Да бъде описан с думи еволюционният процес на историческото творчество, който е породил жизнеутвърждаващите ценности на човешкото съществуване, е най-трудното: думите не помагат, а пречат, те са преграда, а не връзка с историчното битие на човека. Това е така, тъй като думите са в голямата си част "форми на разсъдъка", разсъдъчни структури, които категорично не разбират живота. Едва езикът като екзистенциална цялост може гъвкаво да ни приближи до търсената пълнота на описанието, което трябва да съдържа не толкова "научност"(във формата на субекта-и-обекта), а екзистенциална и философска прозорливост, дори проницателност, вникваща до корените и изворите.
Затова и нашата представа за историята, а с това и за самите себе си, по необходимост е непълноценна: едва изкуството (литературата, драмата, поезията, епоса) може да ни пренесе в екзистенциалната цялост на съществуването на човека във времето – независимо дали е минало, сегашно или пък "бъдещо". На философията това трудно се удава – но нима това трябва да ни попречи да опитаме?!
В тази насока действително постижение е книгата на философа Сергей Герджиков "Феноменът комунизъм", излязла през 1994 г., но писана по-рано, когато "комунизмът агонизираше, но не се предаваше". Съществуването на тази книга ме освобождава от необходимостта да правя опит за смислено и пълноценно описание на комунизма – в нея всичко това е налице, е постигнато: в пределната достижимост на една философска проницателност. Това, че тази книга се съпровожда с "тихо непризнаване" в средите на нашата общественост и особено в средите на т.н. "интелигенция" (които, впрочем, са твърде податливи на всички "изригвания" на прекалено шумната глупост и на претенциозното безсмислие, на които сме свидетели през последните години!), е показателно: то е израз на това доколко дълбоко са проникнали в душите на тези хора метастазите на болестта, наречена комунизъм. Ясно е, че нашият "хомо комунистикус" (С. Герджиков) не беше ентусиазиран от "ровенето" в душата му, което философът старателно направи: болните не обичат болестта им да бъде изваждана на показ, на "всеобщо обозрение".
Но това само свидетелства доколко са поразени от болестта, доколко са изчерпани жизнените им сили да я превъзмогнат. Затова и, вероятно, всички мълчат за книгата на С. Герджиков, и в същото време ръкопляскат на скудоумията на други (да не изброявам, много са тези "герои"!), в които им мирише на нещо "мило", "родно", "познато", "наше", "разбиращо се от себе си" и пр. Това, че не се уплашиха, прочитайки книгата на философа, и ефектът й общо взето (в мащаба на цялото, на обществото) не беше взривяващ – както би трябвало да бъде, ако са налице нормални човешки реакции – е основание за ужас; от комунизма ще се "чистим" много по-дълго отколкото можем да предположим, той е заседнал дълбоко в гърдите ни. (С. Герджиков на едно място казва сто години! Дали ще стигнат?!)
В неговата книга могат да се намерят и блестящи описания на "правенето на история" в условията на свобода на индивида, в нормалните условия, на които комунизмът е пълно отрицание, пряка противоположност. В някакъв смисъл акцентът на моята книга е тъкмо този, аз разглеждам универсума на свободата, а феноменът комунизъм ме интересува дотолкова, доколкото той е фон, на който по-ясно изпъква естеството на свободата като същност на живота за човека. (В този смисъл двете органично се допълват, "едната подкрепя другата"!) Книгата на С. Герджиков поставя значими въпроси, до които по необходимост се докосва и моят анализ.
Историята става по един естествен, спонтанен и в този смисъл непринуден рационален начин, при това "движеща сила" на еволюционния исторически процес са личностите, предприемащи действия на основата на свободата си. За да се разбере историческото битие в неговата автентичност трябва да се разгадаят чрез вникване до корените поне няколко неща; т.е. трябва да се отговори на следните въпроси:
● Какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена и защо е рационалност?
● Как се действа "от свобода", как личността реализира своята свобода в съществуването си?
● Как се "съвместяват" свободите на много хора, което стои в основата на техния жизнен опит, което определя техния жизнен свят?
● Какъв ред в общия жизнен свят неизбежно се появява, как се преодолява хаоса по пътя на самопораждането и в противоположност на външното разсъдъчно "регулиране" и "организиране"?
● Как се "градят" човешките отношения в общността, кои са типовете човешки отношения?
● По какъв начин се "дозират" спонтанност и контрол, естествено и изкуствено, несъзнателно и съзнателно, желано и дължимо, "това, което става" и "това, което сме предвиждали", как се поражда жизнеността на междуличностните и социални форми, открити в действията и в техния сблъсък, как безжизненото бива елиминирано, кой е критерия за разграничаването на едното от другото и т.н.?
Познанието на историческата действителност (пораждана тъкмо от действията на индивидите!) ни дава две фундаментални форми, в които може да се вмести – при спазване на определена насоченост, тенденция – горното богато съдържание. Те са открити в историята, сътворени са от индивидите в "правенето" на техния живот, бидейки алтернативи. Едната клони към преувеличаване ролята на съзнателността, към "рационалния конструктивизъм", тя претендира, че съдържа в себе си закона на историческото битие, на основата на който историята вече можела да бъде "правена по план", по "програма".
По мнението на овладените от тази алтернатива само така можело да се преодолее стихийността на историята, нейната неорганизираност, "разхищаването на ресурси", "излишните борби и страдания", само така тя носела "прекия път" към "щастието на всички", към "изобилието", към "окончателното побеждаване на бедността" и пр. Алтернативата на "рационалния конструктивизъм", насочен против стихията на живота, в своята крайност се представя най-пълно от комунистическата доктрина, "изпробвана" и практически в историята и довела до точно обратни резултати – в сравнение с предполаганите, с приписваните й намерения.
Другата, коренно различна на досега разглежданата, или алтернативата на десно-консервативния либерализъм (либертарианството), се основава на признаването на живота и свободата (докато първата, по думите на Фр.А. фон Хайек, изразява пътят към робството!), тя се свежда до историческата самодейност и творчеството на индивидите, сиреч изхожда от ценностите на пазара с цялата му спонтанност, на собствеността като условие на свободата, на демократичните институции на един наистина жизнен и жизнеустойчив човешки свят, който е такъв именно заради определящата го "нерегулируема" привързаност към живота и т.н. (В същото време комунизмът изразява само също така логически и екзистенциално определящата го "привързаност към разрушението", към мъртвото, Смъртта, злото, ненавистта… Затова формулата на Р. Рейгън за Съветския съюз – "империя на злото" – е най-краткия, синтетичен и сполучлив израз, който изобщо е даден на варварската система на комунизма.)
Казаното дотук ясно посочва: историята не е друго, а живот, автентичното разбиране на историческото се свежда до насърчаване – на почвата на признанието – на живота, на "отговорния, рискован и драматичен живот на личността, която е максимално оставена на себе си" (С. Герджиков). В историята остава и се утвърждава жизненото, автентичните индивидуално-социални форми на живот (форми, запазващи както живота, така и неотнимаемата индивидуалност на проявите му, така и "социално-жизненото", което не потиска живота, а му дава нужния простор). Всичко останало е само "отклонение", "инцидент", аномалия, винаги осъден на неуспех опит за връщане към доисторичното, към примитивното варварство, също към несъвременността: комунизмът затова виждаше в "първобитно-общинния строй" свой идеал и образец, в него той намираше… "светлата си перспектива" (!).
Историята на човека е растеж (труден, мъчителен, но и непобедим, също и доставящ удовлетворение!) на индивидуалността, на самосъзнанието за свобода, на човешките права и на "институциите на свободата" (демокрацията), които са особено подходящи за разцвет на жизнеността. Този е смисъла на бавно, но неотклонно напредващата цивилизация на свободата (която съвсем неудачно, впрочем, се нарича капитализъм), тази е и идеята на онова, което наричаме съвременност. Историята съдържа както тази перспективна тенденция, така и опасната тенденция на съпротива срещу нея, която нараства успоредно с налагането на първата; това обяснява защо най-дивото варварство, което историята познава, комунизмът, избуя така неудържимо в ХХ век.
Дали комунизмът е окончателно и невъзвратимо съкрушен от гледище на казаното е достатъчно подозрително, паралелната на растежа тенденция на анти-свободата вероятно ще ни предложи нови коварни изненади през ХХІ век. Наивно е да се смята, че човечеството с падането на комунизма най-сетне е стъпило на "магистралния път" на историята, от който вече нищо не може да го отклони, да попречи на триумфалния му вървеж към истината, богатството, благоденствието, доброто. Ще се родят, предполагам, нови "бесовски сили", заложени в "бездънната сложност на живота" и особено на човека, които отново ще смущават и пречат, ще задържат и отклоняват развитието, ще рушат постигнатото, поставяйки пред нови изпитания предаността на хората към свободата и живота, способността им да ги защитят – и така да се отдадат на пълноценното наслаждение от техните богатства.
Но ако бъдещето е непредвидимо на основата на миналото, то това означава, че ние не можем да се оставим на безполезната страст да го програмираме, напротив, трябва да я потиснем максимално. Ако не го направим, ще се лишим от безбрежните хоризонти на съществуването, криещи в себе си необозрими възможности за свободния човек. Това означава, че ще ощетим живота си, ще изменим на неговата идея, ще се отклоним от посоката му, в замяна на което ще постигнем единствено страдания. Вярно е, че "историята ни учи само на това, че хората нищо не са научили от нея"(Хегел), но нима и реките кръв, които експериментаторите с човешкия живот проляха в чудовищния по бруталността си ХХ век, няма да ни принудят да погледнем по-трезво на нея, а значи и на себе си.
Оказва се, че все пак пред човека най-голямата загадка е самият човек, удивително е само това колко малко знаем за себе си; но това нали не ни пречи да го чувстваме, да го предчувстваме? Това, че сме различни според отношението си към свободата – което е неоценимото ни богатство като човешки същества – е и корен на нашата трагедия.
"Разочарованите от свободата" – ето я силата, всеотдайно работеща против живота, това е инертността, намираща удовлетворение в това да пречи и на другите да живеят. Страшното идва тогава, когато те станат много и се почувстват силни – как ли тогава могат да намалеят? Лекарството е едно – живот в свобода – и ако за някои то е отрова, никой не може да им помогне…
Затова и нашата представа за историята, а с това и за самите себе си, по необходимост е непълноценна: едва изкуството (литературата, драмата, поезията, епоса) може да ни пренесе в екзистенциалната цялост на съществуването на човека във времето – независимо дали е минало, сегашно или пък "бъдещо". На философията това трудно се удава – но нима това трябва да ни попречи да опитаме?!
В тази насока действително постижение е книгата на философа Сергей Герджиков "Феноменът комунизъм", излязла през 1994 г., но писана по-рано, когато "комунизмът агонизираше, но не се предаваше". Съществуването на тази книга ме освобождава от необходимостта да правя опит за смислено и пълноценно описание на комунизма – в нея всичко това е налице, е постигнато: в пределната достижимост на една философска проницателност. Това, че тази книга се съпровожда с "тихо непризнаване" в средите на нашата общественост и особено в средите на т.н. "интелигенция" (които, впрочем, са твърде податливи на всички "изригвания" на прекалено шумната глупост и на претенциозното безсмислие, на които сме свидетели през последните години!), е показателно: то е израз на това доколко дълбоко са проникнали в душите на тези хора метастазите на болестта, наречена комунизъм. Ясно е, че нашият "хомо комунистикус" (С. Герджиков) не беше ентусиазиран от "ровенето" в душата му, което философът старателно направи: болните не обичат болестта им да бъде изваждана на показ, на "всеобщо обозрение".
Но това само свидетелства доколко са поразени от болестта, доколко са изчерпани жизнените им сили да я превъзмогнат. Затова и, вероятно, всички мълчат за книгата на С. Герджиков, и в същото време ръкопляскат на скудоумията на други (да не изброявам, много са тези "герои"!), в които им мирише на нещо "мило", "родно", "познато", "наше", "разбиращо се от себе си" и пр. Това, че не се уплашиха, прочитайки книгата на философа, и ефектът й общо взето (в мащаба на цялото, на обществото) не беше взривяващ – както би трябвало да бъде, ако са налице нормални човешки реакции – е основание за ужас; от комунизма ще се "чистим" много по-дълго отколкото можем да предположим, той е заседнал дълбоко в гърдите ни. (С. Герджиков на едно място казва сто години! Дали ще стигнат?!)
В неговата книга могат да се намерят и блестящи описания на "правенето на история" в условията на свобода на индивида, в нормалните условия, на които комунизмът е пълно отрицание, пряка противоположност. В някакъв смисъл акцентът на моята книга е тъкмо този, аз разглеждам универсума на свободата, а феноменът комунизъм ме интересува дотолкова, доколкото той е фон, на който по-ясно изпъква естеството на свободата като същност на живота за човека. (В този смисъл двете органично се допълват, "едната подкрепя другата"!) Книгата на С. Герджиков поставя значими въпроси, до които по необходимост се докосва и моят анализ.
Историята става по един естествен, спонтанен и в този смисъл непринуден рационален начин, при това "движеща сила" на еволюционния исторически процес са личностите, предприемащи действия на основата на свободата си. За да се разбере историческото битие в неговата автентичност трябва да се разгадаят чрез вникване до корените поне няколко неща; т.е. трябва да се отговори на следните въпроси:
● Какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена и защо е рационалност?
● Как се действа "от свобода", как личността реализира своята свобода в съществуването си?
● Как се "съвместяват" свободите на много хора, което стои в основата на техния жизнен опит, което определя техния жизнен свят?
● Какъв ред в общия жизнен свят неизбежно се появява, как се преодолява хаоса по пътя на самопораждането и в противоположност на външното разсъдъчно "регулиране" и "организиране"?
● Как се "градят" човешките отношения в общността, кои са типовете човешки отношения?
● По какъв начин се "дозират" спонтанност и контрол, естествено и изкуствено, несъзнателно и съзнателно, желано и дължимо, "това, което става" и "това, което сме предвиждали", как се поражда жизнеността на междуличностните и социални форми, открити в действията и в техния сблъсък, как безжизненото бива елиминирано, кой е критерия за разграничаването на едното от другото и т.н.?
Познанието на историческата действителност (пораждана тъкмо от действията на индивидите!) ни дава две фундаментални форми, в които може да се вмести – при спазване на определена насоченост, тенденция – горното богато съдържание. Те са открити в историята, сътворени са от индивидите в "правенето" на техния живот, бидейки алтернативи. Едната клони към преувеличаване ролята на съзнателността, към "рационалния конструктивизъм", тя претендира, че съдържа в себе си закона на историческото битие, на основата на който историята вече можела да бъде "правена по план", по "програма".
По мнението на овладените от тази алтернатива само така можело да се преодолее стихийността на историята, нейната неорганизираност, "разхищаването на ресурси", "излишните борби и страдания", само така тя носела "прекия път" към "щастието на всички", към "изобилието", към "окончателното побеждаване на бедността" и пр. Алтернативата на "рационалния конструктивизъм", насочен против стихията на живота, в своята крайност се представя най-пълно от комунистическата доктрина, "изпробвана" и практически в историята и довела до точно обратни резултати – в сравнение с предполаганите, с приписваните й намерения.
Другата, коренно различна на досега разглежданата, или алтернативата на десно-консервативния либерализъм (либертарианството), се основава на признаването на живота и свободата (докато първата, по думите на Фр.А. фон Хайек, изразява пътят към робството!), тя се свежда до историческата самодейност и творчеството на индивидите, сиреч изхожда от ценностите на пазара с цялата му спонтанност, на собствеността като условие на свободата, на демократичните институции на един наистина жизнен и жизнеустойчив човешки свят, който е такъв именно заради определящата го "нерегулируема" привързаност към живота и т.н. (В същото време комунизмът изразява само също така логически и екзистенциално определящата го "привързаност към разрушението", към мъртвото, Смъртта, злото, ненавистта… Затова формулата на Р. Рейгън за Съветския съюз – "империя на злото" – е най-краткия, синтетичен и сполучлив израз, който изобщо е даден на варварската система на комунизма.)
Казаното дотук ясно посочва: историята не е друго, а живот, автентичното разбиране на историческото се свежда до насърчаване – на почвата на признанието – на живота, на "отговорния, рискован и драматичен живот на личността, която е максимално оставена на себе си" (С. Герджиков). В историята остава и се утвърждава жизненото, автентичните индивидуално-социални форми на живот (форми, запазващи както живота, така и неотнимаемата индивидуалност на проявите му, така и "социално-жизненото", което не потиска живота, а му дава нужния простор). Всичко останало е само "отклонение", "инцидент", аномалия, винаги осъден на неуспех опит за връщане към доисторичното, към примитивното варварство, също към несъвременността: комунизмът затова виждаше в "първобитно-общинния строй" свой идеал и образец, в него той намираше… "светлата си перспектива" (!).
Историята на човека е растеж (труден, мъчителен, но и непобедим, също и доставящ удовлетворение!) на индивидуалността, на самосъзнанието за свобода, на човешките права и на "институциите на свободата" (демокрацията), които са особено подходящи за разцвет на жизнеността. Този е смисъла на бавно, но неотклонно напредващата цивилизация на свободата (която съвсем неудачно, впрочем, се нарича капитализъм), тази е и идеята на онова, което наричаме съвременност. Историята съдържа както тази перспективна тенденция, така и опасната тенденция на съпротива срещу нея, която нараства успоредно с налагането на първата; това обяснява защо най-дивото варварство, което историята познава, комунизмът, избуя така неудържимо в ХХ век.
Дали комунизмът е окончателно и невъзвратимо съкрушен от гледище на казаното е достатъчно подозрително, паралелната на растежа тенденция на анти-свободата вероятно ще ни предложи нови коварни изненади през ХХІ век. Наивно е да се смята, че човечеството с падането на комунизма най-сетне е стъпило на "магистралния път" на историята, от който вече нищо не може да го отклони, да попречи на триумфалния му вървеж към истината, богатството, благоденствието, доброто. Ще се родят, предполагам, нови "бесовски сили", заложени в "бездънната сложност на живота" и особено на човека, които отново ще смущават и пречат, ще задържат и отклоняват развитието, ще рушат постигнатото, поставяйки пред нови изпитания предаността на хората към свободата и живота, способността им да ги защитят – и така да се отдадат на пълноценното наслаждение от техните богатства.
Но ако бъдещето е непредвидимо на основата на миналото, то това означава, че ние не можем да се оставим на безполезната страст да го програмираме, напротив, трябва да я потиснем максимално. Ако не го направим, ще се лишим от безбрежните хоризонти на съществуването, криещи в себе си необозрими възможности за свободния човек. Това означава, че ще ощетим живота си, ще изменим на неговата идея, ще се отклоним от посоката му, в замяна на което ще постигнем единствено страдания. Вярно е, че "историята ни учи само на това, че хората нищо не са научили от нея"(Хегел), но нима и реките кръв, които експериментаторите с човешкия живот проляха в чудовищния по бруталността си ХХ век, няма да ни принудят да погледнем по-трезво на нея, а значи и на себе си.
Оказва се, че все пак пред човека най-голямата загадка е самият човек, удивително е само това колко малко знаем за себе си; но това нали не ни пречи да го чувстваме, да го предчувстваме? Това, че сме различни според отношението си към свободата – което е неоценимото ни богатство като човешки същества – е и корен на нашата трагедия.
"Разочарованите от свободата" – ето я силата, всеотдайно работеща против живота, това е инертността, намираща удовлетворение в това да пречи и на другите да живеят. Страшното идва тогава, когато те станат много и се почувстват силни – как ли тогава могат да намалеят? Лекарството е едно – живот в свобода – и ако за някои то е отрова, никой не може да им помогне…
Няма коментари:
Публикуване на коментар