Ето текстовият запис на казаното в това клипче:
Добър вечер! Часът сега е 23.45. Намирам се в болницата, в Хирургиите, Пещерско шосе, Пловдив, 12-ия етаж. Вече съм тук пети ден, в четвъртък ми направиха операция, петък, събота, неделя, понеделник, пети ден. Завърши вече петия ден, утре, живот и здраве, шестия ден.
Така. Искам да направя нещо като призив, бих казал призив за вразумяване, тъй като попадането ми в болница тоя път съвпадна със, знаете, с навечерието на един най-трагичен, хем трагичен, хем не, празник на възраждането, възкресението и т.н. Да, възраждането на живота, възкресението и пр. Все още, разбира се, има доста време до светлия, трагичен също така християнски празник Възкресение Христово. Та искам в тази връзка да кажа няколко думи.
Стана така че попадането ми в болница също така съвпадна с достигането до мен на известието, значи бях известен, че помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и лидер на синдиката, в който членувам, ме е дала под съд за няколко пасажа, за няколко мои мисли, в които съм изказал някакви критични мнения за нейното поведение, за нейните преценки за нещата и т.н.; тя се била почувствала дълбоко обидена, бил съм я обидил. Аз сега няма да търся точните цитати, аз ще ги публикувам в блога, от които най-много са я обидили, днес дадох в блога си линк към есето, което най-много я е възмутило; то е посветено в някакъв смисъл на нея, по-скоро на държането й на едно синдикално събрание, на което моя милост беше обругана по недопустим начин, а пък събранието беше превърнато в нещо като „трибунал” или „народен съд” над „злостния народен враг Ангел Грънчаров”, да, и такива неща се случват в нашето болно време. Това е есе от една моя нова книга за образованието, която се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, а пък подзаглавието на тази книга е „Есета за освобождаващото образование”. Та аз до скоро не знаех че съм даден под съд, за първи път в живота ми се случва такова нещо, за мисли в моя книга да бъда даден под съд. Разбира се, може човек да се обиди, книгата ми не е издадена в някакъв грамаден тираж, и ето сега, след като съм вече даден заради нея под съд, се получава една значително по-голяма гласност, явно обидената или засегнатата персона смята, че това няма да й навреди, напротив, предполагам, ще й вдигне по-високо нивото, тя иска чрез съда да си даде един свой реванш на попрището на умствената активност, на умственото превъзходство и т.н. Само наистина е малко интересно и странно все пак възпитатели на младежта, каквито сме ние, тя е инженер, преподава специални предмети, аз съм философ, значи ние да доказваме един другиму или кой до каква степен е напреднал, казахме, на попрището на интелектуалното развитие.
Между другото, да кажа в скобки, аз в момента изглеждам много странно, тъй като заради операцията, която ми беше направена, сега на петия ден след операцията се появиха едни отоци около очите и аз вече в момента, виждате, имам известна китайска специфика на изражението, лицето ми има изражението на древен китайски философ, на Конфуций, примерно; аз не се срамувам от това; това само в скоби казано.
Операцията ми, аз не съм писал още за нея, по една единствена причина, не че се срамувам нещо, срамно заболяване не знам да има, но сега ще кажа с няколко думи, така или иначе, вече като ме виждате в един такъв вид, ще призная, да, беше ми направена черепно-мозъчна операция. Преди около месец, може би вече станаха пет седмици, доста време мина, една сутрин, бързайки за работа, се подхлъзнах в банята, паднах и понеже в момента на падането си помислих да не стане така, че да си счупя нещо, крайник, крак и пр., инстинктивно някак си, стана така, че целият удар, цялата тежест падна ето тук, отзад, на главата ми, ударих се здравата с главата о стената на банята. Изгубих за известно време съзнание тогава, стоях в неподвижност, не изцяло съзнание да съм изгубил, но най-вероятно е станало сътресение на мозъка. Спомням си, имам едно усещане, че чаках да видя дали ще… то силно ме заболя, изкънтя ми главата, изчаквах да видя дали ще се съвзема, в края на краищата се съвзех. Може би пет минути стоях на пода, по едно време се разшавах, станах, облякох се, бях се току-що изкъпал и отидох на работа. Разбира се, чувствах се недобре на работата, имах някакво кънтене в ушите, виках си на акъла, че ще изчакам да мине ден, два, да видим ако нещо се появят някакви опасни там симптоми и проявления, и тогава ще се наложи да отида в болница. Минаха два, три, четири дни, нищо, аз си викам: „Слава Богу, малкият дявол!”, дето се казва, да, обаче се оказа „да, ама не”. Минаха може би две, три седмици, през цялото това време ето така като си разклатех главата (както хората по света, с изключение на българите, клатят глава в знак на съгласие) имах чувството, че сякаш мозъкът ми се движи, мърда, някакво много смътно чувство, някак си много крехко беше станало. Вътре в мозъка ми се е бил образувал в това време хематом, аз така си го представям, това е нещо като съсирек от кръвоизлива, започнал по време на мозъчното сътресение при падането; сериозна работа, и тоя хематом е нараствал и е притискал жизнено-важни мозъчни центрове. Аз в един момент започнах да чувствам някак си много странно своето тяло, усещах някакви неприятни болки в ставите, ето тук, в седалищните части, сякаш седях върху някакви шипове, като иглички ме бодяха, значи силни ставни болки, от които едва ходех на работа и се чувствах ужасно. В един момент тия усещания се засилваха, стоях на работата и постоянно усещах някакъв дискомфорт. В един момент, като наближи ваканцията, аз вече реших, един вторник беше, отидох при джипито, моят личен лекар и му казах как се чувствам; той ми каза, че няма проблеми, някаква млечна киселина се била появила в ставите, нещо вирусно било и т.н. Даде ми хапчета, пих ги една седмица, никакъв ефект, никаква промяна към добро; напротив, сякаш се усилиха още повече болките. Отидох в края на тази седмица, обясних му, че няма промяна, биха ми някакви инжекции, вероятно витамини или против „вируса”, не знам, никакъв смисъл, никаква полза. В понеделника отидох при джипито, казах му това, той вика ще те пратя на невролог; отидох при невролога, там тя ме прегледа, направи си там своите анализи и ми каза ето, давам ти тези хапчета, почвай да ги пиеш, болките ще почнат да изчезват.
Знаете ли, оказа се, че не болките ми не само че не изчезнаха, но още повече се усложниха тия усещания, появиха се също страшни болки в главата и аз тогава реших, понеже един, два, три дни минават няма промяна към по-добро, нали човек като пие хапчета се надява нещо да повлияят, да се почувства по-добре, да усети промяна към положителното; не, няма. Спомням си тази кошмарна седмица, невроложката ми каза до петък ще пиеш хапчетата, ще дойдеш в петък непременно да те видя; да, обаче нещата ставаха сложни, тежки и накъде към сряда вече нетърпими; в един момент аз започнах да соя само на леглото, абсолютно нетрудоспособен, не мога даже да прочета нещо в блога си, и стоях в ужасен дискомфорт. Понеже съм много стриктен, обичам да изпълнявам разпорежданията на лекарите, имам им доверие, изчаках някак петъка, отидох при нея и… представяте ли си какво било станало, а то още повече усложни ситуацията?! Аптекарката наименованието на едно от лекарствата, които ми бяха предписани, го разчела невярно, и ми дала лекарство с близко наименование, което всъщност било изцяло излишно и заради него съм пил същото химическо вещество в друга доза, понеже то повтаряло вече предписано лекарство! И невроложката изтълкува това нещо като причинител на моето страшно главоболие; нареди ми да спра тези лекарства изцяло два дена, събота и неделя и в понеделник ми каза да дойда пак. Като ги спрях и се надявах – тя ми каза, че ще отмине това главоболие – ала болките в главата не отминаха, нищо не отмина, и в понеделника вече се чувствах ужасно, аз вече наистина не можех да стана, и знаете ли кое беше най-интересното? И на невролога, и на джипито аз казах, че съм имал такъв инцидент, че съм паднал в банята и че съм си ударил силно главата; и двамата ме изслушаха, ала ми казаха: „Не, не се безпокой, тия неща не могат да се причинят от удар в областта на главата, не могат да се причинят от удар в главата такива усещания, няма връзка между тези неща!”, и аз като отново повтарях, че все пак може би има някаква връзка, те ме гледаха с известна доза съжаление и си казваха, личеше по изражението им, че този човек много се е уплашил, много се е паникьосал, внушил си е, но няма страшно и т.н.
В понеделник или вторник, значи, отидох, обясних, че нямам промяна, че се чувствам ужасно, тогава невроложката ми предписа други хапчета. Почнах да ги пия, надеждата беше да се оправя най-сетне от тях, абсолютно никакво оправяне нямаше, и тогава вече, между другото, в последните два дни преди операцията аз нямам спомен какво точно се е случвало. Синът ми ме водеше при разни специалисти, лекари и т.н., най-накрая ме заведоха на скенер (най-после някой се сети за това!), на скенера установиха, че има такъв хематом в главата ми, и веднага са предложили (аз вече нямам спомен, когато са ме питали искаш ли, разрешаваш ли, съгласен ли си да ти направим операция аз вероятно нещо съм отговорил тогава, но нямам никакъв спомен за това). Синът ми също дава съгласието си, и в четвъртък, 18 април, ми направиха операцията, отстранили са го този хематом, предполагам. Интересното беше – благодаря на Бога, благодаря на Бога, че мина всичко благополучно! – след операцията аз се чувствах като нов човек, разбирате ли, всички оплаквания, болки, бяха изчезнали, Значи това образование, този съсирек, какво е бил, там, до мозъка, аз не знам, не съм справил още справки какво точно ми е станало, явно някакво образование е било отстранено, не от самия мозък, а знам ли какво? Казвайки тия неща мога да се изложа на риска да бъда подиграван, „ето, на него му отрязаха част от мозъка”, да, отваряха ми черепа и са отстранили някакъв хематом, както и да е!
Съжалявам, че ми се наложи да разкажа всичко това, пак ако мълчи човек, знаете ли защо аз мълчах до този момент? Мълчах най-вече защото не искам моята майка, която е възрастна, да разбере това нещо по някакъв начин; ето, ако сложа сега това клипче в блога, още не съм решил дали да го сложа, ако записът се е получил, може и да го сложа, тя, майка ми, все някога ще разбере, но искам да не й дойде внезапно, много е неприятно това, да й дойде като „гръм от ясно небе”, затова не съм давал много информация за случилото се. С нея, разбира се, говорих още веднага след операцията, обясних й че съм в болница, но по други причини, аз имам проблеми със сърцето, така й казах. Един вид, дето учим за истината, учениците ми винаги казваха, като сме обсъждали този въпрос, за истина и лъжата, аз преподавам философски предмети, и те са ми казвали „Има благородна лъжа!”, аз винаги съм казвал, че някак си не ми звучи добре, че има „благородна лъжа”. Те обикновено казват, че има, аз казвах, че няма, та да възникне спор, моята работа като преподавател по философия е никога да не се съгласявам с учениците за да ги провокирам да защитят позицията си. Както и да е, ето, оказа се, че на мен сега ми се наложи да прибягна до т.н. „благородна лъжа”, т.е. по-малко безпокойство на майка ми да причиня, излъгах, да, все още не съм й казал какво точно ми се е случило. Искам да й го кажа когато, дай Боже, тия дни, казаха ми, че още няколко дни ще ме държат, зависи как ще върви възстановителния процес, и ще ме изпишат от болница, тогава ще мога да отида при майка си и да си поговорим с нея; другояче е когато на живо стане това, съвсем иначе е да й го изтърся по телефона, да се ужаси, да си изкара акъла и т.н., нали знаете докъде води нашето фантазиране.
Аз, всъщност, изобщо не исках да говоря за тия неща, но след като ме видяхте на клипчето така, наложи се да дам едно такова разяснение, относно заболяването и премеждията си. А сега всъщност минавам към това, заради което започнах да правя това клипче. А именно искам да отправя нещо като възвание към моята колежка, преподавателка по компютърни науки Камелия Стоянова, която ме е дала тия дни под съд:
Госпожо Стоянова, наближават светли християнски празници, които не са толкова… те са преизпълнени с огромен смисъл, в това число не само светъл, защото ние, хората, човеците, сме разпънали на кръста Христос, Богочовекът, Спасителят. И сега да казваме това е много светъл празник, разбира се, Възкресението, е тържество на живота над смъртта, и Богочовекът, който не може всъщност да умре, той е вечно съществуващ в едната си ипостаса, Христос, се е пожертвал за нашите грехове, за човешките грехове. Ние не сме съвършени, г-жо Стоянова, Вие сте християнка, много сме говорили, ние имаме много спорове с Вас, имаме разминавания във вижданията, но аз не съм очаквал, че ще стигнем до съда. Между другото аз съм завел дело също така, срещу ръководството на училището, тъй като бях наказан дисциплинарно със заповед „предупреждение за уволнение”, след това пък ме наказаха с още едно дисциплинарно наказание, което, странно е, то би трябвало да има някаква градация, но мен ме наказаха след това с по-малката степен, именно само с предупреждение, или, как се казва, да, със „забележка”, не знам как точно се казва. Та в момента аз имам пълната колекция от наказания, явно това ръководство иска нещо да ми покаже, аз имам доста различия с тях, имам спорове, много съм спорил, писал съм доклади и т.н., а всичко започна преди около година и половина когато аз предложих патрон на гимназията, в която работя, да бъде Стив Джобс. До този момент имахме прекрасни отношения с това ръководство, може би защото не бях съгласувал с тях тази инициатива, написах за идеята си в блога си, заинтересуваха се тогава медиите, почнаха нещата да ескалират, почнаха да се появяват репортери, изостриха се отношенията ни с директорката (щото тя зае друга позиция, а именно, че нямаме нужда от патрон!), и т.н., глупости, и в крайна сметка след това бях наказван по какви ли не параграфи, линии, ученици може би почнаха да получават внушения да пишат жалби срещу мен и т.н., знаете какъв е инструментариума на администраторите и т.н., абе недостойна история. Писал съм за всички тия неща в блога си, аз не се страхувам от гласността, ето, аз не се страхувам толкова и от съдебния процес, но искам сега да направя една стъпка към помирение.
Г-жо Стоянова, г-жо Анастасова (Стоянова е пом.-директорка и синдикална лидерка, а Анастасова е директорката на училището), смятам, че самият Бог ви дава сега шанса, ето в този момент, в навечерието на Възкресение Христово, да преосмислите позицията си и, ако желаете, бихте могли да дойдете тук в болницата при мен, да поговорим, защото смятам, че зрели, разумни хора, и особено пък възпитатели на младежта, каквито сме ние, е крайно глупаво (не се страхувам да употребя тази дума!) да се съдят и да чакат районният съд да урежда отношенията ни, да оценява кой е прав и кой е крив в тази ситуация. Ние можем, сядайки за няколко минути, да обсъдим всичко и да стигнем до консенсус, до решение, защото съдебен процес в тази наша ситуация съдържа в себе си доста унизителен, комичен, абсурден момент. Значи Бог ви дава шанса да преосмислите позицията си, да си оттеглите иска, за обида и както сте си го формулирали, аз, налага се сега, като стана дума за това, за да има пълна информираност, да публикувам в блога и тази Ваша искова молба. Не си спомням публикувал ли съм моята искова молба, моето дело е заведено значително по-рано, но много пъти ми го връщаха, понеже аз без адвокат действам, ще се защищавам сам, нямам възможност да си поръчвам адвокат, нито пък синдиката, в който членувам, именно „Подкрепа”, ми е осигурил адвокат; никаква подкрепа нямам от синдикат „Подкрепа”; при това, виждате, синдикалната лидерка ме съди, представяте ли си?!
Както и да е, това е положението; длъжен бях да кажа всичко това. Моето предложение е: нека да си подадем ръка, да се възползваме от тази ситуация за добро. Бог ни дава понякога едни чудесни, мъдри знаци; ако ги разчетем, ние можем да стигнем до доброто, да тръгнем по един по-добър път, ако не ги разчетем, ще продължаваме да затъваме, да се съдим, да си вредим един-друг и пр. Но аз смятам, че… между другото да сложа в едни скоби, това да се съдят помежду си хора съвсем не е, от друга страна погледнато, толкова лошо; това е съвсем естествена, нормална процедура в обществото. Стига се до съд когато двете страни не могат да се споразумеят за нещо, имат някакви различни интереси и т.н. Ние, безспорно – аз преподавам философия на правото – сме различни, по различен начин виждаме нещата, това е съвсем естествено; това, че мислим различно, това че, примерно, ето аз като Ваш „подчинен”, аз съм служител в учреждението, което Вие управлявате, но, от друга страна, аз съм автономно същество, аз съм индивид, лице пред закона и т.н. Затова имам пълното суверенно право да мисля по различен начин, да оспорвам някакви решения, да влизам в диалог, в критика, в опити за сътрудничество, и по този начин моето критично отношение не е нещо като аномалия, не е нещо непременно вредно и деструктивно, напротив, то много пъти помага, защо ако аз, примерно, бъда такъв, че да ръкопляскам на всичко казано от ръководството, да казвам „Браво, колко сте прави, колко сте мъдри, точно така е, наистина е така, така трябва да бъде всичко!”, тогава нещата не са хубави, не са зрели, не толкова зрели, но, как да го кажа, не са истински, не са хубави, не са зрели, да, и така може да се каже и т.н.
Ами това е в основни линии. Значи имаме шанс в навечерието на празника да се помирим; вие сами решавайте, аз няма да се меся повече. Ето, аз направих възвание към вас, с това възвание, ако искате, съобразете се с него, заповядайте, аз след няколко дни, да се надяваме, ще бъда изписан от болницата, ще се възстановявам, пак ще бъда в болнични, и тогава можем да се срещнем. Както искате, но делото е след два дни, на 25 април, сега днес поръчах на сина ми да занесе в районния съд моя молба, в която обяснявам, че тъй като съм в болница, не мога да присъствам на откриването на делото, да организирам защитата си и т.н. и на това основание моля районния съдия да отложи откриването на това дело. Има два дни и от отсрещната страна, ищцата, може да се яви в районния съд и ако иска, би могла, както иска, да преосмисли позицията си, да оттегли молбата си, аз бих могъл също да я оттегля, ако не пък няма, казах, нищо лошо в това хората да защищават разбиранията си и пред съда; съдът да реши спора им. Разбира се, има моменти, понеже ние не сме юристи, можем да стигнем дотам да се излагаме пред съда, да губим времето в някакъв смисъл на съда, след като можем сами да решим всички тези въпроси. Та моят апел към помиряване го направих, не мога да правя всичко това в писмен вид, не съм добре, виждате, с очите, ето, изморих се дори и така. Благодаря за вниманието, а пък уважаемата публика в блога, надявам се, като изслуша това клипче, ако има търпението, може да се информира за цялостната ситуация.
Между другото, с това и ще завърша малко иронично. Знаете, има и друг философи, който е бил съден, съден е обаче от част от учениците си, не от колегите си, не от други философи или пък от началниците си (тогава философите нямали началници, техен началник, знайно е, е била само истината!). Сократ си има ученици, той е учител на Платон, който пък от своя страна е учител на Аристотел. Та ето сега аз също ще бъда философ, който бива съден за това, че има „неправилни мисли”. Аз, между другото, съм един, не бих казал, екстравагантен човек, а съм човек, който обича да приема предизвикателствата, виждате дори и в това състояние, дори и, намирайки се в хирургията, в мозъчната неврохирургия, разказвам всичкото това и оправям това свое предизвикателство; правя го защото истината не ми е безразлична, готов съм да си защитя позицията, нека никой да не си мисли, че моите позиции са голословни, аз много съм мислил, не ме е страх, не се чувствам уплашен, не ми е познато такова нещо като малодушие, даже понякога минавам в другата крайност, изглежда външно, че съм много горд, дразня дадени хора, но пък смятам, че да бъдеш човек, човек в истинския смисъл, това означава да имаш и едно такова съзнание, че си способен да съдействаш, да способстваш да бъде постигната истината по всякакви въпроси. И мнението на всеки човек е ценно, но пътят към постигане на истина е диалогът, консенсусът и т.н. Ние, разбира се няма никога да почнем да мислим еднакво, но можем много да сближим позицията си и да си сътрудничим в това дело, в това жизнено дело, едно от най-важните, а именно, да постигаме истината. За това дело дал живота си Сократ, ето, сега и аз имам шанса да покажа, че истината и за съвременните хора все нещо значи.
Благодаря за вниманието, всичко добро, до нови срещи!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар