Истината ни прави свободни

неделя, 19 май 2013 г.

Някои размисли и емоции, касаещи всекидневието на един "възстановяващ" се, на един намиращ се на кръстопът човек

Вчера се навърши един месец от операцията ми, от деня, в който тя беше извършена; и от деня, в който за малко се разминах със смъртта. Лекарят, кардиологът, който лекува сърцето ми от 20 години и добре ме познава, ми каза оня ден, че консултирал хирурзите за сърцето ми, за това какви упойки да приложат и пр., с оглед сърцето да издържи; като каза тая дума "издържи" аз го попитах ето това: "Как ли изобщо сърцето ми е издържало?", а той ми отвърна философски: "Е, имало е да издържа още, отредено му е било да издържи, издържало е, няма какво да се чудиш?!", един вид писано му е било да издържи, но си личеше по думите му, че сам се чуди как това мое сърце издържа операцията. В този един месец след операцията аз се чувствам много странно: сякаш Някой много великодушен ми е подарил незаслужено нещо най-драгоценно, в случая - самият живот. Чувствам дълг във времето, отредено ми да поживея още, да направя нещо много сериозно и добро, та да се отплатя някак за тая незаслужена милост.

После, няколко дни след операцията ми, или седмица по-късно, стана така, че се чу новината за нелепата смърт на Чочо Попйорданов, артиста, Бог да го прости! Аз специално се почувствах като чух как е станало всичко крайно чоглаво: ето, и с мен можеше да се случи същото, аз също си разбих главата, е, малко по-слабо, но горе-долу по същия нелеп начин, един вид "без причина", но, кой знае защо, на мен смъртта се размина, а на него - не. Някак си ми стана много близък този човек, заради близката ни съдба, що се касае поне до кажи-речи все същия инцидент, който преживяхме; той, горкият, не го преживя обаче. Голяма трагедия, тъкмо защото е могла да бъде предотвратена, могла е по една чиста случайност да не се случи, а Чочо сега да можеше да се радва на новороденото си дете (съобщиха тия дни, че му се родило било дете, но него вече го няма).

Като влизам сега в същата баня, в която за малко съвсем да си счупя главата, се чудя как е могло да стане така, че да се подхлъзна така страшно, че да падна само на главата си, да, главата ми се удари най-напред в стената и сякаш пое цялата тежест на тялото! Здравата се шибнах по главата, имах чувството, че още малко остава, за да се пръсне или сцепи. Сега много се пазя в банята, то остана още веднъж да се подхлъзна и да падна пак, а пък на моменти, като гледам хората, които са си опазили главите здрави, не мога да скрия, че изпитвам известна завист: ето, и тоя си е опазил главата, най-важното, здрава, аз обаче не можах да опазя главата си; едно нещо - "от най-важните" де, макар че в човешкия организъм всеки орган е важен, и заради всеки може да се мре! - здраво имах, главата, и нея успях да си разбия, а огромната част от хората са успели да си запазят главите здрави, ето, сякаш им завиждам за това. Е, ако всичко мине добре, и моята глава ще заздравее, ще бъде пак здрава, ала сега е рязана, шита, ясно си личи белегът, ще чакаме косата да порасте и да го скрие; вече няма да мога да се подстригвам "нула номер", щото белегът ще личи, както и да е, това са подробности, важното е че тоя път ми се размина.

Да, обаче ще трябва да издържа карантината на възстановителния период, в която ми е препоръчано да се пазя от всякакво емоционално и физическо напрежение, препоръчан ми е илюзорният "пълен релакс", "щадящ режим" и пр. Оня ден дойде на гости мой роднина, пенсионер, "бивш" лекар (то "бивши лекари" май няма, както няма и "бивши философи"!), та си поговорихме с него, и той, представете си, когато рекох да подместя един тежичък фотьойл, скочи и ме хвана, крещейки "Недей!"; питам го защо, а той каза: "От усилието ще ти се вдигне напрежението във вените и артериите, ще се издуят, и някоя току-виж, може да не издържи, или някой капиляр да не издържи, и то пак в главата може да стане това, и ето ти нов кръвоизлив; дълго време трябва да се пазиш от такива усилия!". А аз за това нещо изобщо не си давах сметка, иначе по темперамент съм деен човек, и в предишните дни съм носил какво ли не; ето, сега вече имам едно наум какво значи "пълен релакс".

А що се отнася до пълната липса на каквото и да е било емоционално напрежение, ето, знаете, аз понесох доста тежко тия избори, доста се кахърих заради тях, такъв съм си, емоционален, като видя някой наглец, примерно политик като Боко или Дмитрич, или Сидерович как сладко лъже, ми кипва и не мога да спра, да потисна емоцията. Изводът е да не гледам изобщо телевизия, даже новините. Да не ползвам интернет. Да избягам от всички проблеми на този свят. Да подивея и да затъпея. Това се иска. Дали пък да не избягам изцяло в света на книгите и на философията, дали тази случка, която ми се случи, операцията и връщането ми към живота, да не се е случила само заради това: от всичко да се откажа, и да се съсредоточа на най-главното, на книгите, четене и писане, и на заниманията с чиста философия. Ех, блажени времена ще бъдат тогава, стига да мога да го направя и постигна, аз си мечтая сам за идването, за настъпването на такива времена, ала ето, дали при мен те изобщо ще могат да настъпят? Ако е този знакът, даден ми от Провидението, трябва да се подчиня. Трябва да оставя всякаквите активности, които ме бяха така обладали - блог, политика, граждански активности, битки с образователната бюрокрация, с администраторите-душмани и пр. - да се откъсна от всичко това и да се отдам изцяло на най-любимото ми, именно философията, книгите, духовните неща. Дали ще мога да постигна това, дали ще мога да се освободя от властта на сатанинските неща над душата ми - ето това е въпросът, който трябва да реша в най-скоро време.

Приятелите ми, които ме познават отдавна, ме съветват в един глас да направя точно това: остави всичко излишно, което ти тежи и те отклонява от най-важното, и се съсредоточи именно на истински важното и значимото, а остави всичко, що ти тежи по пътя, "без тежките окови по-леко се върви"! Така ми говорят те, приятелите. Които ми казват, че може би ще постигна много във философията ако се съсредоточа само върху нея. В тия месеци или годинка-две, които ми остават, да работя интензивно само в сферата на духовното, на философията - и тогава може нещо и да постигна, нещо по-значимо, истинско. Щото е факт, че аз най-много да съм се откъсвал от "мирското" за месец-два, и да съм се отдавал на работа в сферата на философията, т.е. съм писал, общо взето, книгите все "покрай всичко друго", а не с цялостно отдаване. А дали това цялостно отдаване е една непостижима химера, илюзия, блян? Как да избягам съвсем от света, след като съм част от него? В манастир ли да се скрия?

И в тия дни, в които лекарите ми предписват пълно спокойствие, аз всекидневно съм тормозен, и то по най-перфиден начин, от администраторките, които, за да не ме изпуснат от клещите на властта си дори докато съм в болнични, т.е. за да ме държат пак под контрол и да се гаврят с мен, измислиха това: дадоха ме под съд! И аз вместо да почивам ми се налага да ида по адвокати, да мисля, да пиша, да се боря пак, т.е. възстановяването ми отиде по дяволите, тоя тормоз пак няма начин да не се отрази на здравето ми. Всичките ми опити за помиряване, многократни, най-настойчиви, до този момент нямат никакъв ефект; ехидно се мълчи, и се измислят най-нови и нови опити за гаври, за насилие върху психиката ми, за отмъщение; не мога да разбера какво толкова съм им направил, че да постъпват така жестоко с мен?! И даже не съзнават жестокостта и несправедливостта си, ето, това, изглежда, е истинската жестокост и отмъстителност. Е, не им се подмазвам, казвам каквото мисля, позволявам си да критикувам, явно това е нетърпимо за такива. Което и показва, че са на светлинни години далеч от изискванията за един модерен, демократичен, толерантен към различията, диалогичен ръководител. Страшна работа е, не зная дали изобщо си представяте до какво водят тия уж "безобидни неща". Защото става дума за администрацията и господстващите сред нея подходи, и то именно в най-фината духовна сфера, тази на образованието и възпитанието на младежта. Положението тук е направо трагично. Надежда никаква за момента не се види.

Причината е: сгрешен изцяло административно-команден и тоталитарен модел на ръководство на тази "система", която стои консервирана и непокътната от тоталитарно време, а пък подходите са изцяло съхранени. Личността тук е нищо, а всичко е тотализиращият "колектив". Той диктува, сиреч, диктува всичко началството, а пък всички от "колектива", поне мнозинството, му се подмазва. Началството е суверен, диктатор, господар, тиранин, всичко. Тия дни явно, ако нямам никакъв отговор от администрацията на своите призиви за помиряване, ще ми се наложи да пиша ново изложение до бъдещия министър на образованието. Аз така тия неща няма да ги оставя. Ще се боря до последен дъх. Явно такава ми е била прокобата. Неслучайно съм такъв. Примирен не мога да бъда. По-добре да умра, отколкото да живея примирен - и несвободен! Ще бъда личност до последно, пък дори да умра много по-скоро, отколкото би могло да се живее ако се примириш. За какво ми е обаче такъв живот? Той, прочее, заслужава ли да се нарече живот?

Но все пак ми се ще да опитвам да поведа някакъв диалог с администраторите. Ей-така, заради изясняването на казусите, които съм почнал да прояснявам. С изследователска цел най-вече го правя. Имам надежда, че у тях, у администраторите, може да проговори човешкото. Искам да разбера: там, където се настани илюзията за всемогъщество на властта, може ли да остане нещо човешко, или човешкото винаги отива по дяволите? Дали не съм непоправим идеалист щом имам такива надежди? Ще видим. Трябва да се провери това. Каквото трябва ще го направя, пък да става каквото ще...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ