Да кажа и аз, да напиша все пак няколко думи, зер, 24 май е, грехота е нищо да не бъде казано. Вярно, днес много думи ще се изговорят, ала има риск да са все фалшиви и лицемерни. Затуй нека да се опитам да кажа ония думи, които идат от сърцето - и в които не личи никаква следа от фалш. И тия, и такива думи трябва да бъдат казани, написани в този ден. Ето, ще опитам да кажа нещичко в този смисъл, а именно, кои са най-необходимите думи и мисли, които трябва да бъдат изговорени в този светъл ден:
У нас какво общо взето се получава: 364 дена всеотдайно празнуваме апотеозите на триумфиращата наоколо и във всичко бездуховност, и само в един ден - 24 май - се сещаме за духовността?! Сещаме се за кратичко и то само колкото за да забравим за нея, щото тя, духовността, е нещо твърде досадно за човека, който съществува в заливащото го всеки ден море на бездуховността. Забравяме и си отдъхваме. Още утре ще забравим за духовността, таз сила мощна. То, що да си кривим душата, някои от нас ще забравят за нея още днес. А някои няма и да се сетят за нея, та да има нужда да забравят. Щото щом се сетят, мигом ще изгонят таз досадна мисъл от девственото им, от неоскверненото им откъм духовност съзнание...
Бездуховният човек, човекът, отдаден на бездуховното, като чуе за дух и за духовност, го обхваща тих бяс - такъв човек е способен на всичко, само и само да унижи, да потъпче, да смаже, да ликвидира всеки повей на духовност, на дух, на красота, на истина, на добро, на благородство, на автентична човечност. У нас е пълно с "рицари" на бездуховността, с нейни всеотдайни труженици, а рицари на духа изобщо имаме ли?
Имаме, да, как да нямаме, ала се броят на пръсти - и знаем ли ги кои са изобщо? О, разбира се, и тук си имаме куп фалшиви идоли и величия, които гордо, вирнали нос, ходят и подрънкват с ордените си. Те са официално произведени да олицетворяват културата ни. Те са нещо като наши културни тотеми. Ала истинските ни рицари и жреци на духа - и на българската култура - си съществуват нейде съвсем тихо, непризнати от никой, щото те и поначало съществуват в една съвсем друга вселена, коренно различна от този свят, прояден от всеобщата хегемония на бездуховното.
Така е било, така и ще бъде. Всичко у нас общо взето е все менте, е все ерзац, е все чалга. Истинското не ценим, или го "ценим" само на думи, ей-така, за да се покажем каквито не сме, но на дело - никога! Някой от вас купи ли си книга от български автор в знак на това, че днес е 24 май? Купил си е, ама дръжки! Няма и да си купи. Да не е луд да подкрепи свой сънародник, при това такъв, който да е отдаден на автентичния дух, на автентичната духовност, да не е превъртял, че да подкрепя не друго, а българската култура и българската духовност - която е исконен враг на целия утвърден материалистически манталитет на съвременния и целокупен български народ?!
Това исках да ви кажа като за начало в този иначе толкова хубав ден: ден тъкмо на това, което особено, да не кажа изобщо не ценим, а не го ценим защото сме допуснали в сферата на духовността и на културата ни, на образованието, на възпитанието, на личностното изграждане на младежта всичко да е така объркано, всичко да е поставено на толкова неверни, на толкова погрешни основи, всичко да е толкова неистинско, фалшиво, умъртвено, агонизиращо. И нам съвсем да не ни пука, че е такова. Живеем си със заблудата, че всичко ни е наред, че всичко е както трябвало да бъде. Спокойни сме, не знаем що е безпокойство, а без безпокойство, дами и господа, няма нито свобода, нито дух, нито духовност, нито култура, нищо няма...
Нехаем за най-важното, за най-значимото, от което зависи всичко останало. Това е непростимо. Това е престъпление спрямо бъдещето на децата ни, на нацията ни като цяло! Срамота е да търпим, че са така нещата, все наопаки на както трябва да са. Родителите, например, нехаят за качеството на образованието на собствените си деца, кажете ми това какво е?! Кажете де? Защо мълчите? Не ви пука, а? Що ще се затрудняваме да мислим какво става с децата ни и как образованието, което се осъществява насилствено над тях, да стане истинско, съвременно, отговарящо на съществените потребности на българската младеж?
Не, майната му, нима нещо у нас е истинско, та ще вземем да се терзаем и грижим за културата, за духовността, за духовното укрепване на младежта, на младите личности?! Та тия неща са си по начало "последната дупка на кавала", "деветата дупка на кавала", те са си изобщо излишни, те са лукс, от който нямаме нужда!
Ний имаме нужда главно от ядене и от пиене, нали така? И от зрелища имаме нужда, е, имаме донасита и зрелища особено, пък и хлебец се намира, какво друго да искаме?! Ами не се било живяло с единия хляб - и какво от това? Ама може да се живее, разбира се, ний самите сме потвърждение, че може. Е, но то нашето пък живот ли е?
Да де, ама пък защо да се затрудняваме да мислим и да си разваляме рахатя?! Най-много мразим да мислим, щото една патка мислила, мислила, пък взела че умрела, нъл тъй? Ха-ха-ха, ще ми се правят те на културни, на духовни ще ми се правят, на префърцунени едни такива ще ми се правят, а пък ний сме били прости?
Прости сме, ама ето, целата власт е у нас, и ножът, и сиренето е у нас, сфанахте ли сега как стоят работите? Прости сме, ама сме мнозинство, ний сме силата, що всичко решава - и от която всичко зависи! Понимаете? Конграчулейшънс!
Да живей културата! Да живей духовността! Да живей България! Уррраааа!
Колко сме горди, че сме така духовни и извисени в безбрежните пространства на духа! Други кат нас няма! Ний, ний, господа, сме... върхът!
Ний, българите, сме наследници на една велика, ала... агонизираща култура. Ний самите сме агонията, която ни терзае. Толкоз.
Да живей 24 май! Ден на българската азбука, просвета, култура и духовност!
Да живей духовната България, така изнемогваща под тежките оловни пластове на триумфиращата повсеместно, навсякъде и във всичко, българска бездуховност, българска безкултурност, българска простащина!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар