Около мен, казах, е един разливащ се навсякъде поток от забързани хора, за които, изглежда, най-важното е да демонстрират, че знаят накъде вървят, какво искат, че колебанията са им непознати, че им е чуждо всяко безпокойство. Аз съм и едновременно не съм като тях, ние сме близки, но същевременно и съвсем далечни: тази тълпа, сред която отвреме-навреме разпознавам приятни лица, няма никакво превъзходство над мен, аз не искам да се слея с нея до степента да загубя тъкмо себе си.
Усещам обаче, че всеки един от "съставящите" я е индивиди като мен самия, че "носи" в и "със" себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е "нещо повече от мен" – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с "личните" и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и "различен" (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно "научавам" от философа, а именно: "човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него"(С. Герджиков).
Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата "да не стана" и "да му обърна гръб", оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да "правя" живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив?
Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се "блъскам" цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив?
Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и "обозначава" с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали "това" или пък "някое друго" бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик.
Моята "зависимост" единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако "теглим" границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да "координираме" усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, "връзките" между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се "хвърлям" в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.
Съобразно със свободата си аз се "разпореждам" с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на "анализи" едва когато съм "притиснат" или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се "отлепя" от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не "неизменен".
Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което "водя" – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз "запретвам ръкавите си" да го сътворя, да му придам живот, да го "доведа" при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава.
Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се "вразумя", че сам мога изцяло да "програмирам" бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, "свалят ме от облаците", показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.
Усещам обаче, че всеки един от "съставящите" я е индивиди като мен самия, че "носи" в и "със" себе си цял един свят, че зад очите му се крие загадъчна вселена, че е личност, която може и да ме превъзхожда, която може и да е "нещо повече от мен" – въпреки това аз от себе си не мога да се откажа. С всеки от тях – с "личните" и безличните и непознатите ми от сивата тълпа! – аз бих могъл да бъда както съперник, така и партньор, да бъда безразличен и чужд, но също така и близък и "различен" (в сравнение с това какви са другите за него!), да бъда враждебен, но също така и проникнат от доверие и дори уважение. В един момент разбирам онова, което много по-късно "научавам" от философа, а именно: "човек разчита на себе си – и на другите, но само доколкото и те могат да разчитат на него"(С. Герджиков).
Всеки ден (и особено сутринта!) аз решавам какъв да бъда в него, т.е. какъв за мен ще бъде този ден. Отказвам се от перспективата "да не стана" и "да му обърна гръб", оставайки бездеен в леглото. По не докрай ясни ми подбуди все пак смятам, че тази възможност не е моя – защо така правя? Защо обаче все пак ставам и тръгвам по някой от прострелите се пред мен пътища – за да "правя" живота си, за да се възползвам от него, за да доказвам, че съм жив?
Новият ден е предизвикателство пред мен самия (възобновяващо се всеки ден!), а и все миг ми предлага нови предизвикателства. Дали пък не се "блъскам" цял ден тъкмо заради тези предизвикателства? Какво ме привлича така към тях, каква е тази стръв, тази страст към предиз-вик-ателствата? Защо и дали обичам рисковете, свързани с тях – макар че рискът не винаги или рядко е отговор на предизвикателство, което ми е отправено? Дали пък рискът не е предизвикателството, което аз сам си устройвам – за да усещам по-ясно, че съм жив?
Вярно е, че не се оставям безучастен към безброй предизвикателства, с които всекидневно се сблъсквам. Най-голямото предизвикателство пред мен е винаги откритата възможност сам да решавам какъв ще бъда аз самият. Това се нарича и "обозначава" с думата свобода. Аз искам (или не искам) това какъв ще бъда, т.е. дали "това" или пък "някое друго" бъдеще е свободно избраната от мен възможност, касаеща единствено мене. Не съм обречен да изпитвам безразличие към своето бъдеще – ето го началото на моята свобода, която, веднъж усетил я, ме опиянява подобно на опиум, на наркотик.
Моята "зависимост" единствено от свободата е най-сладкото, което, предполагам, и другите прекрасно разбират – що се отнася както до моята, така и до тяхната свобода. Лично аз ценя свободата на другия наравно със своята собствена – нима може да бъде другояче? От тях обаче искам само едно: да не ми се месят, да ме оставят да живея както аз искам, т.е. да признаят свободата ми по същия начин, по който аз признавам тяхната свобода, по който аз не им се меся – и не ме интересува какво правят с живота си. Ако "теглим" границата между свободите си, ако никой не пристъпва в чуждата свобода, то едва тогава ще се разбираме. Едва на тази основа можем по-късно и да "координираме" усилията си, да обединяваме силите си за постигането на нещо, което еднакво ни привлича. Когато обаче се опитват да ми пречат, когато уловя, че не зачитат свободата ми, "връзките" между нас се скъсват, скъсвам ги без съжаления и отново се "хвърлям" в свободата си: казах, че от нея аз няма да се откажа.
Съобразно със свободата си аз се "разпореждам" с всеки миг: избирам какво да правя, как да го употребя, какво искам да се случи с мен самия, каква ще бъде посоката, която следвам с действията си. Не мога непрекъснато да преценявам защо това ми се случва, и също дали посоката не се нуждае от корекции: отдавам се на "анализи" едва когато съм "притиснат" или когато усещам приближаването на неотвратимия провал. Тези не така редки (чести?) кризи на моето всекидневие, в които аз като че ли губя ориентирите, независимо от това съвсем не са приятни, но в някакъв смисъл са и благодатни. Те ме притискат да се вгледам в себе си, да се "отлепя" от едно всекидневие, което за мен е станало рутинно, което е започнало да ме гнети с монотонността си; моята свобода, желанието ми да съм свободен, ме задължава да съм гъвкав, а не "неизменен".
Откривам, че възможностите пред мен никога не са изчерпани, че има толкова много неизвървени пътища, дори че и аз в някакъв смисъл мога да бъда друг. Да стана различен в сравнение със самия себе си – нима това не е добро особено след като съм презрял себе си, след като цялото ми същество не понася съществуването, което "водя" – или което по-скоро ме води нанякъде, аз не разбирам къде; възможно е да ме доведе и доникъде. В подобни кризи аз се вглеждам внимателно и мъчително в проекта на предвидимото и желано бъдеще на моето самобитие, и открил застрашаващата непредвидимост и осланяйки се само на съкровената желаност на едно бъдеще, аз "запретвам ръкавите си" да го сътворя, да му придам живот, да го "доведа" при себе си. Всичко ще се види след това, не бива да съм припрян и да искам повече от това, което мога да имам: абсолютната сигурност е недостижима, безпокойството остава.
Вероятно това е така, защото аз все пак съм човек, а не ангел или пък бог. Когато обаче се "вразумя", че сам мога изцяло да "програмирам" бъдещето си, то неизбежните разочарования отново ме пренасят на здравата почва, "свалят ме от облаците", показват ми истината, че очарованието от битието се заключава в неговата непонятност, в тайнството, което аз не искам да развалям.
Няма коментари:
Публикуване на коментар