10.6.Високото достойнство да си човек
От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен най-ефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям в желана, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за “неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.
Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше как да се обяснят различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че и съществуването ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. Съществуването ни тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин. Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното, което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти същност не е нищо друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и кардинално отречена.
Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек, изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или друго съществуване, човек сам прави самия себе си – и става такъв, какъвто е пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което сам по най-съкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!
Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви “породи”, както е при кучетата например, а всеки от нас, хората, е съвсем уникален екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът. Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва осъзнаването с всичките му възможности.
Докато човекът – особено духовно издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо, което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам, животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са направили много за да насърчат своята горда човечност, и които, следователно, нямат с какво особено да се гордеят, са застрашени от опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и някакво съзнание.
Индивидът не е нищо друго освен отделното, т.е. единствено, уникално, несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род, уникален във Вселената, а също и наистина богоподобен вид битие. Различността при човешките същества винаги е благотворна и благодатна и ние, хората, едва ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека.
Корен на различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога, на нашия Творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.
Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно, манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. културисти, то това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност. Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме. Социалното пък е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях, то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли може да има по-голяма загуба в този живот.
Търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от унифициращите попълзновения на социума, който винаги би се радвал да работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки същества. Идеалът на комуната у комунистите е точно този: хората, лишени от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си, отколкото с така безценната за човека свобода.
Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно, “породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива типове не доосъзнават нещо, че са се объркали малко?
Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на човечността, до която са стигнали тези не-индивиди, сиреч именно типове. Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите, склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”. Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде превръщано от някой във „фабрика”, произвеждаща в безкрайно изобилие не друго, а тъкмо една сива и неизразителна „човешка конфекция”.
Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за автентично свое. Ако залагам прекалено на природното, аз пренебрегвам и унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ще ми се даде наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.
Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е основание за гордост – за това, че имам красиви сини очи аз нямам никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените – нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме длъжни да го използваме за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме като своя заслуга.
Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е корена на нашето достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм постигнал сам, със собствените сили. Което, следователно, е плод на моята свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.
От казаното дотук следва, че в съществуването си съм длъжен най-ефективно да влияя на своята природна същност. Имам силата да я променям в желана, в свободно избраната посока. И по тази причина се оказва, че нямам право да говоря за някаква дадена ми наготово “човешка природа”, за “неизменна човечност”. От която пък изцяло – подобно на животинското у животното! – да зависи моето съществуване, съществуването на този или онзи човек. Това е основополагащо положение в разбирането на човека, което трябва да се осмисли колкото се може по-пълно и цялостно.
Един аргумент против съществуването на такава неизменна човешка природа се основава на безспорния факт, че ние не сме и няма как да сме еднакви. Ако имаше зададена ни човешка същност, то тогава просто нямаше как да се обяснят различията помежду ни, именно това, че не сме еднакви. Ако имаше “човешка природа” – или дори “човешки породи”! – неизменно задаваща човешкото у мен самия, то тогава различията между човешките същества щяха да са невъзможни. Тогава би станало така, че и съществуването ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво. Понеже би се разгръщало под диктата на една неизменна и наготово дадена ни човешка същност. Съществуването ни тогава щеше просто да се разгръща в границите, в рамките на рода. И от тези граници щяхме да сме обречени да не може да излезем по никой начин. Щяхме да съществуваме по един “типов”, родов начин, досущ като животното, което благодарение на зададената чрез природните му инстинкти същност не е нищо друго освен нещо като програмиран изцяло “механизъм”. Ако човекът съществуваше по този жалък начин, то тогава за свободата ни в едно такова съществуване не би имало никакво място. Свободата щеше да е невъзможна и кардинално отречена.
Не, нашето съществуване не се определя или детерминира от някаква абстрактна, зададена по природа и неизменна човешка същност. Такава човешка същност просто няма. И остава другият вариант: човек, изхождайки от свободата си, сам твори своята същност. Избирайки едно или друго съществуване, човек сам прави самия себе си – и става такъв, какъвто е пожелал. Тази най-важна характеристика на човешкото съществуване ни прави в някакъв смисъл съвсем богоподобни: човекът е творец на своето съществуване и, изхождайки от свободата си, става това, което сам по най-съкровен начин е пожелал. Нима това не е признак за богоподобие?!
Разбира се, в рамките на “вида човек” – или на рода, обречен да стане човешки! – няма нито готови същности, нито пък, още по-малко, някакви “породи”, както е при кучетата например, а всеки от нас, хората, е съвсем уникален екземпляр и индивид. Всеки човек сам по себе си е именно уникален свят и дори вселена, чиито отблясъци могат да се доловят в човешките очи – в тези бездънни кладенци на човечността. Има огромна разлика в начина, по който гледа окръжаващото животното и начина, по който прави това човекът. Животното гледа света с мътен, комай нищо неразбиращ поглед, който даже не е в състояние да разграничава едно нещо от друго нещо – понеже липсва осъзнаването с всичките му възможности.
Докато човекът – особено духовно издигнатият, интелигентен, мислещ и разбиращ човек – гледа света със светлия, одухотворяващ и горд поглед на едно царствено съществуващо, което наистина е господар на самото себе си. Докато, подчертавам, животните не са нищо друго освен презрени роби на инстинктите си. Въпреки че и в това си наистина жалко положение те понякога могат да са и възхитителни. Но само в очите на човек, който разбира и се ползва от превъзходството си над тях. Ония уж човешки същества, които не са направили много за да насърчат своята горда човечност, и които, следователно, нямат с какво особено да се гордеят, са застрашени от опасността да дегенерират и да се окажат в жалкото положение на животно, което при това е многократно по-опасно, понеже все пак има и някакво съзнание.
Индивидът не е нищо друго освен отделното, т.е. единствено, уникално, несводимо до никое друго същество. Точно тази възможност – да бъдем различни, да бъдем раз-личности! – е основа на човешкото като особен род, уникален във Вселената, а също и наистина богоподобен вид битие. Различността при човешките същества винаги е благотворна и благодатна и ние, хората, едва ли можем да се отблагодарим някога на Оня, който ни е дал шанса да изпитаме сладостите на едно битие, достойно за човека.
Корен на различността и на личностното, следователно, е свободата. На човешката свобода дължим абсолютно всичко. Само животът си обаче дължим на Бога, на нашия Творец, така великодушно дал ни безценния дар на живота.
Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това неизбежно ме прави по-малко себе си. Аз неусетно се обезличавам когато се опитвам някому да подражавам, да бъда него, а не себе си. Ако ме обземе, примерно, манията да бъда “мускулесто животно”, една мания на т.н. културисти, то това е отказ от оригиналната и точно затова безценна моя личностност. Колкото повече се нивелират различията, толкова повече се обезличаваме. Социалното пък е гибелта на индивидуалното ако не се базира на безусловното признание на свободата на индивида да бъде какъвто сам е решил. Ако се стремя да приличам на другите, ако не искам по нищо да се отличавам от тях, то тогава – чрез механизма, на който съм се подложил, този на безжалостното обезличаване – аз рискувам да загубя не друго, а тъкмо самия себе си. Едва ли може да има по-голяма загуба в този живот.
Търсейки неуморно своя неповторим индивидуален облик, аз всъщност се съпротивлявам най-напред на природното, на еднаквото, на дължащото се на рода, на породитостта и пр. – опитващо се да смаже и оскверни моя индивидуален лик. На второ място по този начин аз се браня от унифициращите попълзновения на социума, който винаги би се радвал да работи и борави с “бурмички”, а не с така своеволни и горди човешки същества. Идеалът на комуната у комунистите е точно този: хората, лишени от свободата си, да станат именно бездушни “бурмички” в един огромен и смазващ всяка индивидуалност социален механизъм. Тази е същността на кошмарния свят на несвободата и на комуноидността, който те се постараха да създадат – и то с цената на толкова много жертви. Защото голяма част от човешките същества пожелаха да се разделят по-скоро с живота си, отколкото с така безценната за човека свобода.
Но какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е, примерно, “породист атлет”, че е от такъв и такъв тип? Не е ли станало така, че такива типове не доосъзнават нещо, че са се объркали малко?
Това, че често в ежедневното общуване някой хора предпочитат сами себе си да наричат “типове” – “Този там е страхотен тип, наистина!” – и дори смятат това за похвала, свидетелства за степента на израждане на човечността, до която са стигнали тези не-индивиди, сиреч именно типове. Някои се гордеят когато ги наричат “типове”, други страшно се обиждат – и в двата случая това се дължи на степента на самоосъзнаване на човека именно като човек. Свободната и горда човешка индивидуалност не може да мисли и съзнава себе си като нещо друго, освен като индивид, като отделно и уникално благодарение на свободата си човешко същество. Другите, склонните към самообезценяване, мислят себе си просто като “типове”. Човешкото общество обаче по никой начин не трябва да допуска да бъде превръщано от някой във „фабрика”, произвеждаща в безкрайно изобилие не друго, а тъкмо една сива и неизразителна „човешка конфекция”.
Затова ако нещо не е моя заслуга, то аз не мога да го смятам за автентично свое. Ако залагам прекалено на природното, аз пренебрегвам и унизявам своята човечност. Нищо на човека не се дава наготово, а всичко трябва да е негова собствена заслуга: за живота си следва да поемем цялата отговорност. По никой начин не мога да очаквам, че човешкото у мен самия ще ми се даде наготово по природа – или пък по наследство. Доколко то е ценност за мен самия, то е такова тъкмо защото аз самият съм го сътворил и създал.
Ако, например, имам красиви сини очи, то това едва ли може да е основание за гордост – за това, че имам красиви сини очи аз нямам никаква заслуга. Това особено е наложително да се осъзнае от жените – нашите така мили, но превъзходно наивни човешки “половинки”. Да се гордея примерно, че носът, устните, краката и пр. ми са прекрасни, е свидетелство за една суетност, зад която обикновено се крие това, че този човек явно не е склонен да постигне нещо наистина свое. Даденото ни по природа сме длъжни да го използваме за му се наслаждаваме, но не и да си го приписваме като своя заслуга.
Но само онова, което сами сме постигнали и сътворили – то е корена на нашето достойнство. Само то е и нашето истинско богатство. Съвсем глупаво е да изпадам в една суетна надменност, която се кичи единствено с това, което природата ме е надарила. Истински да се гордея мога само с онова, което съм постигнал сам, със собствените сили. Което, следователно, е плод на моята свобода – и на моята така божествена дързост да се ползвам всецяло от нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар