Истината ни прави свободни

сряда, 18 юли 2012 г.

Защо изобщо учим?

Текстът, който следва, е част от поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО.

Смятам, че е време - преди да се впуснем и да задълбаем в най-същинските проблеми - да уточним някои необходими понятия. Понятия, които употребяваме без да се замисляме, един вид механично. Поради което и много често, да не кажа винаги, грешим. Разминаваме със същината на цялата работа. Не ни се удава да се доберем до точния смисъл.

Ето, примерно, понятието ученик. Това е този, който учи, самата дума го казва. Учещият е ученикът, а учещият е оня, който проявява активността, свързана с ученето. Ученикът не го учат, а той е този, който учи. Щото ако го учат, той става пасивен, а пък активността се изземва от оня, който го учи. Ученикът не трябва да е обект, а само субект. Субект на дейността, наречена учене. Трябва да е движещата сила на всичко.

Там, където се учи, мястото, където се разгръща дейността, наречена учене, е училище. Училището е доста стара институция, тъй че трябва да сме подозрителни и към думата, да не говорим пък за понятието. Преди векове може би са смятали, че младият човек най-вече трябва да учи; ето че трябва да изясним и смисъла на това, което наричаме учене. Тук само да вметна, че в наше време може би не е достатъчно в училището само да се учи; може би трябва да се правят и други, не по-малко съществени, значими за младата личност неща. Освен това учим и можем да учим не само в училището, а и навсякъде, у дома, на пейката в парка, когато си четем книга, в автобуса и пр. Училището в този смисъл е навсякъде, а не специалната сграда, наричана с това име. В широк смисъл истинското училище е животът, не нещо друго. Казано е също: не за училището, за живота учим. Думи на един философ: Сенека.

И така: а какво е да учиш? Какво представлява ученето? Защо изобщо учим? За да знаем? А за какво ни е да знаем? Какво е онова, което прави знанието толкова желано? Преди векове хората може би са смятали, че знаенето и знанието са нещо най-ценни неща, днес обаче така ли е? Хората тогава са искали да знаят и са се гордели, ако са станали знаещи, днес обаче можеш ли да съблазниш съвременния човек с някакво си там знание? Виждате, че въпросите нарастват, т.е. работите не са така ясни както изглеждат. Когато човек се замисли, те започват да изглеждат по-иначе.

Да уча означава да чета, нали така? Предимно това е ученето: четене. Е, може учителят (преподавателят) на живо да ти съобщава някакви неща, ти да слушаш и по този начин пак да научаваш. Оказва се и слушането е учене, т.е. посредством слушане може да се учи. Като някой ти обяснява, а ти просто слушаш, сякаш е по-леко? Той ти дава наготово всичко, той го е премислил, подава ти го като "сдъвкана кашица", та даже и зъбите не трябва да си хабиш. Ето, мястото, където специални хора, наречени учители, те учат, а ти слушаш, се нарича училище. Разбира се, ако много-много не ти се учи, училището почва да се свързва с това, че някакви си там досадни хора, наречени учители, се мъчат да ти набият в главата неща, в които не виждаш особен смисъл, сиреч, училището почва да се свързва със скуката. Учителите пък стават скучни, крайно досадни хора. А понякога и смешни хора. Или абсурдни хора. Тия досадници почват да те мъчат да учиш, ученето става мъчение. Неслучайно у нас думата "училище" не само се римува с думата "мъчилище", а често са взаимнозаменими. Вместо "училище" казват "мъчилище". И какво излезе? Училището е място за префинени душевни изтезания, така ли? Как така? Защо я докарахме дотук?

Когато сам уча, сиреч, си "блъскам главата", и при това сам съм го поискал, и се ровя, и търся, и изследвам, и мисля, то тогава ученето може и да не е толкова досадна работа. Е, има и учители, които говорят интересно и е удоволствие да ги слушаш. Но общо взето няма как да не започне да досажда това друг, учен човек, да те учи, а пък ти да се оставиш да бъдеш учен, да търпиш, само да слушаш и пр. Ония, които искат да учат, се различават от останалите с това, че много питат. Обичат да питат, дето казваме: любопитни са. Любопитството е черта на оня, който иска да учи, поради което много пита. Той може да пита най-напред себе си, а после и по-опитния, по-знаещия. Да се обсъждат нещата между учители и ученици, учениците да питат и разпитват, а пък учителите да не дават наготово всичко, а да отговарят така, че само да подтикват ученика сам да открие търсеното, и при това да изпита радост от намирането, е вече нещо, което е свързано с изкуството на ученето, с изкуството да се учителства. За да се стигне дотук учителят трябва да използва едни по-фини методи и подходи, при които той самият вече не е основната активна (водеща, направляваща, решаваща всичко) фигура в "педагогическия процес", а е партньор на учещия, на младия човек, който иска да учи и му е интересно да се справя сам, със собствените сили. Не да го водят, сякаш е инвалид, не да го подценяват, не да изпитват недоверие към неговите способности, а, напротив, да вярват, че той може всичко да постигне сам.

Виждате, че нещата взеха да се очертават и проясняват. Доста сложна е ситуацията около ученето и около отношенията между учещия и учителя. Има много възможности и варианти. Има възможност сами да решаваме какво да бъде. Сиреч, ученето и образованието по идея, по своята същина, по смисъла си е една съвсем свободна дейност, една дейност, съвсем свободно избрана от ония, които я осъществяват, които се занимават с нея. Те могат да си сътрудничат свободно, а може и да водят дълга, безсмислена, изтощителна окопна война. Те трябва да се споразумяват в една непринудена дискусия за всичко, което е свързано с тяхната обща работа. Свободата е неотнимаемо условие на ефективното и пълноценно търсене, свързвано с ученето. Макар тази дума "учене", както се забелязва вече, сякаш не е съвсем уместна когато нещата се погледнат иначе. Може би трябва да я заменим с други, по-модерни, по адекватни на ставащото думи, примерно търсене, изследване, "ровене", с изрази като "да си блъскаш главата сам", като "да обсъждаме свободно и непринудено", "да обменяме мисли и дори чувства" и т.н.? Може би е време да се откажем от архаични думи като "учене", "преподаване", "обучение", "ученик", "учител", "училище"? Може би е време да използваме съвсем различни думи и понятия? Може би работите в нашите училища ще потръгнат ако бъдат поставени на съвсем друга основа или почва?

Когато е почнало всичко свързано с ученето, с търсенето на знанието, с "обучението", с общуването между ученици и учители, имам предвид в исторически план, а за нас, европейците, всичко това е започнало в древна Гърция, още тогава са се очертали различните подходи и варианти на образователната дейност. Много е интересно да се разбере какво е било там, щото нещата тогава не са били заплетени от наслоенията на една по-наташна историческа и културна традиция, а са били в изчистен, ярко отчетлив вид. И какво е било тогава? Ето какво.

Всичко в древна Гърция започва с философията. Вярно, преди това са имали митология, която е обединявала в себе си всичко, и знания, и вярвания, и ценности, и ритуали, и какво ли не още. Но идва момент на разпадане на митологията и най-напред се ражда философията; успоредно с нея се обособяват изкуството и религията като специфична духовна дейност, свързвана с потребността на човека от вяра. На науката е било съдено да се появи доста по-късно, макар че и в древността имаме нещо, което наподобява наука, нищо че още е твърде философско и философично. Та как са учили младите в онова паметно време, намиращо се в зората на европейската цивилизация?

Първо е имало мъдреци, странни хора, които хем уж "много знаят", хем друго не правят, освен да търсят; тия мъдри хора са говорели някакви непонятни слова на неразбиращата тълпа и често са я дразнели и предизвиквали. Поради което тълпата им отговаряла предимно с насмешки и с подигравки, с какво друго да им отговори? Един вид мъдрите хора са изглеждали като смахнати в очите на "трезвомислещия", на "здраво стъпилия на земята" човек. Е, търпели са ги, а на моменти са се вслушвали в техните думи. Не всички де, имало е и тогава непроницаеми за мъдростта люде, но някои са се впечатлявали от нея. Други пък са се увличали. Постепенно около мъдреците се появили философски школи. Там мъдрецът или учителят в компанията на влюбени в мъдростта млади (пък и не само млади) хора всеки ден общува, разговаря, изследва, водели са вдъхновяващи разговори, спорили са, изобщо водили са един интелектуален живот. Един духовен живот, щото интелектът не е всичкото, което съдържа в себе си човешката душа. В тия философски школи - те прочее, били най-разнообразни, а не типови, като нашите днешни училища! - някои учители слагали акцент върху изследвания, свързани с природата, космоса, "звездобройството", сиреч, били нещо като "физици" или "натурфилософи", други пък предпочитали и обичали да водят с учениците си вдъхновени разговори за човека, за неговия живот и съдба, за духовните неща и пр., тия философи, условно казано, били "метафизици", или "етици", или както искате ги наречете; трети пък се вълнували най-вече от тайните на мисълта и станали "логици" и какви ли не още. Имало и какви ли не чешити, да речем представителите на философската школа на киниците, които учили хората как да живеят по-просто и природосъобразно, като кучетата (на гръцки "куче" е "кинос"), примерно вместо да градят домове, да живеят, да речем, в бъчви и т.н. Пропуснах да кажа, че се намерил един проницателен човек, именно Питагор, който измислил думата философия ("любов към мъдростта") и от тоя момент философите вече не били "мъдреци", а само стремящи се към мъдростта, тъй като, разбира се, истинската, Божествената мъдрост не е по силите на смъртния и слаб човек, а нему е присъщо само поне да се стреми към нея, да я обича и т.н. Най-образцов, така да се каже, философ на Елада станал Сократ, той именно бил провъзгласен от жрицата за "най-мъдрия от всички гърци", нищо че повтарял, че знае само едно нещо: че не знае. Сократ именно въплотил, превърнал се в символ на една велика традиция в древното образование, която е съвсем позабравена в днешно време; ако се разбере какво правел Сократ с учениците, ще се разкрие и загадката на невероятно сериозната и дълбока криза, в която се намира съвсеменното образование. Която се дължи на абсолютно неверни по-късни представи за това какво е учене, защо учим, какво се прави в училището и т.н.

Аз сега няма да разказвам подробно за тия неща, най-вече за Сократ, понеже съм го направил на други места, в други книги. Примерно в моя лекционен курс по философия, носещ заглавието "Изворите на живота" (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"), можете да намерите всичко интересуващо ви и да задоволите глада си, свързан с потребността от разбиране на смисъла. Тук обаче искам да изтъкна нещо, което е пряко свързано със започнатото вече изложение на проблемите.

По времето на Сократ се появили вече софистите, които освен че били платени учители на младежта (вземали добри пари за обучението на учениците си, т.е. въртели търговия със знанието, което притежавали, не се свенели да продават знание за пари), докато на Сократ тази работа се виждала съвсем безчестна и недопустима; той не вземал никакви пари, щото и не смятал, че това, което може да даде на младите, има някакво особена цена; той не бил претенциозен надут учен като тогавашните софисти (и като днешните професори и доценти, които и днес вадят доста хубави пари от позорна търговия със знания) и не преставал да повтаря, че неговата мъдрост, именно, че знае че не знае, едва ли е толкова привлекателна, че някой да може да си даде парите за нея. Но и да му давали пари, Сократ бил такъв чешит, че не бил взел по никой начин, което именно и вбесявало горката му жена, Ксантипа, която смятала, че е истинско проклятие на съдбата това да има точно такъв мъж - който изобщо не допринася нищо за дома, който е един безделник, който по цял ден и дори често и през нощта си води сладки приказки с разните му там младежи, произхождащи все от най-богати и знатни родове и семейства (но въпреки това Сократ не би взел от тях и стотинка, сиреч, и един обол). Другояче казано, Сократовата Ксантипа много наподобява моята мила съпруга, която изпитва съвсем същите чувства и към своята участ да живее с един изцяло непрактичен мъж, почти не допринасящ с нищо за дома, а занимаващ се все с някакви най-вятърничави работи и предприятия, изцяло губещи и толкова недоходни и разорителни.

Както и да е. Струва ми се, че работите вече се откроиха. Има и днес два основни варианта за "школи" или училища, като у нас, пък и по света, доминира почти изцяло единия, ето този: официалното, "традиционното", бих казал даже търговското отношение към ученето, знанието и образованието, при което те са "предмет" или "стока", струваща пари; е, може тази стока да е евтина, конфекционна, един вид "ширпотреба", като се казваше в ерата на комунизма, и тогава имаме т.н. държавно образование, но същата тази стока може да е твърде скъпа, тогава имаме т.н. "елитно" частно образование, където се дават луди пари за да се получи една престижна диплома. Разбира се, почти няма образователни учреждения, в които да се прилагат безплатни сократови методи за разгръщане на духовния и личностния потенциал на младите хора, при което формалното (именно "трупането на знания" и стремежът към дипломата, даваща някакъв официален социален статус) съвсем не е на преден план, както е при ония, училищата от търговски тип, именно училищата като търговски учреждения. Разбира се, неформалното, същностното, смисловото - личността, нейните способности, нейните духовни качества и пр. - трябва да е водещо, но на него днес почти не се обръща особено внимание, или ако се обръща, то е само про форма, с половин уста, само като ритуал. А така, разбира се, не трябва да бъде. Извършена е страшна и грозна подмяна. Налице е фалшификат.

Попитайте един днешен ученик, задайте му следния въпрос: "Ти защо учиш?". Как смятате, какво ще ви отговори? Ясно какво, цяло чудо ще е да не ви отговори ето как: "За диплома уча, как за какво?". Диалогът можете да продължите и нататък:

- А защо ти е диплома?
- Как за какво, ти толкова ли си прост, че не знаеш: за да имам професия, за да работя?
- И за какво искаш да работиш?
- Ясно за какво, малоумнико: за пари, за какво друго?!
- Добре де, а за какво са ти парите?
- Ами трябват ми, тъпако, за да си купувам разни неща, да поддържам дом, да имам семейство, трябват ми паричките за да живея, за какво друго да са ми необходими?
- Значи учиш главно за да имаш пари един ден, така ли?
- Да, естествено! За какво друго да уча?

Такъв стандартен разговор можете да проведете ако не с 100%, то поне със 98% от младите хора в днешните училища. Същинско чудо ще е разговорът ви да протече ето така:

- Ти защо учиш?
- Как за какво - за да зная?! За да съм знаещ уча, как така за какво, ясно е за какво?
- Добре де, за какво са ти тия знания? Защо искаш да си знаещ?
- Ами понеже знаещият е и мислещ, умен, способен човек. Затова най-вече уча, да имам разните му там способности, необходими ми за живота?
- Интересно. И все пак ми позволи да попитам: и за какво ти е един такъв живот, в който ти си знаещ, можещ, умен, мислещ, кадърен и пр.?
- Как за какво? Ами за да съм личност, и то не каква да е, а пълноценна! Да бъда човек, ето това е главното! Човек в истинския смисъл! За да съм щастлив най-сетне уча - и си губя времето в училището!
- Така ли? Интересно. И защо казваш, че си губиш времето в училището?
- Ами защото днешните училища изобщо не ме подпомагат за постигането на моята цел, ами само ми губят времето, занимават ме с глупости. Ето затова. За жалост, така е.

И т.н., разговорът може да продължи още много. Има ли и такива младежи, които така разсъждават? Има, ала едва ли са много. Но има, за щастие има. И какво се оказа в крайна сметка?

Уви, оказва се, днешното училище почти изцало и дори съвсем не подпомага - имам предвид съзнателно и целенасочено! - младите хора в преследването на една адекватно поставена жизнена цел или стратегия на пълноценния живот. Напротив, пречи им в съзнанията даже да изкристализира тази цел, камо ли пък да започнат да работят упорито за нея. Някой си е втълпил, че на днешното общество не му трябват личности, не му трябват мислещи хора. Някой е направил така, че училищата да бълват тъкмо немислещи, безкритично приемащи всичко, примирени, объркани, неактивни, отчаяни, а, възможно е също така и самодоволни, тъпи, безлични хора. Излиза, че училището днес служи не на човека, не и на живота, а на някакви фалшиви "обществени идеали", изцяло вредни и противоестествени и за самия човек, и за самия живот. Някакви сили в обществото са сметнали, че мислещите и търсещите хора, личностите, са опасни и нежелани, непотребни хора - понеже са неуправлявляеми, неподатливи на външен принудителен контрол и манипулации. Виж, тъпанарите и простаците са прекрасно поддаващи се на тотален контрол бездушни хора.

Ето и затова училището ни е такова, каквото е. Ето и затова има сили, разполагащи с монополно влияние, на които е съвсем неизгодно училището ни да стане друго, каквото трябва да е. Да стане школа за личностност, люпилня на личности, на свободни, горди и достойни човеци днешното училище трябва да стане - но ето, точно това на дадени социални сили е съвсем неизгодно. И затова със всички сили тоя обществен слой ще прави нужното да нямаме училището, което на нас, хората, ни е направо жизнено потребно. Дори съдбовно потребно.

Ще спра засега дотук. Скоро ще продължа. Има още много да се мисли и пише. Моля, заповядайте, включете се в изследването на тия нелеки проблеми, пишете коментари, питайте, опонирайте, кажете ми къде греша, как следва да се мисли и пр. Убеден съм, че е важен тоя разговор, към който призовавам. Вие как мислите? Струва ли си да пожертваме част от времето си да мислим за тия неща, или съвсем не бива да си губим времето? Губене на времето ли е да се мисли за най-важното, за истински важното? Едва ли...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ