Блогът ми е нещо като медия; да, персонална, лична медия е моят дневник. Чете се в целия свят обаче, чрез него моите мисли и моите преживелици стигат до хиляди хора, надявам се, в написаното от мен те да намират известен смисъл, който да им помогне на тях самите. По този именно начин в личностното се съдържа "общочовешки значимото", в преживелиците на човека, на отделно взетия човек се съдържа именно човешкото или дори човечеството. Защото всеки от нас е образ на човека, е носител на човешкото, на човещината, на човечеството дори. Погубим ли човешкото у себе си, сме го погубили в някакъв смисъл изобщо...
Индивидът е мястото, фокусът, в който се пречупват прекалено много лъчи, той е средоточие, където можем да открием богатство от смисъл. А чрез вникването в проблемите на другия човек, в съпричастността си към него, ние се идентифицираме, сиреч, разпознаваме по-добре самите себе си. В това аз виждам смисъла на писането в моя блог, писане, което се старая да е на едно по-високо, философско ниво. За мен като философ това писане е израз на всекидневната ми душевна потребност от занимания с философия; да, затова аз пиша всеки ден, не за нещо друго. Моят живот е моята философия, животът ми е философия, а философията ми е животът. Пишейки, аз живея - удостоверявам, че съм жив...
Днес ще пиша по една сага, която обещава да е епична: става дума за насрочения вече (за 22 май 2013 г.) съдебен процес срещу мен, на който аз съм подсъдим - заради "обидни мисли", които една образователна шефка е намерила между редовете на една моя философска книга, посветена на съдбините на българското образование! Читателите на този блог вече знаят за този съдебен процес, за това дело, информирани са, което ме задължава да описвам, да ги информирам по-нататък, щото иначе ще излезе, че не съм честен с тях. За мен като философ това дело е безкрайно интересен експеримент, в който с удоволствие участвам. От него смятам, че ще науча много - и за съвременните нрави, и за актуалната човешка ситуация, в която като народ се намираме. Разбира се, мой дълг като философ е да споделям тези резултати, тези важни изводи с моите читатели. Затова и пиша по този казус, не за друго. Не за да се правя на интересен. По-скоро понеже на мен ми е много интересно и любопитно, затова, казах, с удоволствие участвам в тия... практически изследвания, от които се надявам да науча много. Уча се, да, уча се, а наученото споделям с всички. Смятам, че за науката се изискват известни жертви. Истината за мен стои на най-висок пиедестал. Та да кажа най-сетне онова, заради което тази сутрин реших да пиша по този наистина прелюбопитен казус.
Аз предприех стъпки към "досъдебно урегулиране на конфликта", написвайки преди известно време едно Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга. Все в тази посока се срещнах на живо с ищцата и разговаряхме; тя по време на този разговор изтъкна, че била готова за преговори, но ме насочи към адвоката си, с който да обсъдим всичко. Аз съм в болнични, възстановявам се от тежка операция, препоръчан ми е от лекарите "пълен релакс" (едно непонятно за мен състояние?!), както и да е, трябва обаче да се щадя, да не натоварвам организма и мозъка си, затова едва вчера реших да направя визита на г-н адвоката, понеже, не крия, много ме интересуваше какви условия той ще постави за евентуално прекратяване на делото чрез досъдебно споразумение между страните. И ето, вчера, отидох бавничко до "квартала на адвокатите" - той, същевременно, както и става обикновено, е и квартал на съдилищата! - в Пловдив, намерих офиса на въпросния адвокат и почуках на вратата. Г-н Пантов - той, прочее, е адвокат на другата страна и в двете дела, в които моя милост участва, щото аз пък, от своя страна, съм завел друго дело срещу директорката на ПГЕЕ, заради една заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", което тя ми наложи - та г-н Пантов ме прие любезно, и веднага ми връчи текста на едно споразумение, написано на цяла страница; аз там при него не четох споразумението, даже не си извадих очилата да му хвърля един поглед, щото реших, че този документ заслужава по-внимателно прочитане и осмисляне; и за да не губя времето на адвоката, след като си поговорихме няколко минути, си тръгнах. Долу, на улицата, на една пейка, седнах и се зачетох в текста на предлагането от ищцата "споразумение". И щях да... падна на земята, аз такова нещо не съм очаквал! Сюблимно е! Няма как, длъжен съм да ви информирам за съдържанието на това "споразумение".
То, прочее, съдържа само някакви претенции и задължения за мен, нали съм подсъдим; по време на разговора ми с г-н Пантов той каза, че понеже съм бил имал "чисто съдебно минало" (не съм бил досега в живота си съден и осъждан), нямало съм бил да бъда... вкарван в затвора, т.е. присъдата ми, като първа в живота ми, щяла да бъде "условна", щял съм бил, евентуално, да бъда осъден да платя глоба, та в тази връзка моя милост му каза, че аз по начало не съм престъпник; както и да е, да не задълбавам в тази тема, щото, между другото, аз, като капак на всичко, съм човек, който преподава на младежта предмета "Философия на правото", сиреч ги обучавам да уважават законите, да схващат техния величав смисъл, да се прекланят пред величавостта на правосъдието и пр., т.е. ако се окаже, че съм съм, един вид, "престъпник", тогава, разбира се, няма да имам моралното право да преподавам такъв един предмет. Ето защо за мен това дело е жизнено, дори бих казал съдбовно важно. Та все пак да мина на съдържащото се в този прелюбопитен, както сами ще се убедите, проект за "споразумение".
На първо място ищцата, която се е възприела като обидена от мои мисли, съдържащи се в моя философска книга, публикувана както в този блог, така и в две книжни (хартиени) издания, вярно, в неголям, в бутиков тираж, иска моя милост "да изрази съжалението си за случилото се" и в срок до 22 май 2013 г., т.е. до откриването на делото, "да свали от блога си всички публикации, съдържащи обидни квалификации по адрес на тъжителката". Тук възниква въпросът: а кои именно са тия "обидни публикации", щото е възможно, да речем, в някои публикации да няма обидни квалификации; то туй нещо, чувството за обида, е доста тънка работа, и ако се окаже, че тъжителката има една твърде възприемчива и чувствителна душа, може да се наложи да махна от блога си кажи-речи всичко. Пък има и един друг момент: а какво ще правим с "обидните текстове", които вече са отпечатани в хартиените издания на тази моя книга? Дали няма да се наложи да организираме аутодафе, т.е. публично изгаряне на тия мои книги, та тогава тъжителката да бъде удовлетворена в по-пълна степен и мяра?! Аз само предлагам де, не се заяждам, искам, заинтересован съм всичко да бъде поставено на съвсем чиста основа...
На второ място моя милост, "подсъдимият" (както мило ме величаят в текста на тоз проект за "споразумение"), се предлага "да се извини в учителската стая пред педагогическия персонал на ПГЕЕ на тъжителката К.Стоянова за отправените й публично обиди". Тук пак възниква този неприятен момент, че мислите, които моя милост е развила в книгата си, все още не е доказано никъде, че са "обиди", дадени хора с по-чувствителни души може да ги възприемат като такива, ала те да не са такива, нали знаете, в тази, в емоционалната област, нещата са прекалено субективни и индивидуални, а нещо, за да се нарече "обида", трябва някак си да бъде доказано, че наистина е обида; то, например, ако е наистина обидно, няма начин да не бъде възприето като такова и от мен самия, и от всеки друг човек, а това е трудна работа, имам предвид организирането на мероприятие, на което цялото човечество да съумее да възприеме тия мисли непременно като "обидни". Както и да е де, да не философствам много, щото по-надолу в туй "споразумение" има къде-къде по-сюблимни и достойни за философско-психологически и дори правни анализи моменти. Да бързам към тях, ето ги.
Третият пункт съм длъжен да го препиша изцяло, за да не се получи недоосмисляне на величавия смисъл, съдържащ се в него; аз в първия момент, като го прочетох, ми се стори, че сънувам, но след като се ощипах, установих, че съм тук, в този наш прекрасен свят; та ето какво точно пише в този момент:
Подсъдимият Ангел Иванов Грънчаров се задължава да заплати на тъжителката Камелия ... Стоянова (умишлено пропускам второто й име, щото, както надлежно бях уведомен, ако публикувам и трите й имена, това било "издаване на лични данни", което било подсъдно, т.е. ако тя заведе второ дело срещу мен за издаване на лични данни, тогава наистина вече мога да отида и в затвора, стига надлежно да бъда осъден по първото, и тогава вече присъдата ми няма да бъде "условна". Бел. моя, А.Г.) сума в общ размер от 915 лева, включваща 600 лева - обезщетение за претърпяните (запазвам и оригиналния правопис на документа, бел. моя, А.Г.) от нея неимуществени вреди от деянието и 315 лева - разноски по производството. Посочената сума ще бъде изплатена на 8 (осем) равни месечни вноски, от по 100 (сто) лева и една изравнителна от 115 лв., считано от 01.06.2013 г. Плащането ще се извърши по банков път, до 30-то число на текущия месец, по приложената към настоящото споразумение банкова сметка на тъжителката.
Това е този "член" от "споразумението". Вярно, че в това споразумение се съдържа момент на диктат от страна на тъжителката, т.е. отчита се единствено нейния интерес, моят интерес е отишъл по дяволите, но това е едно на ръка. Излиза един вид също, че моя милост сякаш вече е осъден от... несъстоялото се съдебно дело, сякаш някъде е доказано, че тия претендирани обиди наистина са обиди и прочие. Аз след малко ще напиша писмо до адвоката и тъжителката, за да представя и своята гледна точка, щото, чини ми се, едно споразумение в истинския смисъл трябва да е нещо като компромис, в който се отчитат и разбиранията на двете страни, а не само на едната; в противен случай това няма да бъде споразумение, а ще бъде диктат, терор над скромната ми особа и прочие, както искате го наречете. Можеше, за по-голяма пикантност, да включат в текста на споразумението и искане моя милост да застане на главния площад на гр. Пловдив, публично да си сдере ризата, да си посипе главата със специално донесена за целта пепел, да си продере кожата с нокти, и да вопие пред народа за милост, за пощада, за снизхождение; е, не мога да имам чак претенцията да бъда разпънат на кръст за страшното си деяние, щото това вече, чини ми се, е прекалено даже и в очите на толкова строгата и взискателна тъжителка, която, както казахме, вероятно има една твърде чувствителна душа. Мисля, че не е прекалено лошо това, че изтъквам чувствителността на душата на тъжителката, това е ценно и положително според мен качество, щото, признавам, ме е страх след това мое писание да не се състави ново дело, в което предмет вече ще бъде обсъждането вече не на ума, а на чувствителността на душата й.
И, накрая, на четвърто място в "споразумението", в замяна на горните претенции към моята скромна милост тъжителката се задължава да оттегли тъжбата си и да поиска прекратяване на наказателното производство. Аз бих посъветвал тъжителката да не бъде чак толкова благородна, ами да поиска все пак, в отплата на великодушието й, моя милост да й плаща пожизнен доживотен данък, да речем, в размер на 5% от заплата ми, щото все пак едно такова величаво благородство изисква и някаква материално-финансова компенсация.
Това е. Ще се въздържа от по-нататъшен коментар, тъй като страшно много се изморих, пишейки всичко това. Аз съм в болнични и ми е забранено от лекарите да се натоварвам толкова, дори и само емоционално. Няма да скрия, че не можах да мигна от напрежение през тази нощ, разнищен съм от безсънието тази сутрин, като пиша това писмо. Аз апелирах в своето обръщение към тъжителката към християнско великодушие, към милост, към милосърдие, към пощада, предвид тежкото ми състояние, но ето, виждате, тия мои думи не са били възприети, или са били възприети като "лигавене" от строгата и безпощадна тъжителка, която, независимо от това, че е с толкова чувствителна и обидчива душа, явно в нея надделява едно крайно позитивно мислене, за което не съществуват тия човешки, субективни "лигавщини" като способност за състрадание към човека, към ближния, на когото му е тежко, който страда, който се мъчи и пр. Поставям този въпрос неслучайно, той е свързан и с начина, по който се е обидила уважаемата г-жа тъжителка, в него има принципни моменти, които аз претендирам да разбирам, тъй като от години се занимавам с философия, с логика, с изкуството на мисълта и пр. И които ще развия непременно в своята реч пред съда, защото, както сами забелязвате, така написаното "споразумение", от което тъжителката нямало да отстъпи и на "йота", е директно препращане на делото към съда, каквато, допускам, е и целта на толкова строгото и безпощадно "споразумение".
Е, щом трябва да има дело, щом другата страна толкова желае това дело, щом не е склонна към компромис, ще го има това дело, важното е, че аз правя каквото мога все пак да стигнем до приемлив и за двете страни компромис; диктат обаче няма да приема в никой случай; някой се е заблудил, че мога да приема такъв диктат. Е, вярно, пак плащам с цената на толкова крехкото си в момента здраве, но ето, излиза, за някои хора този момент явно няма съвсем никакво значение. Ако имаше, нямаше да процедират по този начин, нали така?!
В български условия явно важи максимата: "Нека да възтържествува моята суетност и моят интерес, пък ако ще след това да дойде потоп, пък ако ще целият свят да отиде на поразия, пък ако ще другият човек да мре - майната му, важният съм само аз!". Имам чувството, че, за жалост, въпреки хиперболата, има нещо вярно в тия думи. Даже, не крия, на моменти се питам дали те изобщо са хипербола...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар