10.3.Духът, оживотворяващ природата в нейната цялост
Още великият Аристотел, който в някакъв смисъл е основоположник на физиката – учението за природата – е писал някои други свои книги, в които решава чисто философски проблеми. Векове след това когато изследователи на неговото творчество подреждали написаното от Стагирита (Аристотел е роден в Стагира, та затова често го наричат така) те отделили тия произведения на отделна купчина, пред която написали на бележка ето тези думи: μετά τά φυσικά. Което буквално значи “това, което идва след физиката”. По този начин μεταφυσικα-та станала наистина по-рядко, но също доста употребявана дума, която обозначава философията, именно науката за свръхсетивните начала на битието. Това, което е отвъд физиката, което не е по силите на физиката, е област на μεταφυσικα-та. Да видим обаче сега какво метафизиката (философията) може да каже за природата – и което, предполага се, е в повече от онова, което физиката ни говори за нея.
Мεταφυσικα-та е учение за битието на природата – за онази най-дълбока същност на природното битие, която е несетивна, която, следователно, се постига не с очите, а с ума. В някакъв смисъл още сега може да се отбележи, че всяко битие е при-род-но. Тази дума – при-род-а – за какво обаче намеква? Защо “при” и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв род тук става дума?
Изглежда при-род-ното е онова, което е „при” своя род, неотделимо е от рода си. По този начин се оказва, че природата е съвкупност от неща, всяко от които е “при” своя род. В природата, следователно, всяко нещо е при рода си, а пък родът – общата, обединяваща нещата в едно същност – тук властва, което пък значи, че природните образования в никакъв случай не могат да са индивидуални. В природата отделното няма някакво особено значение – по същия начин, по който тук нямат никакво значение индивидуалните специфики на отделните неща. В природата отделното има някаква стойност само доколкото то служи най-безропотно на рода, на общата и унифицираща същност (природа). Затова и познанието за природата не се занимава с търсене на някакви особености на нещата – индивидуализация – а е съсредоточено около задачата за откриване на общия закон, на който тези неща се подчиняват – генерализация.
Природата е същинска стихия на общото, на закона, на който се подчинява без остатък всяко нещо. В природата, следователно, няма индивидуалност, няма също така и свобода. Тези положения в разбирането на природата дължим на учениците на Кант от края на 19-ти век. На това именно основание се поражда онзи точен характер на природните науки, от който някои така искрено се възхищават.
От друга страна природното е просто “при-родено”, т.е. “роденото”, което е близо, при онова, което го е родило. Това важи за всички природни неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора. В природата се възпроизвеждат в неизчислимо количество все едни и същи неща, и при тях индивидуалността изчезва и се претопява без остатък в доменната пещ на рода. Природата, следователно, е нещо като… фабрика за масова конфекция, където с отегчение се произвеждат все едни и същи продукти, повтарящи все една и съща обща същност – родовата.
Науките се занимават най-вече с познание на природата, т.е. доставят ни знания за родовата същност (законът), на който различните природни образования наистина съвсем безропотно се подчиняват. Какво е тогава природата от гледна точка на науката? Каква картина на природното битие рисува тя? Разбира се, самата наука съвсем не се пита за това що е природно битие. Тя просто приема природата за даденост, която трябва да бъде постигната, опозната, покорена. Ето защо онова, за което науката за природата няма дързостта да заговори, е област именно на μεταφυσικα-та.
Физиката – от гр. дума φυσις – природа – наистина е главната природна наука. А химията, биологията, географията и пр. какво място заемат? Как тези науки гледат на природата, каква е тя за тях, как те я възприемат от своята по-различна гледна точка? А какво интересува примерно екологията? Защо е възникнала тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата, до които естествознанието не може да се добере? Тези въпроси са по-скоро за индивидуално осмисляне, защото на тях всеки ще отговори според предразположеностите си, според интересите си.
Има обаче още една дума за обозначаване на природата, и това е думата естество. Думата “естествознание” е произлязла от нея: знание за естеството. Да се запитаме обаче за това: природа и естество едно и също ли са? Природното е естественото – така ли? Да почнем в отговора си оттук, че противоположна на думата естество е думата изкуство. Думата естество е някак си по-стара дума за обозначаване на същото, което обозначаваме с думата природа. Тя поне звучи някак си старовремски. Естеството е онова, което е недокоснато от човека, което си съществува в най-автентичен природен вид. На латински същото това го наричат natura, а пък онова, което човекът е преобразувал за някакви си свои цели на латински се нарича cultura. Сиреч онова, което е обработено, преформирано, променено в една неестествена, в една изкуствена насока.
Природното, натуралното, естественото си съществува в един автентичен вид, в пълно съгласие с естеството на природното битие. Докато културното някак си наистина е неестествено, даже в някои случаи противоприродно. Ето един пример: река Марица, с кристално чистата си вода, такава, каквато се спуска от езерата на връх Мусала, е самото естество, е самата natura. Същата тази река Марица каквато е вече към Пловдив, с мътни, миришещи на гнилост и оцветени от всякакви химикали и боклуци води, е… cultura. Една такава “култура”, насочена към разрушаване на природното в неговата автентичност, към оскверняване на природната автентичност на съществуващото, е онова, срещу което се борят в наше време еколозите: те искат да запазим природата си чиста, в нейното автентично естество. В планетарен план тази идея да съхраним природното великолепие от разрушителния и убийствен натиск на една в крайна сметка съвсем антихуманна “човешка” експанзия, е голяма и благородна идея, към която се чувстват причастни все повече и повече развълнувани и загрижени за природата, сиреч разумни човешки същества.
Но да се върнем до своята по-пряка нишка на анализа. Ако има неща в природното естество, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната способност за познание, те са от компетенцията на философията на природата. Тази философска дисциплина някога са я наричали натурална философия или натурфилософия. Интересува ли ме такъв раздел на философията? Дали пък такова философско знание за природата, което, вероятно, е било необходимо някога, когато науките за природата не са били достатъчно развити, днес е ненужно и излишно? Защото все пак такъв род знание се постига по изцяло умозрителен начин, чрез размисъл, чрез абстрактно вникване в същността, а не чрез експерименти или по точен научен начин.
Днес науките за природата са изключително развити и ни доставят най-богати и прецизно разработени знания. Ако науката може да ни каже всичко за природата, то явно тогава нямаме нужда от натурфилософия или метафизика. Или все пак нещо остава за философията именно като метафизика? Дали пък наистина метафизиката не е отживяла времето си – и затова днес е съвсем архаична, немодерна и затова излишна?
Но да погледна в отговора на този въпрос от друга страна. Науките ми предоставят много, но фрагментирани, строго разделени и класифицирани знания, които аз тепърва трябва да свързвам в едно. Аз именно тепърва трябва да се питам за естеството на природата като цяло – и за целостта на природното, на естеството като цяло. Има ли наука, която може да задоволи един такъв възможен интерес? Оказва, че науките ми казват всичко за отделните „дървета и храсти” (отделните процеси и явления), но за „гората като цяло” (единството, целостта, всеобхватността) почти нищо не ми казват. Като вляза вътре в гората аз виждам само дървета, това е хубаво и интересно, но съвсем друго си е да си избереш подходяща височина, от която можеш да съзерцаваш цялата гора. Как да намеря такава “височина”, от позицията на която да видя, да съзерцавам и да се любувам тъкмо на природата като такава и в нейната цялост – а не само на някои нейни части (дървета)?
Дали пък не се оказва, че природните науки необходимо гледат на природата така, че неизбежно рушат нейната цялост? Да, уви, те разкъсват природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”, “детайли”, “разрези” и пр. Те в някакъв смисъл убиват живота и великолепието на природата, а пък това разкъсване на нейната жива цялост може да оприличено на онова, което прави паталогоанатомът в моргата – когато от човека е останал един безжизнен труп. Много често от човешките знания за природата – ако имаме една по-изострена чувствителност – вее, за жалост, точно такъв един мъртвешки дъх на разложение. Докато съвсем друго е живата, обляна от светлина и преливаща от цветове, пулсираща от живост и преизобилие велика Майка-природа! Така че на науката не дължим винаги едно безусловно преклонение – и тук е ролята на философията, която може да удържа в разумни граници това преклонение.
Защото, наистина, до какво би довел един такъв научен подход, разкъсващ целостта на природата и убиващ в крайна сметка нейната живост? Ако не виждаме целостта на природното цяло и неговото неразкъсваемо единство, то това неизбежно и коварно влияе и на нашия поглед върху частите. Откъснатата от цялото част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Едва ли. Ето защо се налага да има “наука на науките” (метанаука), която да обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно. Но има ли такава наука, по силите ли е такава задача за науката, не е ли необходима тук именно философия, която да стопли с човечността си толкова студената иначе и много често прекалено високомерна наука – и една суха и строга научност, на която убягва един друг, съвсем немаловажен аспект на съществуващото?
Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се абстрахира от всичко останало и особено от самата връзка и цялост, внася недопустим за науката момент на произвол. Ако стратегията на природните науки е да изучават природата “на парче” – някакви явления, процеси и пр., изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си – то се оказва, че природното цяло се оказва недостъпно за тях. А може би за тях именно по тази причина си остава непостижима тъкмо най-великата тайна на природата?
Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското гледане не им е чуждо, това ще помогне да не изгубят погледа „отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта. Ако не са способни, няма ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност, плоскостност? Това са необходими и дискусионни въпроси, по които тук е излишно да давам предварително някакъв отговор, претендиращ за окончателност. Те, собствено, са въпроси за самостоятелно осмисляне.
Науките, уви, не могат да уловят духа, оживотворяващото природата като цялост. Ученият въпреки всичко трябва да се пита за онова, което в дълбините определя съществуването на природното цяло. Но учените много често отбягват тези най-важни въпроси. Природата за такива учени има опасност да се превърне в купчина от всякакви, разхвърляни тук и там неща и тела, докато тя всъщност е организъм, органично и живо цяло. Ако учените заради „дърветата” не виждат и упорито не искат да видят „гората”, ще се отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли плъзга само по повърхността, бидейки неспособно да се взре в дълбините?
Да се върнем сега при онази първа нишка, която възприехме в началото на темата. Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род (т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос. По който допълнителна информация достави и имащата толкова големи постижения модерна наука, наречена генетика.
Защото ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят при природните неща? Дали предварително зададената и неизменна същност не е онова, което определя границата на природното?
Да погледнем на тези въпроси и от една такава страна. Нима нещо не е такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно определеността на природните неща? Значи ли това, че съществата, нещата и организмите в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и пр.? Или дори и измененията в тях са програмирани в същността, носят се от нея?
Всички тези необходими въпроси водят до извода, че в природните явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като природен закон от науката. Тази необходимост и закономерност на природата търси именно науката.
А пък непосредствено дадените изрази, конкретните прояви на природната необходимост се наричат причини? При-чин-ата, ако се взрем в самото понятие, е нещо, което е “при” своя… “чин”? Тук, забелязваме, коренът е “чин” – как да разбирам тази дума? (Явно не става дума за… ученически чин!) Но има всякакви “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл – например при чиновниците (и тук коренът е “чин”!), при военните и пр.
Чинът в този смисъл е основа на организации, под-чин-ени на някаква йерархия. Чинът е онова, което под-чин-ява нещо на нещо. Пример: йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея, се базира на чин-овете в нея – офицерски и пр.
Нещо подобно е и “чин-ът”, който стои в основата на думата при-чин-а. Както основателно пръв изтъкна философът Д.Денков в свои философски изследвания. Има, изглежда, и някаква природна йерархия, основана на необходими за съществуването й чинове. И ето че причините, търсени от науката, се свеждат точно до откриването на чиновете, пораждащи отношения на съ-под-чин-еност в природата.
Дали пък, впрочем, чин и род не са едно и също нещо? И какво в такъв случай се оказа при-род-ното битие? Не е ли то едно царство на при-чин-ността? Природната необходимост, оказва се, е израз на йерархията (съ-под-чин-еността) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и. Впрочем, и думата на-чин съдържа същия корен, случайно ли е това? Едва ли...
Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това, че и организмите – животните, а също и хората – също са подчинени на строга необходимост, която не може да се мени? Та нали точно това установява науката в своите закони, чрез постигнатите от нея природни закономерности.
Като природно нещо, оказва се, човекът е неизменен, подчинен е на неумолими причини, диктувани от неговия род и чин. Задоволява ли ме едно такова разбиране? “Нисък” или “висок” е чинът на човека? Дали пък човекът не е същински “генерал” сред природните чинове?
Това положение, ако се осмисли, много може да ни каже за човека. Ние наистина сме природни същества, и това съвсем не е унизително. Напротив, ако човекът чувства себе си дете на великата Майка-Природа, това ще го направи силен и неуязвим в изпитанията на живота. Но човекът е орисан от друга страна да не си остане само дете на природата, пък макар и привилегировано, пък макар и най-любимо дете. Същински деца на природата, оказва се, са тъкмо животните – а човекът е орисан да е нещо повече от тях. Човешките същества трябва по някакъв на-чин да надмогнат природната си обремененост. И да придобият нещо друго, чисто човешко, което да прибавят към нея – и така да я обогатят, не обаче да й противостоят.
Впрочем, щом като от една страна човекът е природа, то какъв е той от другата си страна? Дали пък нямам свободата си тъкмо за това: да обогатя своята същност, своя чин и род – и така да стана най-пълноценен човек? Човекът е единственото природно същество, на което му е даден шанс сам да твори своята същност – ето това е богоподобното в живия и стремящ се човек!
Още великият Аристотел, който в някакъв смисъл е основоположник на физиката – учението за природата – е писал някои други свои книги, в които решава чисто философски проблеми. Векове след това когато изследователи на неговото творчество подреждали написаното от Стагирита (Аристотел е роден в Стагира, та затова често го наричат така) те отделили тия произведения на отделна купчина, пред която написали на бележка ето тези думи: μετά τά φυσικά. Което буквално значи “това, което идва след физиката”. По този начин μεταφυσικα-та станала наистина по-рядко, но също доста употребявана дума, която обозначава философията, именно науката за свръхсетивните начала на битието. Това, което е отвъд физиката, което не е по силите на физиката, е област на μεταφυσικα-та. Да видим обаче сега какво метафизиката (философията) може да каже за природата – и което, предполага се, е в повече от онова, което физиката ни говори за нея.
Мεταφυσικα-та е учение за битието на природата – за онази най-дълбока същност на природното битие, която е несетивна, която, следователно, се постига не с очите, а с ума. В някакъв смисъл още сега може да се отбележи, че всяко битие е при-род-но. Тази дума – при-род-а – за какво обаче намеква? Защо “при” и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв род тук става дума?
Изглежда при-род-ното е онова, което е „при” своя род, неотделимо е от рода си. По този начин се оказва, че природата е съвкупност от неща, всяко от които е “при” своя род. В природата, следователно, всяко нещо е при рода си, а пък родът – общата, обединяваща нещата в едно същност – тук властва, което пък значи, че природните образования в никакъв случай не могат да са индивидуални. В природата отделното няма някакво особено значение – по същия начин, по който тук нямат никакво значение индивидуалните специфики на отделните неща. В природата отделното има някаква стойност само доколкото то служи най-безропотно на рода, на общата и унифицираща същност (природа). Затова и познанието за природата не се занимава с търсене на някакви особености на нещата – индивидуализация – а е съсредоточено около задачата за откриване на общия закон, на който тези неща се подчиняват – генерализация.
Природата е същинска стихия на общото, на закона, на който се подчинява без остатък всяко нещо. В природата, следователно, няма индивидуалност, няма също така и свобода. Тези положения в разбирането на природата дължим на учениците на Кант от края на 19-ти век. На това именно основание се поражда онзи точен характер на природните науки, от който някои така искрено се възхищават.
От друга страна природното е просто “при-родено”, т.е. “роденото”, което е близо, при онова, което го е родило. Това важи за всички природни неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора. В природата се възпроизвеждат в неизчислимо количество все едни и същи неща, и при тях индивидуалността изчезва и се претопява без остатък в доменната пещ на рода. Природата, следователно, е нещо като… фабрика за масова конфекция, където с отегчение се произвеждат все едни и същи продукти, повтарящи все една и съща обща същност – родовата.
Науките се занимават най-вече с познание на природата, т.е. доставят ни знания за родовата същност (законът), на който различните природни образования наистина съвсем безропотно се подчиняват. Какво е тогава природата от гледна точка на науката? Каква картина на природното битие рисува тя? Разбира се, самата наука съвсем не се пита за това що е природно битие. Тя просто приема природата за даденост, която трябва да бъде постигната, опозната, покорена. Ето защо онова, за което науката за природата няма дързостта да заговори, е област именно на μεταφυσικα-та.
Физиката – от гр. дума φυσις – природа – наистина е главната природна наука. А химията, биологията, географията и пр. какво място заемат? Как тези науки гледат на природата, каква е тя за тях, как те я възприемат от своята по-различна гледна точка? А какво интересува примерно екологията? Защо е възникнала тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата, до които естествознанието не може да се добере? Тези въпроси са по-скоро за индивидуално осмисляне, защото на тях всеки ще отговори според предразположеностите си, според интересите си.
Има обаче още една дума за обозначаване на природата, и това е думата естество. Думата “естествознание” е произлязла от нея: знание за естеството. Да се запитаме обаче за това: природа и естество едно и също ли са? Природното е естественото – така ли? Да почнем в отговора си оттук, че противоположна на думата естество е думата изкуство. Думата естество е някак си по-стара дума за обозначаване на същото, което обозначаваме с думата природа. Тя поне звучи някак си старовремски. Естеството е онова, което е недокоснато от човека, което си съществува в най-автентичен природен вид. На латински същото това го наричат natura, а пък онова, което човекът е преобразувал за някакви си свои цели на латински се нарича cultura. Сиреч онова, което е обработено, преформирано, променено в една неестествена, в една изкуствена насока.
Природното, натуралното, естественото си съществува в един автентичен вид, в пълно съгласие с естеството на природното битие. Докато културното някак си наистина е неестествено, даже в някои случаи противоприродно. Ето един пример: река Марица, с кристално чистата си вода, такава, каквато се спуска от езерата на връх Мусала, е самото естество, е самата natura. Същата тази река Марица каквато е вече към Пловдив, с мътни, миришещи на гнилост и оцветени от всякакви химикали и боклуци води, е… cultura. Една такава “култура”, насочена към разрушаване на природното в неговата автентичност, към оскверняване на природната автентичност на съществуващото, е онова, срещу което се борят в наше време еколозите: те искат да запазим природата си чиста, в нейното автентично естество. В планетарен план тази идея да съхраним природното великолепие от разрушителния и убийствен натиск на една в крайна сметка съвсем антихуманна “човешка” експанзия, е голяма и благородна идея, към която се чувстват причастни все повече и повече развълнувани и загрижени за природата, сиреч разумни човешки същества.
Но да се върнем до своята по-пряка нишка на анализа. Ако има неща в природното естество, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната способност за познание, те са от компетенцията на философията на природата. Тази философска дисциплина някога са я наричали натурална философия или натурфилософия. Интересува ли ме такъв раздел на философията? Дали пък такова философско знание за природата, което, вероятно, е било необходимо някога, когато науките за природата не са били достатъчно развити, днес е ненужно и излишно? Защото все пак такъв род знание се постига по изцяло умозрителен начин, чрез размисъл, чрез абстрактно вникване в същността, а не чрез експерименти или по точен научен начин.
Днес науките за природата са изключително развити и ни доставят най-богати и прецизно разработени знания. Ако науката може да ни каже всичко за природата, то явно тогава нямаме нужда от натурфилософия или метафизика. Или все пак нещо остава за философията именно като метафизика? Дали пък наистина метафизиката не е отживяла времето си – и затова днес е съвсем архаична, немодерна и затова излишна?
Но да погледна в отговора на този въпрос от друга страна. Науките ми предоставят много, но фрагментирани, строго разделени и класифицирани знания, които аз тепърва трябва да свързвам в едно. Аз именно тепърва трябва да се питам за естеството на природата като цяло – и за целостта на природното, на естеството като цяло. Има ли наука, която може да задоволи един такъв възможен интерес? Оказва, че науките ми казват всичко за отделните „дървета и храсти” (отделните процеси и явления), но за „гората като цяло” (единството, целостта, всеобхватността) почти нищо не ми казват. Като вляза вътре в гората аз виждам само дървета, това е хубаво и интересно, но съвсем друго си е да си избереш подходяща височина, от която можеш да съзерцаваш цялата гора. Как да намеря такава “височина”, от позицията на която да видя, да съзерцавам и да се любувам тъкмо на природата като такава и в нейната цялост – а не само на някои нейни части (дървета)?
Дали пък не се оказва, че природните науки необходимо гледат на природата така, че неизбежно рушат нейната цялост? Да, уви, те разкъсват природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”, “детайли”, “разрези” и пр. Те в някакъв смисъл убиват живота и великолепието на природата, а пък това разкъсване на нейната жива цялост може да оприличено на онова, което прави паталогоанатомът в моргата – когато от човека е останал един безжизнен труп. Много често от човешките знания за природата – ако имаме една по-изострена чувствителност – вее, за жалост, точно такъв един мъртвешки дъх на разложение. Докато съвсем друго е живата, обляна от светлина и преливаща от цветове, пулсираща от живост и преизобилие велика Майка-природа! Така че на науката не дължим винаги едно безусловно преклонение – и тук е ролята на философията, която може да удържа в разумни граници това преклонение.
Защото, наистина, до какво би довел един такъв научен подход, разкъсващ целостта на природата и убиващ в крайна сметка нейната живост? Ако не виждаме целостта на природното цяло и неговото неразкъсваемо единство, то това неизбежно и коварно влияе и на нашия поглед върху частите. Откъснатата от цялото част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Едва ли. Ето защо се налага да има “наука на науките” (метанаука), която да обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно. Но има ли такава наука, по силите ли е такава задача за науката, не е ли необходима тук именно философия, която да стопли с човечността си толкова студената иначе и много често прекалено високомерна наука – и една суха и строга научност, на която убягва един друг, съвсем немаловажен аспект на съществуващото?
Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се абстрахира от всичко останало и особено от самата връзка и цялост, внася недопустим за науката момент на произвол. Ако стратегията на природните науки е да изучават природата “на парче” – някакви явления, процеси и пр., изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си – то се оказва, че природното цяло се оказва недостъпно за тях. А може би за тях именно по тази причина си остава непостижима тъкмо най-великата тайна на природата?
Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското гледане не им е чуждо, това ще помогне да не изгубят погледа „отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта. Ако не са способни, няма ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност, плоскостност? Това са необходими и дискусионни въпроси, по които тук е излишно да давам предварително някакъв отговор, претендиращ за окончателност. Те, собствено, са въпроси за самостоятелно осмисляне.
Науките, уви, не могат да уловят духа, оживотворяващото природата като цялост. Ученият въпреки всичко трябва да се пита за онова, което в дълбините определя съществуването на природното цяло. Но учените много често отбягват тези най-важни въпроси. Природата за такива учени има опасност да се превърне в купчина от всякакви, разхвърляни тук и там неща и тела, докато тя всъщност е организъм, органично и живо цяло. Ако учените заради „дърветата” не виждат и упорито не искат да видят „гората”, ще се отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли плъзга само по повърхността, бидейки неспособно да се взре в дълбините?
Да се върнем сега при онази първа нишка, която възприехме в началото на темата. Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род (т.е. в границите, задавани от техния род), то от това следва, че всяко от тях е израз на неизменна същност. Същността на рода не е “менлива”, тя не може да се променя. Ето защо нещата не могат да “прескачат” от род на род по свой избор – и дори под натиска на променените външни условия на съществуването. Апологетите на Дарвин за еволюцията на видовете трябва да се замислят повече върху такъв един неудобен за тях въпрос. По който допълнителна информация достави и имащата толкова големи постижения модерна наука, наречена генетика.
Защото ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят при природните неща? Дали предварително зададената и неизменна същност не е онова, което определя границата на природното?
Да погледнем на тези въпроси и от една такава страна. Нима нещо не е такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно определеността на природните неща? Значи ли това, че съществата, нещата и организмите в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и пр.? Или дори и измененията в тях са програмирани в същността, носят се от нея?
Всички тези необходими въпроси водят до извода, че в природните явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като природен закон от науката. Тази необходимост и закономерност на природата търси именно науката.
А пък непосредствено дадените изрази, конкретните прояви на природната необходимост се наричат причини? При-чин-ата, ако се взрем в самото понятие, е нещо, което е “при” своя… “чин”? Тук, забелязваме, коренът е “чин” – как да разбирам тази дума? (Явно не става дума за… ученически чин!) Но има всякакви “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл – например при чиновниците (и тук коренът е “чин”!), при военните и пр.
Чинът в този смисъл е основа на организации, под-чин-ени на някаква йерархия. Чинът е онова, което под-чин-ява нещо на нещо. Пример: йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея, се базира на чин-овете в нея – офицерски и пр.
Нещо подобно е и “чин-ът”, който стои в основата на думата при-чин-а. Както основателно пръв изтъкна философът Д.Денков в свои философски изследвания. Има, изглежда, и някаква природна йерархия, основана на необходими за съществуването й чинове. И ето че причините, търсени от науката, се свеждат точно до откриването на чиновете, пораждащи отношения на съ-под-чин-еност в природата.
Дали пък, впрочем, чин и род не са едно и също нещо? И какво в такъв случай се оказа при-род-ното битие? Не е ли то едно царство на при-чин-ността? Природната необходимост, оказва се, е израз на йерархията (съ-под-чин-еността) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и. Впрочем, и думата на-чин съдържа същия корен, случайно ли е това? Едва ли...
Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това, че и организмите – животните, а също и хората – също са подчинени на строга необходимост, която не може да се мени? Та нали точно това установява науката в своите закони, чрез постигнатите от нея природни закономерности.
Като природно нещо, оказва се, човекът е неизменен, подчинен е на неумолими причини, диктувани от неговия род и чин. Задоволява ли ме едно такова разбиране? “Нисък” или “висок” е чинът на човека? Дали пък човекът не е същински “генерал” сред природните чинове?
Това положение, ако се осмисли, много може да ни каже за човека. Ние наистина сме природни същества, и това съвсем не е унизително. Напротив, ако човекът чувства себе си дете на великата Майка-Природа, това ще го направи силен и неуязвим в изпитанията на живота. Но човекът е орисан от друга страна да не си остане само дете на природата, пък макар и привилегировано, пък макар и най-любимо дете. Същински деца на природата, оказва се, са тъкмо животните – а човекът е орисан да е нещо повече от тях. Човешките същества трябва по някакъв на-чин да надмогнат природната си обремененост. И да придобият нещо друго, чисто човешко, което да прибавят към нея – и така да я обогатят, не обаче да й противостоят.
Впрочем, щом като от една страна човекът е природа, то какъв е той от другата си страна? Дали пък нямам свободата си тъкмо за това: да обогатя своята същност, своя чин и род – и така да стана най-пълноценен човек? Човекът е единственото природно същество, на което му е даден шанс сам да твори своята същност – ето това е богоподобното в живия и стремящ се човек!
Няма коментари:
Публикуване на коментар