Преди два дена написах поместеното по-долу писмо - до ищцата, която ме съди за "неправилни мисли", написани в моя философска книга, а именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а също и до нейния адвокат; тия дни се опитах да преговарям с тях за "извънсъдебно споразумение", но както ще видите, преговорите ни съвсем не вървят. В знак на добра воля не публикувах това писмо тогава, а реших да изчакам два дена, изрично указах, че ако реагират, това означава за мен знак, че желаят да водят преговорите за споразумение, ако замълчат, това означава, че не желаят, т.е. искат да ми наложат своята гледна точка без да се съобразят с моята. Минаха два дни, отговор, разбира се, нямам, което ми дава правото да публикувам това писмо (заедно с предназначената за блога "прелюдия" към него); държа да дам пълна гласност на този съдебен процес, за първи път в живота съм подсъдим, и то, както вече казах, за "неправилни", за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга (публикувана в същия този блог); такъв един съдебен процес е многозначителен знак на времето, в което живеем, което и оправдава това, че му давам такава гласност; та ето какво именно написах преди два дни и надлежно изпратих на уважаемата ищца и на нейния адвокат:
Вчера, след като, крайно разстроен и немигнал цяла нощ ("спах" в ужасна просъница!) написах и публикувах ето този текст В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга, тръгнах малко преди обед да търся и да се консултирам с адвокат, когото да наемам за свой защитник; за зла участ в автобуса се ударих в една тръба, от тия, дето са сложени горе за да се държат пътниците, ударих се по главата, таман на мястото, където ми беше правена операцията; аз не знам каква е тази прокоба, но ето, и това се случи; заболя ме доста, още ме боли, дано е само външно, дано няма сътресение; та в един момент ми се отщя да ида да търся адвокат; ще се защищавам сам, лошото е, че не съм здрав, а ето с какви тревоги и безпокойства ми се налага да се занимавам на четвъртата седмица след операцията! Нямам минута спокойствие заради тия дела, даже и когато съм в болнични, терорът върху мен, съсипал здравето ми, продължава. Какво искат още – да ме убият ли?! Какъв кошмар?! Но няма как, ако не реагирам, ще се пръсна от напрежение; и ето, тази сутрин решавам да пиша писмо до адвоката и до ищцата; ето го:
Драга г-жо Стоянова, драги г-н Пантов,
Запознах се с текста на предложеното от вас "споразумение". Впечатлението ми е, че изглежда не сте си дали отчет за смисъла на думата "споразумение", защото в предложените от вас клаузи са отразени единствено интересите на едната страна – и по най-груб начин са игнорирани интересите на другата страна, на моята страна. В този смисъл това, което сте ми предложили, прилича на диктат, на шантаж, на хегемония и на насилствено налагане на едната гледна точка – и тоталното пренебрегване на другата. Държа да ви уведомя, че аз също съм личност със съответните права – и никъде не съм осъден по надлежния ред от управомощен за това съд. Ако едно споразумение трябва наистина да е споразумение, в него трябва да има момент на компромис, с оглед да се отчетат интересите и човешкото достойнство и на другата страна, щото, абстрактно погледнато, личностите на този свят би следвало да са равнопоставени. Пак искам да ви изтъкна, че аз не съм осъден, нито пък признат за виновен и пр., та с мен да се процедира по този начин. Призовавам ви най-добронамерено: нека да бъдем по-толерантни един към друг, с тази враждебност доникъде не може да се стигне. Ето как аз виждам нещата.
До този момент не съм се изказвал за "обидата", за същината на обвинението спрямо мен, ето, сега искам да кажа нещо в принципен план. Аз не съм тръгнал да "обиждам" г-жа Стоянова ей-така, за нищо, от нямане какво да правя вероятно, аз съм реагирал спрямо нея също така не като към частно емпирическо лице, а в качеството й на обществена фигура – тя е лидер на синдикална организация, на която моя милост е член. В този общ контекст, който непременно трябва да се схване (и от който случилото се, историята не може в никакъв случай да се откъсне!), трябва да се мисли цялата работа, иначе рискуваме всичко да бъде изкривено, изопачено, рискуваме да погубим точния смисъл. Ето, помислете малко, опитайте се да видите нещата в този същностен контекст, пораждащ смисъла.
Г-жа Стоянова като лидер на синдикална организация (и, неизбежно, също и като помощник-директор на училището, в което работя) организира събрание, което протече едва ли не като "трибунал", като заседание на т.н. "народен съд", или поне като "другарски съд" от времето на комунизма: поне два часа спрямо мен се четоха какви ли не дискредитиращи и унизяващи ме неща, "жалби" от ученици и родители, "доказваше" се по категоричен безапелационен начин някаква моя хипотетична "вина", в смисъл че не съм си бил гледал работата, че не съм бил „правилен” или „приемлив”, че съм си бил заслужил наказанието от директорката, призовавани бяха "свидетели", които „потвърдиха” и „илюстрираха” моята "порочност", те дори се опитаха да посочат свидетелства и "факти" за това колко съм лош, некадърен и какъв ли не още; ето в този тон протече това епично заседание, което аз се опитах да увековеча в есето си, а моя милост там, на самото събрание-трибунал, се опита да посочи абсурдността на един такъв "другарско-народен съд", след като все пак синдикатът съществува за да помага и да защищава интересите на членовете си, а не да ги дискредитира, да ги унизява, да ги обижда и пр. Както и да е, станалото – станало. Г-жа Стоянова още тогава знаеше, че аз съм човек с болно сърце, че не бива да бъда подлаган на такъв тормоз, на такива гаври, на подобни издевателства. Крайно възмутен от случващото се, моя милост напусна онова заседание, понеже наистина го възприех и схванах като абсурдно и недопустимо.
На другия ден, под влияние на преживяната емоция, моя милост се захвана да пише есе, в което да представи случилото се и неговата недопустимост и абсурдност (абсурдност значи "безсмислие", непостижимост от разума). Есето, което написах, и в което г-жа Стоянова е открила въпросните "обидни мисли", изтъквам още веднъж, не е персонално насочено срещу нея, то не разглежда нейната конкретна емпирическа личност, а тълкува нейни прояви като синдикален лидер, сиреч, като обществена фигура, то в някакъв смисъл е незлоблива и шеговита критика на нейното поведение именно като обществена фигура, като синдикалист и едновременно като помощник на работодателя. При това още в самото начало на есето казвам, че това есе ще бъде написано в един сократов маниер, т.е. в него ще заложа на иронията; аз сега няма да се разпростирам каква е същината на сократовата ирония и какъв е нейния дълбок смисъл, защото това би ме отвело далеч. Но искам да посоча, че буквалистичното възприемане на някакви откъснати от общия контекст фрази съвсем не може да установи техния автентичен смисъл; за жалост, г-жа Стоянова точно по този начин е възприела тия фрази, което я е подвело, първо ги е отнесла единствено към своята емпирическа персона, на второ място се е почувствала обидена, понеже си е помислила, че аз, един вид, съм бил поставил под съмнение, както се казва, величината на нейния "умствен багаж"; мен, прочее, съвсем не ме вълнува този проблем и нищичко не съм казал по такъв един въпрос. Всеки има толкова ум, колкото Бог му е отредил – и колкото сам е успял да придобие. Значи същината на проблема е, че г-жа Стоянова не е успяла да се настрои подобаващо, за да изтълкува адекватно смисъла на един такъв, повтарям, специфично и специализирано философски текст. А подобаващата нагласа при възприемането на смисъла на философските разговори и текстове е от решаващо значение. Аз добре зная, че тя има известни увлечения по философията, идвала е в мои часове, тъй че ако прояви интерес, съм готов да й помогна за да запълни с моя помощ някои празнини в своята философска подготовка. Човек, в крайна сметка, не може да бъде специалист по всичко и от всичко да разбира; тя, доколкото ми е известно, е специалист в областта на компютрите. Спирам дотук по този въпрос, който имаше за цел да ви помогне да се опитате да се доближите до общия контекст на цялата работа. Защото откъсването на даден момент или елемент от контекста неминуемо води до изкривяването на цялата картина – и до възникването на една превратна, на една неверна представа. Смея да заявя, че точно това се е получило в случая.
Тия въпроси са гносеологически, аксеологически (оценъчни), чисто философски и пр. и на мен ми се струва, че не съдът е мястото, където трябва да бъдат разисквани; затова и предлагам да не занимаваме съда с тях, а при интерес да ги обсъдим с г-жа Стоянова, и то, ако тя желае, в една по-широка аудитория, например, в основания от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в гимназията, или пък в мои часове, където тя винаги може да се чувства поканена, предвид интересите й в тази преподавана от мен философска област, която наистина е интересна за всеки човек. А изводът, който тук се набива в очи е: получило се е сериозно недоразумение, именно г-жа Стоянова не е успяла да подбуди в съзнанието си подобаваща нагласа за възприемането на един толкова специализиран философски текст, написан по сократовия иронически маниер, възприела е някои откъснати от цялото моменти или фрази пределно буквалистично, което е породило у нея, в душата й, илюзорното усещане, че моя милост я "обижда", на това основание си е направила подвеждащия извод, че моя милост подценява нейния "умствен багаж", изказва съмнения в учеността и в образоваността й и т.н., за което изобщо не е ставало дума. Това, разбира се, не е така, и се дължи, както вече обосновах, на една неверна изходна методологическа настройка на четящия, на рецепиента, именно на съзнанието на г-жа Стоянова.
От друга страна, безспорно е, че в този текст г-жа Стоянова наистина е критикувана от мен, но не в качеството и на емпирическо лице и личност, със съответните душевни особености (този момент съвсем не може да ме вълнува, щото аз като философ прекрасно зная, че във всяко едно отношение ние, индивидите, човешките същества, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем!), а единствено като обществена фигура, като синдикален лидер и същевременно – като помощник на директора на учреждението, в което и моя милост работи. Този именно е същностният и същественият момент в моята критика, а пък аз при това съм написал есето си не в качеството ми на учител, на служител на учреждението, в което работя, а пак в качеството ми на обществена фигура, на философ и на блогър, на аналитик, на писател и на изследовател на феномените на нашия толкова причудлив и странен на моменти обществен живот. За такова нещо да бъда съден, да ми бъде търсена отговорност, да бъда държан под отчет какво съм казал, да ми бъде забранявано да се произнасям на такова едно такова принципно и обществено значимо ниво, простете, е нарушение на най-базисни принципи на демокрацията – и аз, разбира се, като убеден демократ, няма да допусна тази моя свобода да ми бъде ограничавана от никой. Тия неща се разбират от само себе си, но, за жалост, ми се налага тук да ги изтъквам, защото очевидно в опита за организиране на един съдебен процес над мен по най-очебиен начин се прави и опит за изопачаване на смисъла на случилото се – и отпращането му в една крайно неподходяща за разбирането посока.
Това от една страна. Като се видят нещата в такава една светлина, вярвам, ще се съгласите, че всичко вече изглежда иначе; превратността се разсейва, а блясва точният, автентичният смисъл. Вярвам, ако сте честни, ще признаете, че на тази основа да се говори за "лични обиди", за "обиденост" и пр., за някакви "влошени лични отношения" и пр. е съвсем подвеждащо и ощетяващо верния смисъл на случилото се. Аз затова, разбира се, не мога да се призная за виновен и съм готов да споря, а пък вината ми, както пролича, трудно може да бъде доказана, тъй като просто не съществува. Ето защо, във връзка с вашия проект за "споразумение", съм длъжен да кажа следното:
Аз вече декларирах, че въпреки току-що казаното, моя милост е готова да се извини на г-жа Стоянова, щом тя субективно се е почувствала обидена. Но в същото време аз бих искал да поставя и респективния въпрос: дали г-жа Стоянова сама няма да счете за нужно, в светлината на казаното, да се извини на мен – както за преживените в последните две години крайно тежки и изтощителни за мен конфликти, в които бях въвлечен от това ръководство на училището, в което тя най-активно участва, така и за преживените от мен унижения, примерно, на онова епохално синдикално събрание, на което аз бях представен едва ли не за "злодей" и "народен враг", който заслужава едва ли не смърт (апропо, аз бях на косъм от смъртта съвсем наскоро, и благодаря на толкова милостивия и благ Бог, който ме върна в живота; все пак не ние, а единствено Бог решава кой колко и дали да живее; г-жа Стоянова, като вярващ човек, явно знае това)? Та питам: г-жо Стоянова, аз също съм личност, също имам емоции, също преживявам крайно тежко такива обиди и грубото нарушаване на съкровения и суверенен характер на моята личностна автономия, Вие бихте ли се опитала да си дадете сметка как пък аз съм се чувствал в тия две изтощителни за мен години на изпитания, които така тежко се отразиха на здравето ми? И бихте ли счела за нужно, предвид това, че и аз като Вас също съм човешко същество, да ми се извините, и то публично – както искате това от мен?
На второ място, за исканото от Вас сваляне на всички обидни за Вас лично публикации от блога ми. Тук проблемът също е крайно щекотлив, както се казва. Има едно фундаментално човешко право, именно правото на свободно изразяване на мисли, което е и конституционно гарантирано. Да искате от мен, като пишещ човек, да премахвам от моята медия, именно от блога ми, публикации, които Вие лично не харесвате по някакви свои лични субективни мотиви, е равностойно на искането за налагане на цензура на моята персонална медия. По тази същата логика в един момент, ако аз се поддам на каприза Ви, ще се наложи при всяка една нова моя публикация аз да трябва да искам Вашето разрешение дали може или не може да я публикувам, дали Вие разрешавате или не разрешавате да пиша или да кажа това или онова. Т.е. да искате да Ви назнача за свой персонален цензор. Съгласете се, че няма как нещо, дори и съдът, съдебната институция на България, да може да ми наложи да Ви приема за мой личен цензор, който да казва какво мога или какво не мога да мисля, да пиша или да публикувам. Не стават така тия работи.
А истинското ето какво е: всеки човек, особено пък обществена фигура като Вас (синдикалист, синдикален лидер и администратор в едно обществено училище) много трябва да внимава какво казва и какво прави, как се държи, какви неща си позволява, какви подходи на отношение има към хората около себе си, щото са възможни крайно порочни подходи, които заслужават критика и гражданска реакция, щото ние все пак живеем все още в едно демократично, а не в едно авторитарно или тоталитарно общество. Вкратце казано, ако една обществена фигура като Вас не си позволява поведение, което я дискредитира, тя няма какво да се бои от отразяването на такова едно поведение в медиите, напротив, достойното поведение ще предизвика, неминуемо, един позитивен медиен резонанс. Първичното е това, което правим, за него трябва да внимаваме, а медийното отразяване, да речем, в моя блог, е нещо вторично. Нямаме право да се сърдим за отражението в "огледалото" (медията), а трябва да внимаваме какво лице показваме пред него. Аз като медиатор съм длъжен да пиша самата истина и не мога да крия когато около себе си виждам осъдителни по моя преценка неща и факти за поведението на обществени фигури като Вас.
Напротив, смятам че аз като анализатор и коментатор със своите критични отзиви спомагам за отстраняването на недостатъците, за избягването на погрешните стъпки на ръководството и пр. За което следва да ми благодарите, щото по този начин допринасям за прогреса на общността, а не да се опитвате да ми затворите устата, да ме цензурирате, да ме давате под съд и пр. Така аз виждам нещата. Тъй че не виждам начин, съжалявам, в нашето споразумение да има една такава клауза, за премахването на дадени публикации от блога ми.
Относно исканата от Вас парична компенсация. Не скривам, че много съм смутен и фрапиран от исканата от Вас сума за "възмездяване" на Вашите "неимуществени щети" от предполагаемата "обида". Ако вземем предвид, че и моя милост за тия две години терор и всекидневен тормоз над личността ми, и като човек, и като професионалист, като преподавател, на които бях подложен от ръководството на училището, към което Вие принадлежите, също се е чувствала и обиждана, и унизявана, и потискана, и стресирана, което се отрази на здравето ми (за което свидетелстват многократните ми постъпвания в болница за лечение!), то тогава работата става крайно дебела, както би се изразил народът ни. На мен кой ще ми възмезди тия огромни щети, които аз платих със здравето си, г-жо Стоянова? А Вие искате от мен еди-каква си сума за емоцията, която сте изпитала при четенето на откъси от едно мое философско есе?! Аз каква сума би трябвало да поискам, след като в резултат на гоненията, на тормоза, на терора, на който бях подложен, здравето ми биде разбито дотам, че в момента съм вече пенсионер по инвалидност, че преживях тежка черепно-мозъчна операция, че бях на косъм от смъртта?
Вие си искате своите пари за възмездие, как възприемате това в светлината на току-що казаното и написаното? Аз обаче смятам, че елементарните изисквания на човешкия морал ни налагат, че в тази ситуация е твърде фрапиращо и дори аморално, направо срамно да искате пари, да поставяте изобщо тази претенция, моралната гледна точка изисква, да речем, да поискате символичната сума от 1 лев, като разходите за адвокат и за такса за съда (ако има такава), да ги поемете Вие, просто защото завеждайки това дело, така да се рече, сте си доставили удоволствието отново да си поиграете със здравето и спокойствието на своя колега Ангел Грънчаров.
Г-жо Стоянова, в знак на добра воля аз днес и утре няма да публикувам този текст днес в блога си. Пращам Ви го на имейла. В момента, Вие знаете прекрасно това, съм в процес на възстановяване от тежка операция. Всекидневното напрежение около заведеното от Вас дело изсмуква неголемите ми жизнени сили и ме изтощава. Аз предлагам така: ако наистина не желаете да ме доубиете с този тормоз, който продължава и в такава една ситуация, даже и след тежката операция, която преживях, то преценете трезво и, надмогвайки неприязънта си към мен, по хуманни и хуманитарни подбуди прекратете това дело – което ще бъде един жест на великодушие, на душевна щедрост, милосърдие, на човещина. Бихте могла да информирате за такова едно свое евентуално желание адвоката си и той да прекрати делото, да го изтегли. Споразумението, което е взаимно приемливо, може да бъде кратко, да, съвсем кратичко – от един-два-три реда само.
Понеже наистина не съм добре със здравето си, тия главоболия със заведеното от Вас дело ме изтощават и съсипват, моля да размислите и да преоцените по коренен начин позицията си. Няма нищо лошо хората да се променят и да показват способността си за благородство, за духовна извисеност, надмогвайки суетността, капризите си, склонността си към дребнавост. Няма нищо по-ценно на този свят от такива прости неща като здравето, добротата, разбирателството, човещината. Заложете на тях – Вие и г-жа Анастасова, давам ви този безценен съвет! – и ще спечелите много, щото засега като обществени фигури, като ръководители, се движите по опасна плоскост. Всичко друго е суета – и лишен от смисъл каприз. Така мисля аз. Наскоро видях в лице смъртта и доста помъдрях донякъде навярно. А и трябва да си даваме сметка, че когато даден човек не усеща като грях греха, който си позволява да допуска спрямо ближния си, то това не означава, че Висшият и Най-справедлив Съдия, че Господ, няма да му го зачете; да, Той всичко вижда...
Изпращам това писмо до канцеларията на училището понеже Ви нямам имейла. На г-н адвоката също нямам имейла, надявам се, Вие ще му го препратите. Понеже се установи традиция: аз пиша до Вас или до г-жа Анастасова, предлагам това или онова, а вие изобщо не реагирате по никакъв начин, т.е. гордо мълчите, подобно на олимпийски божества, то специално в този случай, по повод на това писмо, си позволявам да ви поставя срок, в който ще очаквам реакцията ви; а срокът, в който до мен трябва да пристигне сигнал, показващ Вашата реакция, г-жо Стоянова, е непълни два дни, до петък вечерта, 18.00 часа. Ако до този час нямам никакъв сигнал от Вас, ще публикувам настоящето си писмо в блога. Т.е. ще Ви призова към една по-широка обществена дискусия.
Обществените фигури като Вас, ако не искат да рискуват да се покрият с позор, не трябва да мълчат, а трябва свободно и с желание да приемат всяко предизвикателство за дискусия и спорове по актуални и жизнено важни обществени проблеми, по проблеми, имащи обществен характер. Такъв е и обсъжданият от нас проблем. Той може да бъде решен само между нас, но заради Вашето мълчание и неготовност за дискутиране се принудих да Ви призова към разговор на едно по-високо, обществено ниво, чрез блога си. В което няма нищо лошо, напротив, достойно е. Никой не трябва да се срамува от позицията, която си е позволил по който и да е въпрос, ако се срамува, нещо нездраво има в позицията му.
Вие пък месеци наред мълчите – и често действате подмолно, задкулисно. Така не стават тия работи в едно съвременно и демократично общество. Давам Ви този съвет. Щом сте приела да бъдете обществена фигура – синдикален лидер и администратор в едно обществено учебно заведение – Вие с това сте се обрекла да участвате непрекъснато в свободни дискусии по всички проблеми, които управляваните от Вас, или общността, поставя. Бягането, криенето от тия проблеми в зоната на мълчанието и на интригите е позиция, която не е достойна – и е осъдителна. Тя не решава проблемите, а създава все нови и нови – в един момент се разбира, че излизане от тях няма.
Това исках да ви кажа. Извинете, че ми се наложи да бъда така обстоятелствен и многословен, но държа да бъда адекватно възприет, според точния смисъл, който искам да ви предам. Най-голям проблем според мен на нас, българите, е този: не се вслушваме в това, което другата страна мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който тя иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработваме, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне.
Ако един ръководител не умее да се сработва с всички членове на „колектива”, на екипа, с който работи, това е най-категоричното доказателство, че той не става за ръководител, камо ли пък за съвременен такъв.
Очаквам с нетърпение отговора на това свое писмо или надлежната реакция. Казахме, ще чакам до 18.00 часа на петък, 17 май т.г.
Всичко добро ви желая!
ПОДПИС: (Ангел Грънчаров)
Пловдив,
16 май, 7.58 ч. сутринта
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар