо благодарение на стоящата зад него субективност, която му придава – свободно, непринудено, спонтанно – оживотворяващия го смисъл, неговата ценност. Задачата на историческата наука (която е наука от особен род) е да постигне адекватност с преживяванията, в пределите на които се е родил търсения смисъл, и извън пределите на които този смисъл не съществува, е неуловим, "изплъзва" ни се. От друга страна погледнато, историята се "прави", поражда се от личности, вдъхновявани от съответните ценности: пренасяйки се в позицията, от която те "гледат" на съществуващото, прецизният исторически изследовател не внася нищо от себе си, а се опитва да постигне единствено автентичния смисъл – и едва тогава навлиза в сърцевината на историческото, която е израз на човешкото. Животът може да бъде постигнат и разбран само от живот, индивидуалният човек – само от човек с родствена индивидуалност, оживотворявана от същите базисни екзистенциални дадености на съзнанието и душата, които правят възможен смисъла, обединяващ във фина общност и двамата.
Всичко останало не може да е друго освен "разминаване", неразбиране, "убягване" на смисъла, "изкривяване" на историческата реалност в нейната живост, превратно тълкуване (на основата на произвола и случайността), "конструиране", което незаконно "добавя" друг смисъл към автентичния и така го "размива" и опропастява, погубва. Следователно от нас се иска да не правим една илюзорна, "нова" и фалшива "историческа действителност" на основата на предполаган, на основата на внасян от нас самите различен (от автентичния) смисъл – а преди това се иска да се доберем от него, заставайки в подходящата позиция на изследователи, овладени от историческо чувство. Историкът, лишен от това последното, си позволява произвол с историческата даденост, той нивелира и така убива автентичния смисъл на уникалните исторически събития, към които се докосва с прекалено груби ръце: той се абстрахира тъкмо от човешкото, опитвайки се да навлезе в една чисто човешка реалност.
Затова теоретизирането, тежките разсъдъчни обяснения, схематизирането, "подвеждането под общ знаменател", отношението към живата историческа реалност като нещо неживо, обезличаването на историческите дейци, налагането върху тях върху тях на чужди на тяхната душевност преценки (съответващи на преценките на "обективния изследовател"!), насилието върху фактите в една злонамерена интерпретация, предразсъдъчното подхождане към тях, отношението към миналото като към "низше", "преодоляно", "надмогнато", изобщо неисторичността са изцяло вредни за историческото познание, те са средствата да се погуби неговия съдържащ смисъла жизнен патос. Ако животът и свободата са същност на човешкото и историческото (двете си съответстват!), то тогава смислената историография е тази, която се основава също така на живот и свобода; което е несъвместимо с тези последните, точно затова трябва да бъде изхвърлено от историческото познание като изцяло негодно, неуместно, неадекватно.
Трябва да бъдат описвани "до дъното" феномените на историчното в тяхната неповторимост, конкретност, несводимост един към друг, в тяхната автентична простота, която обаче единствена ни присъединява към смисъла. Дори липсата на "част" от смисъла поражда безсмислие, изкривява разбирането, вреди на интерпретацията, конструира несъществуващо, което се опитва да замени станалото и ставащото, т.е. автентично съществуващото. Към историчното трябва да се отнасяме като към жив човек, с него трябва да се разговаря, то трябва да бъде оставено само да ни каже своя смисъл, а ние трябва само да сме подготвени да го чуем и разберем, да не му позволим да ни убегне поради липса на съответната нагласа. Другояче казано, тъй като в историята действат човешки същества в своята личностна цялост (а не само с разсъдъка си!), то и историкът трябва да подхожда към техните действия именно със своята екзистенциално-жизнена и личностна цялост, не само с разсъдъка или пък с ограничеността си. Ако не се стигне до това, то се изпуска тъкмо значимото и смисъла, а се добиват само трохи.
Оказва се, че историческата наука не е така "лесна", както си мислят някои историци (в чиито писания може да се открие единствено пълно отсъствие на историческо чувство); тяхната самонадеяна "обективност" и "позитивна научност" неумолимо се изражда в насилие и произвол спрямо историческите факти, спрямо жизнената цялост на исторично съществуващото. Впрочем за това каква не трябва да бъде историческата наука не ми се налага да говоря повече: комунистическата "историография" е демонстрация на несъстоятелността на подобна "наука", тя е абсолютно олицетворение на пълното пренебрежение към смисъла и пълнотата на историческите факти, деяния, действия, актове, конкретни ситуации. Не трябва да забравяме обаче, че нейните стереотипи в съзнанията не са изкоренени, а изкореняването им едва ли ще стане бързо и лесно.
Непризнаващата свободата историография, която в същата степен не разбира и човека, и живота, ни откъсва от смисъла на историческото битие, а по този начин ни отчуждава и от нас самите. Индивидите, а също и народите, чиито съзнания са изкривени и откъснати от жизнената цялост на съществуващото, подлежат на оздравяване, свеждащо се до връщане към изворите на съществуването, до овладяване от ценностите на живота и свободата.
Едноизмерният "интелектуализъм" (прекомерното опиране на разсъдъка, на ума и интелекта) на позитивния и конструктивистки "историзъм", представящ се за "рационализъм" докато той е всъщност чиста проба самонадеян волунтаризъм (опиране на вманиачената и откъсната от жизнената цялост разсъдлива воля), може да бъде преодолян само чрез оставяне на творческата мощ на живота и свободата, които са безпощадни спрямо екзистенциалната непълноценност на деперсонализираната "маса" и на "колектива", завещани ни от комунизма. Но за това се иска време…
Няма коментари:
Публикуване на коментар