9.4.Истината на съществуването, достойно за човека
Аз съм свободен да направя с живота си каквото поискам – но аз няма да направя всичко, което ми хрумне, а само това, което трябва. Има нещо, което ме ограничава – и това са моите понятия за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за позволено и за непозволено, за дължимо и съблазнително и пр. Аз самият си слагам граници, които няма да премина – защото аз така съм решил и защото моето понятие за дълг ми диктува да не допускам произвол, да озаптя произвола, да избирам това, което ми е полезно, което има смисъл, което е разумно. Всичко става по моя преценка – и ето по тази причина моите ценности са тъкмо онова, от което зависи всичко. А моите ценности не са ми натрапени от никой, аз самият със свободата си заставам най-отговорно зад тях.
Впрочем, всичко се обезсмисля и обезценява ако някой друг, пък било и самият Бог, ми натрапва какво да правя или поне решава вместо мен кое за мен е добро. Ако аз съм бил устроен по начин, че – подобно на робот или на някакъв механизъм – винаги да правя добро, винаги да правя все едно и също, т.е. ако Създателят ме беше превърнал в бездушен изпълнител на неговата воля, то тогава наистина за ценност изобщо не можеше да се говори. Ценно за мен е само това, което аз самият съм избрал, изхождайки от моето разбиране; при това съм могъл да избера и злото, но понеже съм намерил сили да устоя на такава съблазън, то само в такъв случай моят избор на доброто носи в себе си нравствен смисъл, сиреч, е ценен.
Ето например Бог, създавайки Адам, го поставя в райската градина в едно изключително изобилие, казва му, че може да прави всичко, но че има само една забрана: да не яде от дървото на познанието, да не яде “ей от онова дърво”. Адам е могъл да яде от всички плодове, дори и от плодовете на дървото на живота, които са го правели безсмъртен, ала от дървото на познанието не е трябвало да яде. Защо е тази забрана? Някои си мислят, че с това Бог изначално поставя Адам в ситуация на подчиненост, т.е. изисква подчинение, сиреч слага предел на свободата му. А всъщност Божията забрана е изпитание на Адамовата свобода и предизвикателство, което придава смисъл на свободата му: тя, свободата на първия човек, се ражда едва в тази ситуация, в която Бог, показвайки мъдростта си, го поставя, та да го подтикне към свободата му.
Защото свободата не се дава, тя винаги е лично завоевание.
По тези въпроси съм размишлявал изчерпателно в своята книга Преследване на времето, която има подзаглавие Изкуството на свободата. Който желае може да прочете там моето тълкуване на ситуацията, в която се ражда човешката свобода. Тук искам да наблегна на следното.
В съзнанието на Адам с Божията забрана е посято изкушението на свободата: той може да се подчини на Божията заповед, но може и да не се подчини. Във втория случай тръгва срещу волята на своя Божествен Създател, срещу волята на своя родител. Но пък за сметка на това печели свободата си: свободата някак си произлиза от произвола на грехопадението. Адам дръзва да наруши Божията забрана и поема всички рискове: Божият гняв, изгонването от Едем, проклятието в пот на лицето си да си изкарва хляба, загубата на безсмъртието, невъзможността повече да се върне в Едем, на чиито врати Бог поставя стражи-ангели с мечове. Губи всичко, което е имал преди, но пък печели свободата си – и това е истинското начало на свещената история на човека.
Аз лично смятам, че Бог не е бил наскърбен от избора на Адам, защото мъдрият Създател е целял точно това: той неслучайно го е поставил в тежката ситуация, та да изпита предаността му към свободата. Подобно на експериментатор, Бог се е радвал неимоверно, че Адам тръгва по пътищата на свободата – защото ако не беше тръгнал, това той нямаше да е нашият Адам, който го знаем, Адам, великият прародител на човеците. А щеше да е един друг, слаб, малодушен, подчинен, изпълнителен, послушен, унизен Адам. Един такъв друг Адам няма как да е венец на Божието творение. Не така унизено е искал да види Бог своето любимо създание.
Ето как този епизод от свещената история на човека и човечеството показва нещо изключително важно за разбирането, нещо архетипично: ценност има само онова, което е мой избор, което е избор, зад който аз изцяло заставам, избор, за който поемам цялата отговорност. Ако нямаше избор, нямаше да има и ценност, без свобода всичко за човека губи смисъла си. Това, че съм избрал доброто и че съм обърнал гръб на злото, придава ценност и смисъл на моето деяние. Ако някой друг вместо мен беше решил да постъпя така, ако аз като автомат изпълнявах неговата воля, то тогава, разбира се, никаква ценност не можеше да има в моето поведение. Защото аз тогава нямаше да имам заслуга за това, което избирам и което правя.
Това са прости и крайно ясни моменти, които обаче най-често се забравят – или пък не се дооценяват в пълната им мяра. Ето защо не е излишно да бъдат напомнени.
Да се запитам обаче: а съществува ли истина на съществуването, достойно за човека? Щом като съм свободен да правя с живота си каквото поискам каква ще бъде една такава априорна истина, която да ме задължава да живея по начин, който няма да е мой избор? Ако няма такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме задължава? Обща за всички хора ли е тази истина или тя трябва да бъде само моя?
Това са важни въпроси, на които пак всеки трябва да отговаря сам. Готовите отговори не помагат, тук рецепти за това какво се иска не помагат. Значи ли това обаче, че има “много истини”, от които трябва да избера само една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя своя истина, точно отговаряща на идеала за съществуване, което искам да си е само мое? Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя към това?
Ето в това се свежда и високата мисия да бъдеш свободен, сиреч истински човек. Свободният човек сам твори истината на своето съществуване, той в най-жестока борба се доближава до нея, отвоювайки пространство от своите природни инстинкти, от нагоните, от склонностите, които го обричат на инертност и неоригиналност. Човекът пък в най-малка степен е просто стадно същество, което трябвало да приеме изискванията на някакъв външно натрапен “обществен морал” – както проповядваше комунизмът-марксизмът. Защото този идеал на живот точно отговаря на идеала за “дирижираната свобода”, която всъщност е олицетворение и символ на действителната несвобода. В царство на тази несвобода се превърна и светът, който комунизмът се опита да изгради: по-скоро не свят, а общество-мравуняк, концентрационен лагер и пр.
Затова не бива да се откажа от възможността, която ми гарантира свободата: да търся личната истина на своето съществуване. Защото ако започна да търся “готова истина”, на която само да подражавам, докъде ще стигна по такъв един път? Ще стигна неминуемо до нищото на несвободата. Аз не желая да ме сполети такава ужасна участ.
Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека? Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от свободата ми?
Търсената автентичност на моето съществуване като човек се намира в пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал. Не мога да допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с идеята за достоен живот. Живот, за който поемам пълната отговорност. Ако се откажа от тази възможност, ще ощетя неимоверно съществуването си. Ще изчезне неговия патос, неговото очарование. И ще постигна тогава толкова гибелното за човечността ми недостойнство.
Ала какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него? Ето на тези и на много други въпроси ще трябва да се отговаря в една друга, следваща част на това изследване.
Аз съм свободен да направя с живота си каквото поискам – но аз няма да направя всичко, което ми хрумне, а само това, което трябва. Има нещо, което ме ограничава – и това са моите понятия за добро и зло, за допустимо и недопустимо, за позволено и за непозволено, за дължимо и съблазнително и пр. Аз самият си слагам граници, които няма да премина – защото аз така съм решил и защото моето понятие за дълг ми диктува да не допускам произвол, да озаптя произвола, да избирам това, което ми е полезно, което има смисъл, което е разумно. Всичко става по моя преценка – и ето по тази причина моите ценности са тъкмо онова, от което зависи всичко. А моите ценности не са ми натрапени от никой, аз самият със свободата си заставам най-отговорно зад тях.
Впрочем, всичко се обезсмисля и обезценява ако някой друг, пък било и самият Бог, ми натрапва какво да правя или поне решава вместо мен кое за мен е добро. Ако аз съм бил устроен по начин, че – подобно на робот или на някакъв механизъм – винаги да правя добро, винаги да правя все едно и също, т.е. ако Създателят ме беше превърнал в бездушен изпълнител на неговата воля, то тогава наистина за ценност изобщо не можеше да се говори. Ценно за мен е само това, което аз самият съм избрал, изхождайки от моето разбиране; при това съм могъл да избера и злото, но понеже съм намерил сили да устоя на такава съблазън, то само в такъв случай моят избор на доброто носи в себе си нравствен смисъл, сиреч, е ценен.
Ето например Бог, създавайки Адам, го поставя в райската градина в едно изключително изобилие, казва му, че може да прави всичко, но че има само една забрана: да не яде от дървото на познанието, да не яде “ей от онова дърво”. Адам е могъл да яде от всички плодове, дори и от плодовете на дървото на живота, които са го правели безсмъртен, ала от дървото на познанието не е трябвало да яде. Защо е тази забрана? Някои си мислят, че с това Бог изначално поставя Адам в ситуация на подчиненост, т.е. изисква подчинение, сиреч слага предел на свободата му. А всъщност Божията забрана е изпитание на Адамовата свобода и предизвикателство, което придава смисъл на свободата му: тя, свободата на първия човек, се ражда едва в тази ситуация, в която Бог, показвайки мъдростта си, го поставя, та да го подтикне към свободата му.
Защото свободата не се дава, тя винаги е лично завоевание.
По тези въпроси съм размишлявал изчерпателно в своята книга Преследване на времето, която има подзаглавие Изкуството на свободата. Който желае може да прочете там моето тълкуване на ситуацията, в която се ражда човешката свобода. Тук искам да наблегна на следното.
В съзнанието на Адам с Божията забрана е посято изкушението на свободата: той може да се подчини на Божията заповед, но може и да не се подчини. Във втория случай тръгва срещу волята на своя Божествен Създател, срещу волята на своя родител. Но пък за сметка на това печели свободата си: свободата някак си произлиза от произвола на грехопадението. Адам дръзва да наруши Божията забрана и поема всички рискове: Божият гняв, изгонването от Едем, проклятието в пот на лицето си да си изкарва хляба, загубата на безсмъртието, невъзможността повече да се върне в Едем, на чиито врати Бог поставя стражи-ангели с мечове. Губи всичко, което е имал преди, но пък печели свободата си – и това е истинското начало на свещената история на човека.
Аз лично смятам, че Бог не е бил наскърбен от избора на Адам, защото мъдрият Създател е целял точно това: той неслучайно го е поставил в тежката ситуация, та да изпита предаността му към свободата. Подобно на експериментатор, Бог се е радвал неимоверно, че Адам тръгва по пътищата на свободата – защото ако не беше тръгнал, това той нямаше да е нашият Адам, който го знаем, Адам, великият прародител на човеците. А щеше да е един друг, слаб, малодушен, подчинен, изпълнителен, послушен, унизен Адам. Един такъв друг Адам няма как да е венец на Божието творение. Не така унизено е искал да види Бог своето любимо създание.
Ето как този епизод от свещената история на човека и човечеството показва нещо изключително важно за разбирането, нещо архетипично: ценност има само онова, което е мой избор, което е избор, зад който аз изцяло заставам, избор, за който поемам цялата отговорност. Ако нямаше избор, нямаше да има и ценност, без свобода всичко за човека губи смисъла си. Това, че съм избрал доброто и че съм обърнал гръб на злото, придава ценност и смисъл на моето деяние. Ако някой друг вместо мен беше решил да постъпя така, ако аз като автомат изпълнявах неговата воля, то тогава, разбира се, никаква ценност не можеше да има в моето поведение. Защото аз тогава нямаше да имам заслуга за това, което избирам и което правя.
Това са прости и крайно ясни моменти, които обаче най-често се забравят – или пък не се дооценяват в пълната им мяра. Ето защо не е излишно да бъдат напомнени.
Да се запитам обаче: а съществува ли истина на съществуването, достойно за човека? Щом като съм свободен да правя с живота си каквото поискам каква ще бъде една такава априорна истина, която да ме задължава да живея по начин, който няма да е мой избор? Ако няма такава истина, то какво следва от това? Ако пък има, то към какво тя ме задължава? Обща за всички хора ли е тази истина или тя трябва да бъде само моя?
Това са важни въпроси, на които пак всеки трябва да отговаря сам. Готовите отговори не помагат, тук рецепти за това какво се иска не помагат. Значи ли това обаче, че има “много истини”, от които трябва да избера само една? А не ми ли се налага въпреки всичко сам да сътворя своя истина, точно отговаряща на идеала за съществуване, което искам да си е само мое? Мога ли да постигна “оригиналност” на своята истина? Трябва ли да се стремя към това?
Ето в това се свежда и високата мисия да бъдеш свободен, сиреч истински човек. Свободният човек сам твори истината на своето съществуване, той в най-жестока борба се доближава до нея, отвоювайки пространство от своите природни инстинкти, от нагоните, от склонностите, които го обричат на инертност и неоригиналност. Човекът пък в най-малка степен е просто стадно същество, което трябвало да приеме изискванията на някакъв външно натрапен “обществен морал” – както проповядваше комунизмът-марксизмът. Защото този идеал на живот точно отговаря на идеала за “дирижираната свобода”, която всъщност е олицетворение и символ на действителната несвобода. В царство на тази несвобода се превърна и светът, който комунизмът се опита да изгради: по-скоро не свят, а общество-мравуняк, концентрационен лагер и пр.
Затова не бива да се откажа от възможността, която ми гарантира свободата: да търся личната истина на своето съществуване. Защото ако започна да търся “готова истина”, на която само да подражавам, докъде ще стигна по такъв един път? Ще стигна неминуемо до нищото на несвободата. Аз не желая да ме сполети такава ужасна участ.
Впрочем, съществува ли идея на съществуването, достойно за човека? Трябва ли да искам да се доближа до нея? Няма ли това да ме лиши от свободата ми?
Търсената автентичност на моето съществуване като човек се намира в пряка зависимост от чистотата на идеята, до която съм се добрал. Не мога да допусна да живея според представи за съществуване, нямащи нищо общо с идеята за достоен живот. Живот, за който поемам пълната отговорност. Ако се откажа от тази възможност, ще ощетя неимоверно съществуването си. Ще изчезне неговия патос, неговото очарование. И ще постигна тогава толкова гибелното за човечността ми недостойнство.
Ала какво ще получа в замяна на подобна невярност спрямо идеята за човешко съществуване? Кое съществуване ме прави именно човек? И не трябва ли да искам да съм най-близо тъкмо до него? Ето на тези и на много други въпроси ще трябва да се отговаря в една друга, следваща част на това изследване.
Няма коментари:
Публикуване на коментар