Още след първата си гладиаторска битка Фебус разбра, че освен известна отсрочка за смъртта си, победителят не печелеше нищо. Нямаше и помен от възторзите, гордостта, насладата и спокойствието след успехите му в някогашните сраженията с враговете, застрашавали бъдещето и целостта на Родината.
Но днес меровингът се чувстваше особено. Не за това, че пощади живота на противника си. Онзи от своя страна едва ли би му простил при обратното обстоятелство в схватката.
Тъмнина. Погледът прониква едва до три-четири крачки през нея. В килията ужасно вони на отпадни води. Едно символично начало за мъст към непокорния роб. Навярно за изпарението им ще трябва да се изтърпят много, много години. Напразно. Тази наситена миризма тук ще да е вечна. Както Ада, към който го бяха „засилили” - и който със сигурност мязаше досущ на това си предверие. Останалото е очакване.
Стоеше изправен. Отиде до металната решетка. Фенерът в края на дългият коридор едва мъждукаше. Като надеждата за участта на младия му живот. Обърна се, вдигна силните си ръце над главата и нададе радостен вик. Чувстваше се по-свободен от всякога. Готов беше за нов двубой, но този път с дръзналите да стъпчат човешкото в него. Свободен до смърт.
Никой не го притежаваше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар