Истината ни прави свободни

вторник, 31 юли 2012 г.

Ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Прочее, тия варианти за заглавие вече ги оценявам като съвсем несполучливи, т.е. книгата ще е нарича съвсем иначе, а как точно - засега не мога да кажа. Идеята ми е да напиша книга, в която се разказва за съвременните начини на преподаване - и за отношенията между учител и ученик.

Ще си позволя да започна с кратка бележка по повод на заглавието по-горе. Да, така е, има нещо ангелоподобно у учителите, не зная дали сте го забелязали - те в някакъв смисъл приличат на ангелите. Затова наистина каквото правят, все е за доброто на учениците, пък и не само за тях, а в крайна сметка и за обществото като цяло. Има други съсловия, които са сатаноподобни, дето правят предимно зло, но учителите по-специално положително не са от тях. Това казвам по повод на заглавието, което в крайно сметка сложих на тази статия. Е, ако изменя заглавието й, може да махна тая бележка, но това още не се знае...

Понеже в предишната част започнах да разказвам за някои истории около написаните от мен учебни помагала по философските предмети, изучавани в гимназиите, ми се ще да завърша тази тема, та да подема нова. Макар че, както ще видите, около приложението на помагалата ще се докосна и до всички други значими теми и проблеми. Моят замисъл беше да създам близки до младите, достъпни, разбираеми, човечни, способни да въвлекат съзнанията им в проблемите, вълнуващи по начало всеки човек, учебници и помагала. При това аз пишех тези помагала така близко до потребностите и трудностите на реалния учебен процес, че в някакъв смисъл мои най-близки сътрудници при написването им бяха самите ученици. В помагалата влизаше всичко онова, което беше проработило в практиката, което се беше показало като ефективно и полезно във всекидневното ми общуване с тях. Наистина тия помагала бяха направени с цел да помагат на младите, та да успеят да направят своите първи, пък макар и неуверени стъпки в търсенето на ония истини, които са необходими за живота им. Философията в моето разбиране е тъкмо това: да помага, тя е помощница на човека, ала в никакъв случая не е слугиня. Учителят също е този, който помага, той е на разположение на учещите, партнира си с тях, като целта е все една и съща: да напредват, и то съвсем реално, в движението си по пътищата на своето личностно самоусъвършенстване, на своето духовно, идейно и ценностно укрепване. Това според мен е главното, всичко друго има подчинено значениу особено пък пък угаждането на разните му там директори и инспектори - и на другите министерски чиновници.

Като написах това се сетих за нещо, да разкажа тогава все пак какво се случи след оня злополучен час, в който учениците четяха на глас "мръсни думи", а директорката побесня от "гаврата", която според нея тоя "подлец Грънчаров" й бил устроил. Вкратце, стана ето какво: няколко часа след това се опитвах да обясня на горката директорка какъв и смисълът на занятието по "разблокирване", а също да й помогна да разбере защо съзнанията на децата са блокирали. Каквото и да й кажех, тя, разбира се, не го приемаше. Даже не помагаше аргументът, че това е психология, че в психологията, с оглед на някакви цели, се извършват дадени експерименти и упражнения, изцяло практически, а пък после, на тази основа, се прави анализ, та учениците сами да осъзнаят какво всъщност се е случило, т.е. да проумеят собствените си реакции, собственото си поведение, самите себе си. Убедих се в нещо, което прекрасно разбирах по начало: че онова, което учениците с лекота разбират, изобщо не е по силите да бъде разбрано от администратор в образованието. И така, в този дух, се водеше напълно безполезно обсъждане няколко часа, често прерастващо в най-банална караница. В интерес на истината трябва да призная, че инспекторът, преструвайки се, че разбира (все пак тоя човек имаше ако не друго, то философско образование, вярно, в духа на марксистко-ленинската школовка, но все пак), в някакъв смисъл ме защити и дори подкрепи, което доведе до същински бяс директорката. Силно уплашен за нейното психично здраве, се наложи, по хуманни причини, да смекча тона, и за да й помогна да се успокои, да призная някакви свои "грехове", примерно, "прекален авангардизъм" в подходите, които използвам, податливост към методите на толкова коварната западно-империалистическа наука и все в този дух; за удивление е, че директорката сякаш не усети подигравката и изглежда се успокои. Излишно беше да казвам, че по образование тая директорка беше, чини ми се, начална учителка, един вид педагожка - един много опасен за образованието човешки вид! - и злите езици говореха, че била се прехранвала в предишния си живот, преди да се възцари на директорския пиедестал, като най-проста възпитателка в някакво общежитие. Сами си правете изводите какво означава всичко това; много често става така, че директорите в институциите на българското образование са за това предимно да пречат и да вредят на истинското образование на младите, а не с нещо да са полезни. Както и да е. Та това стана след оня паметен час. Прочее, да не забравя, че учениците бяха много щастливи от случилото се. Е, няколко месеца след този час аз се принудих сам да напусна това училище, щото тук вече бях успял да покажа какво мога - и как го мога.

Пак в скобки ми се ще да засегна още един аспект на същия проблем, та повече да не ми се налага да се връщам към него никога (щото той, ако забелязвате, съвсем не ми е приятен: аз не съм урод, та да ми е приятен?!). Аз за това, дето сега ми е на ума, сякаш изобщо до този момент не съм писал, е, заслужава си да се каже. Става дума за това как "персона нон грата" като мен си търсеше работа из пловдивските учелища и гимназии, особено когато имах злочестината да се прочуя тук-там, и то в най-лошия смисъл: като някакъв си там луд, който при това е със най-скверен характер, непослушен, особняк и какъв ли не още, абе с една дума казано, човек, от който учител съвсем не става. Та ето как вървяха нещата в тая сфера.

Когато за кратък период излезе първото ми помагало, това по психология, и то в две издания, и то със заветния гриф "Одобрено от МОН" на първата страница, и то, представете си, получило много доброжелателни отзиви в медиите (например, книгата ми беше представена с добри думи в единственото тогава предаване за книги в единствената тогава телевизия, държавната, именно в предаването на литературния критик Георги Цанков), та именно тогава на ниво Регионален инспекторат стана така, че официално забраниха на учителите по философия да използват моето помагало, направиха го това на едно съвещание, в мое присъствие. Стана така: г-н инспекторът, след като близо час ни дава своите възскучнички, ала иначе безценни "съвети", по-скоро директиви за това как трябва да преподаваме (такива абсурдни съвещания на учителите по отделните предмети се провеждат в началото на всяка учебна година), та като свърши тая работа, в един момент инспекторът премина към така вълнуващата го, явно, тема за "разрешените, допустимите и задължителните учебници и помагала" по философските предмети; и тогава негова милост, гледайки право в очите ми, благоволи да каже следното:

- Знаете, колеги, по психология има само един официален и разрешен учебник, добре познатият ви учебник на Джалдети, Стаматов, Василев (тоя със съветската психология, бел. моя, А.Г.). Да, има само един учебник! - натърти инспекторът, нежно гледайки право в моите очи - И затова ще преподавате само по него! Всички ще преподавате по него, няма друг избор! Това е. Не допускам никакви своеволия в тази посока. Точка.

Като каза това, инспекторът направи пауза, а след това, пак гледайки директно и най-нагло в очите ми, попита дали има някакви въпроси. Моя милост, разбира се, вдигна ръка и взе думата; заявих следното:

- Г-н Инспекторът нещо се е объркал, явно, или не е информиран, греши, макар че добре знае, че има и втори, алтернативен учебник по психология, написан под формата на помагало, това е моят учебни, моето помагало. Също е одобрен от Министерството, тъй че някак си не можах да разбера защо г-н Инспекторът благоволи да се изрази така. Освен ако не се изживява като рекламен агент на другия учебник, което пък поставя логичния въпрос: каква комисионна получава за услугата си от авторите на другия учебник. Това исках да кажа. Та мисълта ми е, че има и алтернатива, има и втори учебник. Има възможност за избор. Не е като да няма. Постарал съм се да има. Сторих каквото е по силите ми да има един по-различен, интересен, близък до нуждите на учениците учебник. Но спирам дотук, че да не излезе, че рекламирам учебника си. Мерси за вниманието!

Казах това и си седнах. Забелязах, че в публиката настъпи известно раздвижване. Примерно, учителките, седящи на най-първите редове, още по времето на моята реч сякаш в такт, хорово, се хванаха за главите и почнаха да стенат, мълвейки:

- Но моля ви се, каква наглост: сам да говори за някакво си там негово помагало! Каква грандоманщина, какво безсрамие! Леле, та това е нетърпимо, дру..., пардон, дами и господа! Имало алтернатива, как пък поне малко не го е срам пък тоя! Безсрамник неден! И т.н. И ала-бала. И прочие. - по този начин прочувствено, вперили очи право очите на г-н Инспектора, мълвеше групата на най-примерните, на най-изпълнителните учителки.

Е, имаше и учители, които мълчаха, имаше и такива, които роптаеха по друг начин, както и да е, всякакви реакции имаше; съвещанието, до преди миг крайно скучно, изведнъж стана интересно; появи се възможност за шоу, за живот, за интрига - та да се запомни с нещо. Като се получи такова смятение на духовете, г-н Инспекторът, гледайки с възможно най-строг поглед, пак взе думата и благоволи да се изрази ето как:

- Дру..., пардон, колеги, това, което каза г-н Грънчаров, не е така. Той лъже! Неговата книжка нито е учебник, нито е помагало, и той не знае каква е. Нищо не е. Аз съм преценил, че не става, точка. Никой, повтарям никой в моя район, ако трябва ще потретя, никой няма право да използва друго помагало по психология освен официалния, одобрен от г-н Министъра учебник. Край. А на толкова долното подмятане на Грънчаров, че съм бил рекламен агент на тоя учебник, няма да отговарям, понеже съм личност, имаща известен морал, ще замълча, оставяйки гнусната инсинуация на съвестта на г-н Грънчаров. Ако той има такава де. Прочее, човек, който сам рекламира своето така наречено "помагало" с оглед да спечели някакви пари, няма моралното право да се изказва по тия въпроси. Спирам дотук. Темата е изчерпана.

Аз, разбира се, не мислех така. Пак взех думата. Встъпих в обречена дискусия. Бях млад и неопитен. Бях устроен така, че не можех да понасям бюрократичните мерзости и не мълчах. Стана, разбира се, превъзходен скандал. Аз и преди, по други въпроси, съм успявал да предизвиквам скандали. Забелязал съм, че когато взема думата на такива места, на разните му там съвещания, като се изкажа, сякаш бомба съм пуснал в средата на залата. Страшна работа! В един момент взех да ставам пишман и попрестанах да се изказвам. Изказвах се, ама в краен случай. А като бях по-млад даже получавах някакво извратено удоволствие да дразня скудоумните бюрократи - и да се радвам на толкова смешните им реакции. Заливал съм се от смях понякога. Е, и много съм си патил де. Както и да е. Прочее, да допълня: на другите автори на помагала и учебници същият този цербер г-н Инспекторът, дето забрани да се преподава по моето помагало, уреждаше многодневни платени семинари, на които, представете си, да обучават учителите в преподаване по техния учебник! Хем да агитират дни наред учителите да принуждават учениците да си купуват от техните учебници, хем за тая агитация държавата им плащаше, понеже бяха, разбира се, от категорията на "наште хора". Така стават тия неща из отечеството ни: то е за едни най-грижовна майка, а за други - жестока мащеха. Така е било, така и ще си остане явно.

Но да продължа историята си. Та значи в един момент стана така, че в резултат на изявите ми се стигна до положение нито един директор да не иска да ме вземе на работа: чуеха ли името Грънчаров, бягаха пустите му директори и директорки като прокажени! Страх ги беше, хорицата, да си турят такъв таралеж в гащите. Ето че в един момент възникна съвсем реална ситуация да обрека семейството си на гладна смърт. Особено когато пък и на съпругата ми, също учителка, директорите почнаха да правят мръсотии: вземаха я на работа, но като разбираха, че неин съпруг е "оня злодей" Грънчаров, за да се пазят по-далеч от огъня, предпочитаха да я държат само година - или няколко месеца, и я уволняваха. За тия всичките години горката ми съпруга в нито едно училище не е работила повече от една година (с едно нищожно изключение, когато работи 2 години и няколко месеца, оня директор явно беше непростимо наивен и неинформиран, не знаеше кой е Ангел Грънчаров). Та с оглед на тия обстоятелства наистина призракът на гладната смърт съвсем реално започна да витае около моя дом.

Спаси ме следното. Изглежда има съдба, по-скоро има Бог. Добрият Бог направи така, че аз в един момент попаднах на - о, чудеса! - на свестен, човечен, различен, оригинален директор, попаднах на директор-личност, който сам не цепеше, както се казва, басма на бюрократите. Аз, така да се каже, попаднах в рая - що се отнася до моите иновации. В този период, вдъхновен, написах всичките си останали учебници и книги. Невероятен подем на духа изживях. В това училище работя вече цели 12-13 години, което е рекорд. И понеже съм на път съвсем да се отклоня, но все пак пък се налага да завърша проблема, ще кажа още нещичко.

Та подавам значи документи в това училище, имаше обявено цяло място, цял щат (иначе все обявяват лекторски часове, понеже часовете за философия в нашите училища са крайно оскъдни). Тоест, работното място беше, както се казва, апетитно. Не е тайна да кажа, то се знае, че у нас не може да бъде иначе, директорите обикновено назначават учителите било по протекции, било с връзки, било по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска линия. Факт. Така е в Отечеството ни, така е било, така ще бъде во веки веков. Моя милост, разбира се, няма връзки и разчита на "честната борба". Моя милост, другояче казано, е крайно непрактичен човек, т.е., е балък, голям наивник. Та подавам аз документи и чакам. Имам едно леко предимство: още тогава, става дума за периода след 1992 г., имах получена най-висшата степен учителска квалификация, т.н "първи клас". Понеже като бях университетски преподавател бях публикувал много статии, та ми дадоха този клас-квалификация. А пък в ония закони и правилници в онова време имаше клауза, че класът-квалификация трябва да се взема предвид от всевластният директор. Аз само на това разчитах. И понеже в онова време много рядко се срещаше друг със същото ниво на квалификация, аз, макар и млад (да не говорим, че бях, както видяхте, и "проклет човек"!), предимно на това основание все пак съм си намирал работа, т.е оцелях в годините, не умрях от гладна смърт. Както и да е. Описвам тия неща, които, макар изглеждащи "ненужни подробности", все пак хвърлят обилна светлина върху това каква е реалната ситуация в нашите училища, в българското образование изобщо. Има много такива "малки камъчета", благодарение на които каруцата на българското образование отдавна е обърната с колелата нагоре и не помръдва наникъде. Та в тоя смисъл, чини ми се, си струва патил и препатил човек да разказва своите истории. Е, ще се постарая да не прекалявам де, щото имам други, много по-важни проблеми за решаване.

Та значи подадох в онова училище документите. Звъни телефонът, обажда се секретарката, казва: "Г-н Паунов, директорът, иска да разговаря с Вас, заповядайте днес в един колко си часа!". Това е заветното, очакваното от кандидат-учителите позвъняване. В повечето случаи подаваш документи, никой не те търси, телефонът мълчи. И при мен доста е мълчал. Но ето, сега се обади. Аз ви казвам, има Бог, вие не вярвате!

Отивам в училището и седя на диванчето пред директорския кабинет, пред който двама мъже си говореха нещо и аз реших, че чакат директора, знам ли? Смееха се, говореха си нещо, единият от тях беше твърде гръмогласен, помня, че си помислих: егати човека, шегува се, смее се, разказва някаква интересна история, какво ли му е път толкова весело?! А на мен съвсем не ми беше весело. По едно време двамата се разделиха, единият си тръгна нанякъде, другият посегна към ръчката на вратата на директорския кабинет, но преди да влезе, се обърна към мен, попита ме аз него ли чакам, аз, съобразявайки, че оня същия веселяк явно е директорът, отвърнах да, той ме покани, влязох. И човекът вътре, като разбра кой съм, ми каза, че е решил мен да назначи, каза така: днес е петък, а ела в понеделник, да подпишем договора и веднага почваш. Каза също: реших теб да взема, първо, защото си мъж, тук нашите ученици са все момчета и не бива учителите да се все жени, и второ, щото имаш първи клас-квалификация. Смятам, ще ти хареса при нас, хайде, заповядай в понеделник!

Радостен напуснах кабинета и сякаш хвърчах към къщи да зарадвам горката ми съпруга, да й кажа хубавата вест, щото тогава нямаше мобилни телефони, е, имаше де, но такива имаха само мутрите, те се перчеха по улиците с огромните си, като тухла, телефони. Както и да е, идвам в понеделник, същият оня директор ме посреща пак пред вратата, и ми държи вече съвсем друга реч; каза ми следното:

- Абе, човече, искам съвсем приятелски и открито да те запитам: кой си ти бе, какъв човек си, що за човек си?! - като рече това, директорът се хвана за главата и продължи - Ще бъда откровен до предел, знам, че не бива, но ето, факт: от петък насам, след като говорихме, да досега, цяла събота и неделя също, на мен ми звъняха разни хора, няма да казвам сега какви, които ми говореха едно и също! Знаеш ли какво ми говореха сякаш са се наговорили, ето какво ми говореха: сакън, не назначавай тоя Грънчаров, ще ти подпали училището, в никакъв случай не го назначавай! Ще съжаляваш ако го назначиш: той е много лош и много опасен човек! Не си туряй такъв таралеж в гащите. Не назначавай него, назначи моя човек, аз ще ти кажа кой да назначиш. И все големци хора ми се обаждаха - скръбно каза директорът - не мога да ти кажа кои, но повече от 20 човека ми се обадиха, ето, чудя се какво да правя сега! Е, кажи, що за човек си ти, виждаш, съвсем откровен съм, прощавай, че ти говоря на ти, но ето, в крайно затруднение съм. Защо те смятат за толкова лош, какво си направил толкова?! Помогни ми да разбера.

Слушах тия думи и, признавам си, хем не ми беше приятно, хем се чувствах крайно заинтригуван: за първи път директор ми говореше за истинската ситуация; казваше ми неща, които ми обясняваха защо толкова трудно си намирах работа. Явно си имах "доброжелатели", които ме преследваха навсякъде така, както комунистите преследват... "световния империализъм". Имаше едно време такава една популярна приказка в социалистическата казармата, по-старите я знаят: еди кой си го преследват старшините сякаш е империалист! Та затова използвам тоя израз. Както и да е, като изслушах директора, крайно възмутен, ала сдържащ гнева си, му рекох само ето тия думи:

- Ами г-н Директоре, сам си правете сметка що за човек съм аз и що за хора са моите "доброжелатели", дето са Ви се обаждали. Аз съм дошъл тук при Вас, защото си търся работа, аз имам семейство, ако не си намеря работа, семейството ми ще бъде обречено на гладна смърт, но те ме "препоръчват" пред вас: сакън, той бил лош, не го назначавай! Излиза, че щом аз съм лош - а аз искам да работя и да преживявам някак със семейството си, не виждам в това нещо лошо! - тогава те ли, тогава нима тия, дето искат да бъда оставен да мра със семейството си, са добрите, така ли? Аз съм бил лош човек, те, явно, са много добрите - правете си в такъв сам случай сметка за какво изобщо става дума. Те са човечните и добрите, те били загрижени аз да не направя нещо лошо, аз съм бил лошия, така ли е според Вас?!

Като чу тия думи, директорът Паунов се позамисли. В тоя момент звънецът за влизане в час би. Той ми рече да влизам в час, щял да помисли над думите ми. Разтрепаран от възмущение, влязох си в час. Когато свърши часа, директорът ме чакаше във фоайето, прегърна ме през раменете, въведе ме в камибета и ми рече ето тия думи:

- Виж какво, Грънчаров, Грънчаров ли се казваше? Виж какво ще ти кажа. Помислих над думите ти. Трогна ме това, дето каза: че не било човечно така да говорят против теб, че не може добри хора така да говорят против друг човек, колкото и да е "лош" той. Затуй ще ти кажа: тия, дето се обаждаха да говорят против теб, аз съвсем не ги мисля за добри; сега като те слушах, наистина осъзнах още по-ясно това. Е, нещо те мразят тия хора, имал си си разни дрязги с тах, те даже ми разказваха разни твои истории, но аз на тия приказки не надавам ухо. Обещах ти да те назнача, въпреки че ми запалиха телефона от обаждания, ще те назнача; аз като кажа нещо, го правя. Но ме разбери и ти мен: обаждат ми се разни големци и ме карат теб да не назначавам, а да назначавам техните протежета, и на мен не ми е лесно да им чупя хатъра, ти как си мислиш, лесно ли ми е? Но аз съм особняк, ти ще ме видиш какъв съм: назначавам те, ето ти там договора, подписвай! Само има една дреболия, правя я, та да затворя устата на "доброжелателите" ти: назначавам те само за 4 месеца, така пише в договора. Ще ти кажа после защо правя така.

Аз понечих да споря, щото мястото беше обявено за една година, за 4 месеца е нищо, таман на Нова година пак да остана без работа, но таман да се ядосам, директорът сякаш усети това, и ме изпревари с ето тия думи:

- Честно ще ти кажа: страх ме е. Страх ме да не направиш нещо, вярно, гледам те, не си чак толкова лош човек, виждаш ми се разбран, ала ето, тия, дето ми звъняха, ме улашиха. По тази причина ето какво ще направим: назначавам те за 4 месеца, един вид "проверочен срок", ако не направиш нищо лошо, тогава към Нова година ще те назнача за още една цяла календарна година. По този начин ще избегнем обявяването на мястото ти на трудовата борса през лятото, това дори е по-добър вариант за теб. Като не го обявява, тогава ония хиени, които сега искат да лапнат мястото ти, ще останат с празни уста. Сещаш ли се? И за мен по-добре, и за теб. Аз съм хитър, ето така ще направим, обещавам ти. Не ща да се занимавам с простотии, тия, хиените, майната им, ако излезеш светен човек, ако си гледаш работата, ще работиш дълги години в това училище. Айде, разбрахме се, съгласен ли си да направим така?

Като чух тия думи, аз кандисах. Казах му, че нищо лошо никога не съм правил и че и той ще се убеди в това. Казах му, че това кое и какво е лошо и кое е добро е доста относително: лошото за едни е добро за други, за жалост, у нас е така, пълно е с хора с извратени представи. Понечих още да философствам, директорът обаче ме потупа по рамото, каза ми да си гледам работата и проблеми няма да имам и ме отпрати, щото бързал занякъде.

Подписах договора. Както и каза директора, така и стана. И ето, работя още в това училище, повече от 12 години вече. Директорът, за който става дума, се пенсионира, вече не е директор; но аз винаги ще бъда благодарен на тоя човек, че не само се държа човечно с мен в тия години, но и че ми създаде нужните условия да направя в това училище всичко, което направих, всичко, което успях да постигна. А направих и постигнах много. Дори и да звучи нескромно, ще го кажа, щото е истина. Аз работих невероятно интензивно в тия години. Скъсах се от работа. Както и да е. Явно съвсем се отклоних, но ми се чини, че трябваше да разкажа тия истории. Те значат много. Не толкова за мен, а за всички, които са в тази ситуация. Имам предвид учителите. Знайте от мен: съвсем нелека е ситуацията на съвременните учители. Съвсем не е лека тяхната работа и мисия. Особено в неблагодарно общество като нашето.

Явно и този текст сякаш се плъзна по разните му там жизнени, пък и лични "конкретности". Но аз съвсем не ща да игнорирам в тия мои записки личното, камо ли пък жизнено-достоверното. Напротив. От друга страна ще пиша така, както духът ми го иска. А аз на моя дух забрани не ща да налагам. Иска ми се да са твърде свободни и свободолюбиви тия записки, да са пропити, както се казва, от личностност и от свободолюбие. Щото, всъщност, това е моято основна тема: как свободолюбието, пък и човеколюбието да станат оста, в която всичко в нашите училища се върти. В това аз виждам смисъла на дългочаканата, ала още недочакана "реформа".

И ето, налага се да завърша разказа си около помагалата, макар че за тях и тепърва ще пиша. Но, както е тръгнало, нека да бъде продължението ми все на същата вълна.

В тия месеци, в които директорът ме "изпробваше" и проверяваше да види дали наистина съм лош или не, аз направих, аз си позволих да направя някои, без превеличение, фундаментални работи. И, разбира се, предприех много рисковано нещо. Заложих всичко. Ще ви кажа и тая история, няма как. Даже и сега ме е страх дали административните цербери няма да се разлаят като разберат какво съм направил тогава.

Ден след ден директорът ме срещаше забързан по коридорите и, здрависвайки се, ми казваше шеговито:

- Ангеле, кажи, какъв е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да е доволен от живота човекът! Така мисля аз. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва. Радвам се!

Тази си беше постоянната му приказка на г-н Паунов, Венелин е малкото му име, "Веню" му викат, както и да е, но той с тия думи приветстваше всеки, не само мен. Който и да срещнеше по коридора, той, забързан, все тия думи повтаряше:

- Е, Христо, кажи сега: какъв е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да си доволен от живота. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва да е. Хайде чао, че бързам. Имам работа.

А на мен пък в ония първи месеци, ухилен, директорът обикновено добавяше:

- Ей, Ангеле, абе ти защо нищо лошо още не си направил бе, а?! Аз всеки ден чакам нещо лошо да стане, чакам, както ме предупредиха, да събориш покрива връз главата ми, а ти си кютиш, нищо лошо не правиш, как е възможно така?! Лош си бил до невъзможност, а ето, нищо лошо не правиш, как така? Леле, заболя ме главата от чакане. Направи нещо лошо де, хайде, не ме разочаровай!

И, хванат за главата, директорът бягаше по работах си. Аз обикновено се смеех и му отвръщах, че нещо ми е явно изчезнало вдъхновението да правя лошотии, сам не разбирам защо е така. Да, обаче ох какви лошотии правех аз в това училище, ето, сега ще се разкрия, четете, цербери, и ликувайте! Даже и Паунов не знае това, което сега ще ви кажа: прави са били ония, които си залагаха целия авторитет да го увещават, че Ангел Грънчаров е шило и в торба мирно не може да стои. Та ето какво сторих в ония най-първи месеци.

Сторих много неща, но най-вече сторих една пълна лудост. Ще кажа за какво става дума, но поред. Значи първо си започнах да водя часовете както аз искам, както аз смятам за добре, без да ми пука за това какво мислят разните му там инспектори. Отпочнаха се в това училище едни разгорещени дискусии, в един момент в някои класове дискусиите продължаваха даже и в междучасията. Учениците в това училище са много будни, абе бива ги, за разлика от други училища, в които съм работил, това училище наистина е от висока класа. А училището - това са преди всичко учениците му. Едва после идват учителите. А и невероятни учители имаше тогава в това училище - да кажа това в скобки. Само няколко имена на учители ще кажа, те значат много за всички, които са имали допир с това училище, пък и неговата слава се носи надалеко; та имената на големи учители, невероятни майстори на учителския занаят, които искам да спомена тук, понеже имах невероятния шанс да работя с тях, са: Жак Асса, Йорданка Господинова, г-н Марински, Иван Блянтов, Вангелина Искрова, Станко Станев. Някои от тях починаха още преди да се пенсионират, Бог да ги прости, не зная давате ли си сметка, но учителската професия е крайно изтощителна; други от тия най-знаменити учители сега са пенсионери, Бог да им дава живот и здраве! И много други безкрайно интересни учители-личности има в това училище, всички човек не може да изброи. Но аз май пак се отклоних.

А ето сега няколко думи за оная авантюра, която си позволих да извърша. Не зная дали сега, въз основа на тия мои записки, от Инспектората няма директно да ме дадат на съд, понеже са получили, така да се каже, "пълните самопризнания" на злодея Грънчаров. Както и да е, ако се наложи, и в затвора ще ида за известно време. Но ще кажа самата истина. В крайна сметка Симон дьо Бовоар неслучайно е писала: "Който не обича риска, се страхува от свободата!". Е, аз страхливец не ща да бъда. Малодушните са страхливци. Учители, които са страхливци, няма как да възпитат горди, достойни, безстрашни хора. Не могат да възпитат личности.

Та сторих ето какво. Аз имах вече, казах, едно помагало, това по психология, за което писах, че инспекторът ми забрани да преподавам по него; е, аз обясних случая на г-н Паунов и на г-н Станко Станев, зам.-директорът тогава, Бог да го прости, той почина по-малко от година след като се пенсионира преди няколко години. И двамата ми рекоха: за да си нямаш главоболия, съобщавай на учениците официалния учебник, казвай им, че всеки може да учи ако иска по него, а пък също така съобщавай, че има и твое помагало, който какъвто иска учебник да си купува - и толкоз. Така и правих. Що се касае до купуването на моя учебник, за да не се стига до "конфликт на интереси", измислих най-накрая следното: наполовина им го подарявах помагалото на учениците, те плащаха само 50% от стойността му, някакви си там 2 или 3 лева. Един вид никакви облаги не съм имал, но както и да е. Но ето сега най-страшното: реших да направя една истинска авантюра, много рискована работа, което означаваше, че ако се разкриеше, аз можех да си загубя работата, при дадените обстоятелства, завинаги. Пак във връзка с тия помагала стана цялата работа.

Не може човек да преподава по изцяло нов начин, но да няма съответното алтернативно помагало. Аз бях вече разработил помагала по етика, по философия на правото, по логика, по философия. Да, обаче издателят ми тогава, г-н Козарев, имаше трудности, реши да промени издателската си политика, и често ми заяви: повече учебници и книги от български автори няма да издавам, ще издавам най-вече стойностни преводни книги. Тогава именно, в ония години се е раждала издателската концепция на издателство ИЗТОК-ЗАПАД. Няма как, аз трябваше да си диря друг издател. По-късно се върнах при Любен Козарев, но преди това се видях да постъпя ето как.

Тръгнах от издателство в издателство. Навсякъде ми казваха, че не могат да издадат тия помагала, щото не били одобрени от министерството. Предлагаха ми да опитам първо да ги дам да минат процедурата, пък посе ще видим. Аз обаче не исках да мине живота ми в безсмислени битки с министерските бюрократи. В един момент един издател ми каза: виж какво, честно ще ти кажа, ще ти издам тия две помагала, дето си донесъл, но при едно условие, именно, ако си платиш. Просто нямам ресурс за моя сметка да излизат, но ако намериш пари, ще ти ги издам. И ще ти ги издам на най-обикновена, неска цена, няма да те одера. Бре, откъде сега да намеря пари?

Известно е, че в човек като мен, при това с много редки пръсти на ръцете, това нещо, парите, съвсем не вирее. Току-що беше минала виденовата хиперинфлация и криза, която изяде изцяло спестяванията на целокупния наивен български народец, всичките им пари в кътаните в долапи спестовни книжки на бабичките изгоряха за няколко дни, останаха стотинки вместо левчета, а парите прибра толкова щедрата комунистическа номенклатура, превърнала се вече в ченгесарска капиталистическа олигархия. Тоест, нямаше откъде да взема пари на заем, парите в спестовните книжки на най-близките ми хора изгоряха. Аз даже съм писал как парите от детския влог на моята съпруга, в който щедри баби са й давали години наред пари, и се беше натрупала доста добра сума (жена ми е спестовна и до тия пари не помисляше да се докосне!) изгоряха като вестник, когато се усетихме накъде вървят работите, та изтегли всички пари, пари, примерно, в миналото за поне две чисто нови леки коли съветско производство, и с тия пари успя да ми купи... две опаковки лекарства за сърцето! Така ставаха в ония години работите. Едни обедняваха за часове, други се замогваха за минути. Бандитизмът, разбойничеството у нас винаги е било на висота.

Та значи пари нямах. Тогава в безизходицата реших да направя ето как. Понеже всяка есен всички учители събират от учениците пари за учебници и помагала, ми щукна в главата и аз да събера, и то съвсем дребни пари, няколко левчета, и събраните пари да ги занеса на издателя, а пък той, както ми беше обещал, скоростно да издаде помагалото! Тоест, да събера пари за още неиздадено помагало, един вид учениците да подпомогнат излизането на тяхното помагало. Сякаш събират пари да изкарат помагалото на ксерокс. Прочее, аз и така бях правил преди, но на ксерокс отпечатвано, помагалото им излизаше по-скъпо. Тогава ксероксните услуги бяха значително по-скъпи, не беше както сега. Та за да бъде по-икономично, аз реших да сторя тая рискована работа. Нещо повече, нали обречените на гибел стават все по-дръзки: реших две помагала да издам по тоя начин! Казах на учениците да събират парите, по класове, който иска помагало в хартиен вид, да даде пари - и понеже училището е голямо, за седмица-две се събра за всяко от помагалата сума, равна на около половината от стойността на всяко от тях. Дадох парите като капаро и издателят почна да работи по издаването им. За две седмици помагалата излязоха.

Е, оказа се, че от учениците не можах да събера цялата сума за издаването на тия помагала, половината само събрах, а другата половина се наложи да изплащам цяла година, ежемесечно, след това на вноски от заплатата си. Така излязоха учебните помагала по логика, носещо името ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА и по философия на правото, имащо заглавие УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА. Това сторих. Това престъпление извърших. Нека да ме наказват сега. Нека да ме наричат "мръсен капиталист" или "търгаш", който злоупотребява с толкова възвишената си длъжност на учител за да се "обогатява за сметка на учениците". Този е моят грях. Не че се съм се обогатил с нещо де. Други се обогатиха. Примерно, един от авторите на оня съветския учебник по психология, който повече от 10 години беше единствен и задължителен - и се издаваше ежегодно от държавното издателство ПРОСВЕТА за всички училища в Царството! - се беше похвалил пред един наш общ познат (щото и тия автори са пловдивчани, та думите му стигнаха и до моите уши), че от хонорарите, които бил получил от учебника, си бил купил няколко апартамента. От учебникарският бизнес се правеха и се правят много добри пари - стига, разбира се, да си в дружески отношения с Министерството, с министерските чиновници. Та тоя примерно много се гордееше, че по тоя начин, с умната си инвестиция, успял да надхитри дори хиперинфлацията на Жан Виденов.

Така правят оправните, добрите хора, които забогатяват, както се вижда, съвсем законно. Ний пък за сметка на това сме "закононарушители" и "престъпници", нищо че сме бедни. Та тази беше моята авантюра, такъв е моят грях. Признавам си го, та да ми стане леко на душата. Директорът на училището или нищо не разбра, или разбра, но си затрая. Не го показа никак. Само дето веднъж, като му подарих поредното помагало, ме прегърна през рамо и ми рече ето какво, гледайки ме право в очите:

- Ангеле, ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците. Ако трябва в огъня ще стъпим, но да е в техен интерес. Такива сме. Смахнати сме. Не сме наред с акъла изобщо ний, учителите де. И ти си доста смахнат като те гледам какво правиш. Не те питам как правиш тия работи, как издаваш тия помагала, ама и ти си доста смахнат. Щото вместо да си гледаш живота и работата, си се захванал с такива щуротии. Но всеки си е по своему луд. Не мога да ти се сърдя изобщо. Всички ний, от това наше прокълнато съсловие, сме изкрейзили съвсем. Такива сме. Такава е явно съдбата ни. Хайде, че бързам, взех, та се разфилософствах, което означава, че и аз изобщо не съм наред с акъла вече...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ