Книга за оживотвореното от духа на свободата образование и училище

Преди няколко дни обещах да се захвана с писането на книга, в която да изложа своите идеи и практически подходи в обучението по философия: виж ето този текст с крайно патетичното заглавие Никога няма да се откажа от своето суверенно и свещено право да имам собствено виждане, възприятие, разбиране (давам тоя линк, понеже в същия текст, освен кратко изложение на замисъла има и няколко препратки към по-раншни мои текстове по същата проблематика, които много ще ми помогнат при изложението и писането на самата книга). Ето още един мой текст все по същата проблематика: Анотация към предстояща моя лекция за "личностно-центрираната методика".

След като, слава Богу, успях да синтезирам своите многогодишни търсения и усилия в областта на философията и стратегията на образованието (такова е и заглавието на тази моя книга: Идеи към една нова философия и стратегия на образованието в България), сега ми предстои да разкрия в един по-пълен, систематичен вид своите идеи за съвременния, за адекватния начин, по който следва да се общува с учениците - ако искаме да имаме едно въздействащо, ефективно образование и обучение. И ако искаме да помогнем с нещо на учениците си да победят апатията и отчуждеността си от ученето и училището. Като при това трябва да се знае, че моите идеи и подходи в обучението по философия са нещо като модел или дори "матрица", по която би следвало да се промени разпространения стереотип на една плоска, едноизмерна командна дидактика, методика и педагогика, която, за жалост, подобно на плевел, е пуснала дълбоки корени в българското училище. Другояче казано, убеден съм, че коренната промяна в сферата на философското образование, за която апелирам, ще трябва да изиграе ролята на нещо като "локомотив", който ще трябва да издърпа цялото ни образование от тресавището на остарели представи, догми и порочни практически подходи, в които то е затънало не от вчера, а от десетилетия. Такава винаги е била ролята на философията: да революционизира представите, вниквайки в корените и основанията, да спомага за трансформацията на съзнанията според нуждите на времето и на променилия се вече начин и на живот, но също така и на мислене.

Ще каже, убеден съм, някой, защото в нашенски условия това е най-типично: "Ало, не се ли изхвърляш прекалено? Много си претенциозен бе? Я по-кротко! Виж го ти него: щял да спомогне за "революционизирането на представите ни изобщо"? Егати грандоманията! Ти си болен бе! За кой се мислиш бе?! И пр. все в този дух...". Разбира се, няма да пропусне случая някой да се изкрещи точно така, вбесен от неимоверните ми претенции. Макар че трябва да предупредя такива вечно мрънкащи скептици или скептични мрънкала: не се дразнете толкова, аз нарочно ви провокирам така, не се хващайте така баламски на на въдицата ми! Моята работа като философ е точно тази: да дразня, та белким спомогна за разчупването на устоялите стереотипи и догми, сковали в бронята си съзнанията ни. Съвсем не е лесна тази работа, затова за постигането на една такава цел всички средства са позволени.

Аз, прочее, вече успях не само на теория (с книгата си за новата философия и стратегия на образованието в България), но и на дело (като действащ преподавател по философия) да отправя най-дръзки предизвикателства на системата и нейните адепти и крепители, именно на обслужващия я персонал, имам предвид разниту ме там инспектори, чиновници, изживяващи се като "блюстители на реда", други такива войнстващи догматици и пр. Нещо повече, успях, така или иначе, да разбуня донякъде и т.н. обществено мнение; аз вече писах за това, че по повод на моите "крайно необичайни иновации" в училище напоследък биде написана "една ей-такава папка" (те май вече станаха две, ако не и повече, тия папки!), пълни с жалби на възмутени родители, на "съзнателни и бдителни граждани" и пр. В резултат на всичко това се поде без преувеличение една яростна кампания за моето дискредитиране и дори уволнение като преподавател, като в това отношение, трябва да отчета с известна доза ирония, че съм застрашен ако не да ме сполети изцяло съдбата на Сократ (осъден на смърт по "жалба за нанесени щети" на част от учениците му, а всъщност заради неговите дръзки провокации към начина на мислене на съвременността и на винаги ленивата спрямо мисленето общност), то поне да ми се случи нещо, което в пародийна форма да повтори в основни линии сократовата история, участ и дори съдба; а това пък, както и да го погледнем, е комплимент, който едва ли съм заслужил чак толкова. Но да спра с наистина нетърпимите си провокации, вбесяващи администраторите - аз ги наричам "административни цербери", това, прочее, е само една метафора; не разбирам защо тя толкова ги дразни и обижда: та метафората е просто едно стилистично изразно средство, което съвсем не трябва да се тълкува буквалистично и така плоско! - и да премина към по-същинската част от работата си.

Така представена, идеята ми за тази нова моя книга предполага да се извърви един наистина нелек път: налага ми се в проста и достъпна форма да изложа своите разбирания, формирали се не от вчера или от оня ден, а за достигането до които съм се лутал и търсил цели десетилетия. Същевременно написаното трябва да предразполага към една смислена дискусия, в който да се избистрят или да изкристализират в по-завършена форма ония идеи, без които нашето образование е осъдено вечно да затъва в тресавището на анахронични представи, илюзии, поглешни норми и предразсъдъци. За жалост, забелязал съм, че у нас не само способността за вникване в позицията на другия, но и самата нагласа и желанието за вслушване в опитите за нейното смислено изложение ако не изцяло липсват, то поне са налице в една крайно недостатъчна степен на развитост (чудя се как по-деликатно да се изразя, за да не обидя накоого). Другояче и по-просто казано, ние не само не умеем да разговаряме - за което се иска поне малко готовност да се вслушаш в това, което се опитва да ти каже опонентът - но мнозинството от нас дори не вижда смисъл изобщо да се започват такива разговори, понеже всички сякаш са обладани и живеят с илюзията, че "за тия неща изобщо няма смисъл да се говори, понеже всичко си е пределно ясно и отдавна се знае как стоят нещата". Ето това вече според мен е фаталното: илюзията, че "всичко си зная", липсата на импулс към търсене, неспособността да поставиш под съмнение собствените си догми, държенето о тях както слепецът се държи за тоягата си и пр. Давате ли си сметка колко е трудно да се провокира дискусия по тия необходими въпроси след като огромната част от аудиторията продължава да си живее с блаженото усещане, че за "тия неща изобщо няма смисъл да се говори, понеже всичко е от ясно по-ясно"? Такова едно твърде разпространено илюзорно масово съзнание всъщност показва такава коварна обремененост, показваща че душите ни още са затиснати под огромните железо-бетонни блокове на една крайно остаряла и анахронична представа, която комунизмът успя да насади в съзнанията така ефективно, че ето, днес ни се налага да берем и да се "наслаждаваме" на отровните й плодове. Но със съзнанието за очакващите ме тежки предизвикателства аз се захващам ето днес с писането на книгата си, защото добре зная, че другояче една такава необходима книга и не може да бъде посрещната: новото винаги се приема и налага трудно, в една продължителна и изтощителна борба, а аплодисменти тук никой не очаква, напротив, очаквам екота на крясъци от рода на "Разпни го!", "Виж го па тоя за какъв се мисли?!", "Кой си ти бе?!", "Другари, та тоя посяга връз наште светини!" и пр., все с такава ярка, но и толкова гнусничка нашенска специфика...

Интересна особеност на ситуацията, в която се намираме е, че всевластната образователна бюрокрация, пък макар и с половин уста, сама говори за "промени", за "нови подходи", за "осъвременяване", за "реформиране", за "европеизиране" на образованието и училището ни, като обаче изискването й е едно: всичко да става под нейния контрол, под нейната власт, под нейното опекунство. Като целта е пределно ясна: да не би, не дай Боже, да стане така, че при "неблагоприятен развой" на нещата ситуацията да излезе от нейния контрол, т.е. с нещичко да бъде застрашено всевластието й. Разбира се, няма как да се съчетаят "диалектически" и в нещо органично лакомията на бюрокрацията ни за власт и дълбоката потребност за връщане в българското образование на прокудената свобода, която комунизмът преследваше във всички сфери на живота, но най-ожесточено правеше това тъкмо в духовната, в това число и образователната сфера. И затова неслучайно тук промените, ако изобщо може да се говори за такива, са най-козметични, незасягащи изобщо изцяло порочната и извратена същина. Става дума за безпределния монопол и за всевластието на образователната бюрокрация в рамките на командно-дидактичната система (все още за жалост, съвсем непокътната, извисяваща се като непревземаем бастион или крепост!), при която всички други участници в процеса - учениците, учителите, родителите, общността, гражданите, всички - ако не изцяло, то тъкмо в най-основното, са съвсем обезправени, лищени от свобода, сиреч, от възможности за личностна изява в полето на автентично разбираната свобода. Аз с тая моя книга ще се опитам да постарая да покажа как е възможно в крайна сметка да бъде съборена анахроничната система, защото отдавна добре зная, че от внедряваните "отгоре", сиреч, от държавата и от нейната бюрокрация, "промени" не са нещото, на което трябва да се уповаваме, напротив, крайно време е да престанем с всякакви илюзии в това отношение. Другояче казано, всичко трябва да свършим сами, използвайки "пролуките" на смазващата инициативността ретроградна и анахронична система.

Това в най-принципен план беше потребно специално да се отбележи. Щото то е фокуса, около който всичко по-нататък ще се завърти. А сега искам да кажа и нещичко за формалната страна, именно за подхода, за начина, по който смятам да изложа мислите си - в книгата, която започвам да пиша усърдно от този момент нататък.

Аз по своя темперамент в това отношение съм мислител от "системен тип", но не в смисъл, че съм податлив на оная система, която трябва с общи усилия да съкрушим, а в смисъл, че не мирясвам, докато не подредя и съчетая мислите си в единството на една умозрителна мисловна схема и система. Такъв съм от младини, но ето, напоследък започнах да се променям, отказвайки се от "системния подход" и отдавайки се на по-холистични - или антисистемни - формални изразни средства: виж в това отношение, примерно, последната ми книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ. Или автобиографичните ми книги със заглавия ТАМ ГОРЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ или пък ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА. Другояче казано, вече залагам не на схемата и на разсъдъчната система, в която всички мисли са оковани, всяка е собственото си непоклатимо място, а изхождайки от представата за органичната цялостност на предмета си, започнах да пиша спонтанно, "безпланово", неорганизирано, привидно хаотично - понеже се убедих, че за даден тип предмети - в които става дума за нещо живо, за живот, за жизнени реалности! - този метод на изложение и представяне на мислите е значително по-богат, ефективен и изразителен. Цялата работа е да се постараеш да постигнеш именно богатството на смисъла - и в името на тази цел всички средства са позволени. Разбира се, има и едно друго предимство: писани по тоя начин книги, пък макар и философски, са значително по-живи, по-четивни, по-въздействащи, щото и нашето съзнание е холистично устроено, то също е живот. Аз ще изходя, че образованието като форма на духовен живот е една цялост, която трябва да бъде постигната ако не в пълнотата си, то поне в рамките на посилния обем. Много книги, следователно, могат и трябва да бъдат написани, за да се разкрие загадката на автентичното модерно (а парадоксалното е, че тъкмо то ще се окаже и съвсем класическо, отговарящо на вечно животворящата същност на човешкото като свобода и като дух!) образование и формиране на пълноценната личност.

Тъй че, пак ще пиша в един "антисистемен" маниер. Това не значи, че ще само пиша "каквото и както ми дойде на главата", въпреки че и така да се пише съвсем не е недопустимо. За едно свободно образование, за едно образование, пропито от духа на свободата, не може да се пише несвободно, сиреч, ако сам си наложиш примката на предвзетостта и на голия безжизнен формализъм на системата. Аз съвсем съзнателно ще отхвърля това бреме. От свободата си по никой начин няма да се откажа.

И така, ще пиша за пътищата на свободата, по които трябва да тръгне съвременният учител, ако иска да отговори на призванието и на мисията си. Самият дух е свобода, следователно не може да не е най-свободна тази дейност, именно духовната, в частност образователната. Учителят, отказал се от свободата си, пожертвал свободата си, за да угоди на "началството" или на догмата, не заслужава това име. Учителят в съвременното разбиране е нещо като жрец на свободата, който посвещава младежта в нейните велики тайнства. Аз в книгата си ще опитам да покажа как се прави това. Ще изходя от опита на философия като най-свободна дейност, защото философията в своята субстанция не е нищо друго освен дух, сиреч, свобода. В нашите училища и университети е крайно време да полъхне свежия въздух и дъх на свободата, и за тази цел, ако се наложи, ще изпочупим всички прозорци (ако се окаже, че някой ги е заковал с пирони и чук!). Аз много пъти съм писал, че в българското образование още не е дошъл 10-ти ноември 1989 година; в него всичко е уж консервиран, но всъщност съвсем разложил се и затова отвратително смърдящ комунизъм.

Ами в основни линии сякаш това исках да кажа тук. Тепърва още много ще ми се наложи да пиша и да се опитвам да изяснявам и прояснявам. Неясното трябва да се проясни, обърканото трябва да се разнищва и разплита. Това отколе правим ние, философите, тази е нашата мисия. Ще завърша в тази връзка със следното.

Като се замисля сега откривам, че като се почне от 1983-та година (годината, в която, като новодипломиран млад философ за първи път влязох в класна стая за да "преподавам" философия) аз не само че без прекъсване работя на това неблагодарно поприще или поле, но и водя все една и съща битка: битката за едно пронизано от духа на личностността и свободата образование, обучение и "формиране" на душите и съзнанията на младите. Много са перипетиите и изпитанията, които съм преживял в тия битки; отдадох най-хубавите години на живота си на тази, от друга страна погледнато, и твърде благородна "професия". Не съжалявам, че дадох най-доброто от себе си, следвайки призванието си: аз наистина сега, от прословутата "дистанция на времето", осъзнавам, че точно за това съм и роден. Надживях, слава Богу, много министерски "реформи", "кардинални поврати", "революционни промени", "коренни преобразования". Имах щастието да си позволя безброй провокации спрямо безчовечната система; е, разбира се, платих за тоя лукс длъжната цена (под формата на пропиляно здраве). Много неща и успях да направя, примерно, написах цяла една поредица от учебници и учебни помагала по всички до една философски дисциплини, които се преподават или изучават в нашите училища.

През цялото това време непрекъснато съм търсил и експериментирал, благодаря на Бога, че не можах, така или иначе, да се "вдаскаля", тоест, да потъна в тресавището на рутината, а именно, да потъпча и погубя духа - изцяло младежкия дух! - на свободата в сърцето си. Вървях по най-трудния, но изцяло благороден път на творческото отношение към всекидневните проблеми. Имам самочувствието, че след почти 30 годишна "педагогическа практика" - преподавал съм и в университета, и в различни училища - успях да постигна безценни "зрънца" опит и майсторлък (да не употребя непоносимо дразнещата дума "изкуство"!), които съм длъжен да предам на другите, да ги споделя с други търсещи - защото не бива да сме скъперници, а в учителстването правим най-вече това: раздаваме се.

Поради всичко това и се захващам с писането на тази моя толкова изстрадана книга. Да се надяваме, че тя ще бъде полезна за повече хора. Прочее, тя е писана за определен човешки тип най-ценни според мен хора, които сами разбират това, за което ще пиша. Парадоксът е, че уж пиша книгата си за тия, дето не разбират (но те едва ли някога и ще го разберат!), а всъщност я пиша за ония, които и без мен всичко разбират. Но и да си вдъхнем взаимно кураж ние, съмишлениците и дейците на освободеното и очовечено, на личностно проявеното и одухотвореното, а също така и на оживотвореното от духа на свободата образование и училище, пак е нещо.

Защото наистина имаме нужда от това: ситуацията, в която сме принудени да живеем, е крайно отчайваща. Ала не трябва да се отчайваме, а да се борим. Този е търсения ефект на книгата ми: да възпитава борци, да подтиква ония, които не са склонни да се предават или да капитулират, да се възвисят до нивото на съзнателни борци за едно наистина ново образование. Дай Боже един ден, и то колкото се може по-скоро, да преуспеем в тази така отговорна мисия на живота ни, без която той едва ли би постигнал смисъла си...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.