Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Отново ще пиша днес за най-безинтересното - образованието на младите... не четете изобщо какво пиша по тия теми, щото може да се се замислите, а тогава какво ще правите?!Когато човек застане пред младите хора в качеството си на учител той има да решава безброй трудни задачи от най-различно естество. Една голяма част от тях произтичат от това, че пред себе си има голяма групи от не съвсем разбиращи интереса си неукрепнали индивиди, които са податливи на всякакви взаимни влияния, предимно лоши и негативни. От друга страна учителят трябва да си изработи свой подход в нелеката ситуация, което означава да реши цяла поредица от принципни въпроси от рода на: Каква всъщност е моята цел? Какво аз искам? А какво искат младите хора срещу мен? Защо изобщо сме заедно? Как трябва да се отнасяме помежду си? Какво трябва да правим? Как да го правим? Какво заедно искаме? Как да се споразумеем за това? и така нататък. Поредицата от въпроси от този род сякаш е безкрайна. Нови и нови въпроси възникват постоянно. И най-необичайни, неочаквани въпроси възникват и могат да възникнат във всеки един момент. Общуването на учителя с учениците в днешни условия е задача с безкрайно много неизвестни, пред сложността на която бледнеят най-изтънчените сложности на висшата математика.
Затова е естествено младият, неопитен учител да е крайно неуверен. Да е постоянно неуверен. И добрият опитен, но търсещ учител също е често неуверен. Уверени, знаещи какво искат и не познаващите съмненията и безпокойствата учители са станалите жертва на рутината учители. Т.е. учителите, които са си опростили по недопустим начин задачата - като са се оставили да следват някакъв стереотип или стандарт, за който си мислят, че е работещ във всякакви условия и ситуации. А ситуациите в т.н. "педагогически процес" са така динамични, че тук нищо не е сигурно и безспорно. Това, което е било ефективно вчера, днес може да е съвсем неефективно и даже вредно. Отношенията между живи човешки същества съставляват най-подвижната и неподдаваща се на външни регламентации реалност. Не може априори да се каже кое е най-доброто и работещото. Такова най-добро и работещо трябва да бъде изобретявано постоянно, във всеки миг. Уникалните ситуации изискват уникални, откривани наново и наново решения. Тук действа принципа "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!". Да, уви, тук "лодки", "салове", "спасителни корабчета" и пр. не помагат...
Тук има, както забелязвате, купища въпроси от най-различен характер. Не мога да отделя внимание на цялата съвкупност, на необозримата гламада от въпроси. Примерно, най-принципните въпроси, свързани със ситуацията в съвременното образование съм ги разгледал в своята книга под заглавие "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България". Друга една група въпроси съм разгледал в книгата си "Истинският университет", става дума за свързаните с т.н. академично или университетско образование. Тук, в тази поредица от текстове искам да съсредоточа вниманието си върху трета група въпроси: как следва да се "преподава", учи и пр.? Или, другояче казано: как трябва да тече самият непосредствен образователен процес в цялата му съвкупност от какви ли не и неприличащи си една с друга ситуации? Какви са възможните подходи в общуването между учител и ученик - и така може да се формулира главният въпрос, който ме занимава тук.
Има два подхода, ще си позволя да ги дам в пределната им честота - и яснота. Първият: учителят е субект, ученикът е обект - на съответните познавателни или образователни инициативи. Вторият: учителят и ученикът са равнопоставени субекти, които си взаимодействат и заедно, в свободно сътрудничество, решават всички въпроси. Нито една от страните не трябва да изземва инициативата и активността. Нито едната страна не трябва да засенчва другата. Съвременни са ония човешки отношения, които са отношения на равнопоставени свободни субекти, т.е. отношения на самоопределящи се отговорни личности. Остарели, архаични даже, бих си позволил да кажа, са ония отношения, в които едната страна, именно тази на учителя, е господстваща, водеща, контролираща, манипулираща, безусловно доминираща, налагаща волята си, безусловно приоритетна. Когато едната страна командва, а другата изпълнява и се подчинява, то тогава имаме налице отношения от немодерен, архаичен тип. Независимо под какви префинени "либерални" и "демократични" мантии се облича и крие едно такова отношение на господство-подчинение, то същината си остава все същата: отминало е времето на подобни подходи. Залагането на тях е лукс, който повече не можем да си позволяваме. Защото нещата така, по този начин, съвсем не вървят. И няма как да проработят - въпреки временните удобства и така предпочитаното спокойствие и сигурност. Да, модерните свободолюбиви методи на отношение между учител и ученик са твърде рискови, създават безчет неудобства, при тях често и почти винаги спокойствието и сигурността "отиват по дяволите", оказва се на моменти, че "човешката маса" става сякаш неуправляема, но те въпреки всичко са за предпочитане - понеже отговарят на коренните интереси на самите ученици, на "обучаемите". Техният интерес винаги трябва да е водещ, училището съществува заради учениците, не заради учителите, не, опази Боже, заради директорите или инспекторите, не заради чиновниците.
Защото е безспорна истина: оня, който е готов да пожертва свободата заради сигурността, в един момент ще загуби неминуемо и двете. Уютът и "тишината" вече са невъобразима химера - в съвременни условия. Съвременният живот не търпи мухъла на добре познатото и на изпробваното в "добрите стари времена"; съвременният живот е безкрайно динамичен, той не познава застоя. Това е аксиома. Който не я признава, такъв значи живее в други, отдавна отминали епохи. За жалост, при нас, хората, е възможно и това: уж си тук, в този в корена си променен свят, а се оказва, че благодарение на съзнанието (представите) си на дело си пречастен към един друг, отдавна умрял, несъществуващ вече свят. Тук, в тази наша особеност, аз съзирам корена на много човешки трагедии на нашето време.
У нас, в България, десетилетия наред имахме образование и училище, построени на принципа на казармата - или на комуната, което е все едно и също. На комуната, не търпяща личностното отношение, комуната, нетърпяща свободата. А свободата за личността е същото, което за рибата е водата. Правете си сметката какъв е смисъла на една същинска и същностна реформа на наличната система на образование: става дума за преход от командно-директивната административна и държавна система на образование към едно по същество и в корена си либерално образование, душа на което е личността и нейната свобода. Ако това не се разбира, ако то не се има предвид във всеки един момент, можем да загубим посоката - поради което и ще го изтъквам толкова пъти, колкото се налага, колкото трябва.
Модерното училище трябва да помага на младите да формират у себе си подобаваща нагласа и потребност към учене, една потребност, която не отслабва цял живот. Училището създава подходящите условия за пораждането на такава една фундаментална човешка потребност. Докато сме живи, все учим. Това изисква самия живот, който живеем. Няма как да се спасим от тази жизнена и човешка потребност на времето, на което сме съвременници. Щом днешните ученици в училищата биват отвращавани до дъното на душите си от ученето, едно отвращение, което, веднъж появило се, продължава цял живот, то това означава, че днешното българско училище по най-крещящ начин не изпълнява функцията или задачата си. Тоест, другояче казано, в българските училища децата биват принуждавани да учат по един изцяло неподходящ, неадекватен, несъвременен начин. Имам чувството, че в българските училища се учи предимно тъкмо както изобщо не бива да се учи. Както не бива да се допуска да се учи. При това положение неученето е значително за предпочитане пред един такъв начин на "учене" - защото неученето от нищо не отвращава младите. А щом не са отвратени от ученето, в един момент те могат и да пожелаят да учат. Отвратените от ученето едва ли някога ще пожелаят да учат, още по-малко пък сами...
В нашите днешни училища преобладаваща част от учителите са се захванали с неизпълнима в корена си задача: да научат на нещо ония, които вече са били отвратени от самото учене. И затова не желат, не искат да учат. Не са, както се казва, "мотивирани" да учат. При това учителите по трагично-комичен начин се опитват да изпълнят нерешимата си задача: като влагат безсмислени титанични усилия, а именно като дават, обясняват безброй пъти, натрапват, тикат в съзнанията на учениците купища, грамади от непотребно знание, за което никой даже не е питал нещастните ученици искат или не искат да учат или да знаят. Някой друг някъде в йерархичната пирамида е решил какво младите трябва да учат - и всички по-нататък трябва просто да изпълнят тази директива. Така обаче не стават тия работи. Пред себе си имаме човешки същества, а не роботи. Да бъдат тъпкани главите на учениците с някакво знание без изобщо да бъдат питани искат или не искат да позволят така да бъдат тъпкани техните собствени глави е абсурд, разминаващ се с всеки възможен здрав смисъл. Разбира се, никой не смята за нужно да пита и горките родители с какво бива да бъдат тъпкани техните глави, а, за жалост, и самите родители не се осмеляват да запитат: моля, позволете, нима ние съвсем не трябва да участваме когато се решава какво трябва да учат нашите деца?!
Дошло е време да се разделим със собственото си нехайство спрямо свободата - и органично произтичащата от нея демокрация. Всички пътища в едно общество започват и свършват от и с училището. Всички пътища тръгват и се връщат там, в училището. Затова, ако искаме да сме свободни и достойни хора или ако искаме да бъдем съвременно, проспериращо, благодатно общество, трябва да направим нужното да причастим младите хора към толкова възвишената вселена на свободата. А това може да стане като се освободи образованието, като се признае свободата на всички агенти на образователния и възпитателен процес, другояче казано, като се демократизира училищния живот. Българското училище трябва да стане свободна демократична общност, ефективно подпомагаща личностното укрепване на младите хора - ако искаме да сме причастни на духа на времето, в което живеем. Само ако се направи това училището няма да е достойно за присмех, за подигравки, за отвращение и за мразене. Дойде времето да погребем завинаги командно-директивните дидактика, педагогика и система. Понеже не отговарят на духа на времето, което живеем - и са пречка за постигане на бъдещето, което заслужаваме.
У нас на думи всички уж са привърженици на "съвременните методи", на "личностно-ориентираната педагогика", на "демократичните отношения", на "човечността" като стожер на образованието и пр., но на дело се оказва, че това са само без смисъл повтаряни мантри, нищо повече от това. Когато на дело някой почне нещо да прави в посока на реалното демократизиране и освобождаване на човешката съзидателна енергия на младите, такъв мигновено става "нарушител" на инструкциите и правилата, т.е. става неумолимо едва ли не "престъпник". И върху него се нахвърлят зорко бдящите нищо да не се промени административни цербери. Аз в тази моя книга, която сега започвам, ще разкажа за личните си преживелици по пътищата на свободата в образованието, по които съзнателно вървя вече десетилетия.
Убеден съм че ще е любопитно да се разбере какво обикновено става когато някой в една нереформирана система започне да се държи иначе, не както му е предписано от догмата и стереотипа. Той става "враг", вреден и опасен, който, за да се запази системата, трябва да бъде пожертван. Тук, в сферата на българското образование, продължава да вилнее страховитата сталинова повеля: "Есть человека, есть проблема. Нет человека, нет проблемы.". Да, нашето образование е пронизано от сталинистки, сиреч от най-безчовечен дух на триумфиращата и зла безличностност.
Някои, убеден съм, добре разбират за какво намеквам. За ония, които не разбират, аз пиша тази своя книга...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар