Лекция X: А БИТИЕТО СЪЩЕСТВУВА МНОГОЛИКО
10.1.Идеята за Бога и Божието битие
Всеки има идея или поне представа за Бога. Тази идея трябва да бъде развита и изявена в нейния пълноценен вид. Не е достатъчно човек да усеща Бога със сърцето си, макар че и то не е малко. Трябва да се приближим до Бога с цялата си душа, включително и с разума си. Трябва да намерим, следователно, разумните основания на Божието съществуване.
Защото, вероятно, е крайно глупаво да се питаме “А съществува ли Бог?”, след като по идея Бог не е нещо друго, а “вечно пребиваващият в Битието, вечно съществуващият”. Но има всякакви хора и всеки трябва да извърви своя път до Бога. За някои хора тези пътища за твърде обиколни. За мнозина пътят, по който са поели в своите търсения на Бога, няма да ги доведе доникъде. Възможно е, вместо да се приближават, да се отдалечават от Бога. Има всякакви пътища. Но най-важният е този, който е лично твой – и който ще те заведе до твоята лична и изстрадана истина за Бога.
Най-странното е, че вярващият и невярващият си имат коренно различни представи за Бога: сякаш от нашите представи за Бога зависи съществува ли Бог или не. Това, впрочем, е крайно абсурдно: не Бог зависи от нашите представи за него, а нашите представи, доколкото са истинни, трябва да носят в себе си някакво вярно, съответстващо на истината за Бога, съдържание. Не можем да поставяме Божието съществуване в зависимост и от нашата вяра: не Бог зависи от нашата вяра в Него, а нашата вяра в Бога, предполага се, зависи от Божието съществуване. По-скоро ние зависим от Бога, отколкото Бог зависи от нас – това поне е сигурното. Защото Бог именно по идея е всемогъщ творец на всичко съществуващо, който при това постоянно дава импулси към живот и съществуване на съществуващите неща, души и тела. Без Бог нищо не би съществувало, в това число и ние самите – как тогава да можем да си позволим да изопачаваме тотално нещата и да твърдим, че Божието съществуване зависело от нашето благоволение?! Такова отношение, разбира се, крайно изопачава нещата и разумният човек не бива да го допуска.
Да, самият Бог и Божието Битие не могат да зависят в съществуването си от това дали някой вярва или не вярва в Бога. Бог може да съществува дори и никой да не вярва в него: хората, особено пък съвременните, са склонни да вярват в какво ли не. Много често се вярва в неща, които съвсем не заслужават да се вярва в тях. Някои, например, казват, че вярвали в доброто, и е интересно да се разбере какво ли означава това според тях, след като в доброто не се иска да се вярва: достатъчно е просто да правим добро. Не, те държат и настояват, че вярвали в доброто, и изобщо не се замислят дали изобщо правят добро: защото в името не само на доброто, ами дори и на истината, са били извършени страшни престъпления против човека, човечността и човечество. Примери: националсоциализмът и комунизмът, двете варварски доктрини, коренящи се в злобната ненавист срещу свободния и достоен човек. А е факт, че истински вярващите в безкрайно добрия и благ Бог никога не биха направили зло някому: ето че вярата в Бога винаги е целебна и облагородява като нищо друго душата на човека и нравите на човеците. Да се казва пък, че е най-добре да вярваш не в друго, а в... себе си, е най-абсурдната вяра: вярващите в човека също са правили доста престъпления не само срещу човека, ами и срещу самата човечност. Комунизмът например твърдеше, че се бил опирал на една такава абсурдна вяра. Да вярваш в себе си означава най-малкото да вярваш или да санкционираш (оправдаваш) чрез вярата своите собствени недостатъци – или пък да се самоопределяш като свят и безгрешен. Но Учителят на цялото човечество, Великият сърцевед Христос твърди, че няма нито един безгрешен на тази земя. Ала вярата в Бога има такава сила, че е в състояние и планини да мести.
Разбира се, никой не бива да бъде увещаван, че трябва или че не трябва да вярва в Бога – или пък в каквото и да било друго. Въпросът за това в какво човек вярва е един най-интимен и личен въпрос. Всеки нека да си вярва в каквото си иска. Но това не ме освобождава от потребността за себе си да реша доколко моята вяра е смислена – или пък носи и изразява чисто и просто само един абсурд. Вярата е нещо, което трябва да ни възвишава, да ни прави добри, правдолюбиви, отдадени на свободата също. Истинската вяра прави точно това, тя ме подтиква да изживея своя невероятно силен духовен поврат към най-великите ценности на цялото човечество. Накрая човек, който принадлежи на даден народ не само по кръв, но и чрез душата си, няма с лека ръка да отхвърли традиционната вяра на собствения си народ. Ония, които не са причастни на вярата на своя народ са като дърво без корени – такива дървета неминуемо изсъхват. В тях просто няма откъде да се влива духовна сила, а тъкмо тази последната одухотворява живота ни и му дава вярната посока.
Ето защо на въпроса: “А вярата в Бога ли поражда Божието Битие или пък тя е само израз и отглас на Божието Битие?” аз ще отговоря отрицателно. На въпроса “Имам ли право да поставям съществуването на Бога в зависимост от моята вяра в него?” аз също ще отговоря твърдо отрицателно. Защото не може тъкмо Бог да е само “понятие на ума”, а всичко останало да е нещо повече от това. Защото не може творението да съществува, а съществуването на Твореца да е под въпрос. Не може следствието да е налице, а причината да липсва. Бог по идея е Първопричина на всичко съществуващо – как тогава тъкмо Бог да не съществува, а пък породеното от действието на тази причина да съществува?!
Мога да вярвам, че Бог съществува, мога и да не вярвам в Божието съществуване. Но какво всъщност означава приемането на едното и другото? Ако се предоверя на Бога и повярвам с цялата си душа в неговото съществуване, дали нещо ще загубя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в предположението, че Бог не съществува от тази, свързана с убеждението ми, че Бог съществува? Но Божието Битие не може да зависи от хорските мнения! Как така да зависи, какво означава това “зависи”? Все пак аз не бива да се превръщам в парадиращ с глупостта си глупак, който при това е извратен дотам, че непрекъснато и всекиму се хвали именно със своята глупост…
На какво, впрочем, е израз това, че изобщо поставяме въпроса за съществуването на Бога? Този въпрос дали е израз на някакво извънредно дълбокомислие или пък е само симптом на някаква извънредно плоска самонадеяност? Който си въобразява, че съществуването на Бога зависи от неговото лично “разрешение” и благоволение, наистина издава с това крайна самонадеяност, граничеща едва ли не с болезнената мания за величавост. Затова когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?
Има всякакви хора, всеки ще отговори по свой начин на тия немаловажни въпроси. Някои смятат, че дори самата философия, която дръзва да поставя такива въпроси за съществуването на Бога и за Божието битие, е израз на прекалена човешка самонадеяност. Но пък никому не е забранено да мисли и да се пита. Философията не може да е безразлична и да бяга от един въпрос, изпълнен с огромен екзистенциален смисъл за човека – какъвто е въпросът за Бога. Защото философията съществува за това да помага в решаването именно на най-значимите екзистенциални въпроси на човека. А екзистенциални са въпросите, които касаят съществуването – в случая на човека. Иде от латинското exsitentia, съществуване, от exsisto – съществувам. Същност и съществуване, както се забелязва, са дълбоко свързани: съществуването отговаря на същността, тя е негов корен. На латински esentia е същност. Та в тази връзка не е излишно да съзнаваме, че само човек може да се пита за своето съществуване – това едновременно е и шанс, и велика мисия и отговорност на живия човек. И той не бива да се крие или да бяга от своето предназначение на този свят. Може би точно това – да питаме, да се стремим, да искаме да разбираме – е нашата най-важна мисия на този свят.
Затова съм длъжен да приема, че по идея Бог притежава несравнима с нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго битие. Това означава, че Бог е съвършен, нищо не му липсва. А съвършено е тъкмо онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг. Може ли тогава на съвършеното по идея да му липсва такова просто нещо каквото е съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото време да съществуват и най-несъвършените неща и твари? За да не допусна такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството) съществуване необходимо принадлежи на Бога? И то не само принадлежи, ами съм длъжен да приема, че ако нещо съществува в най-пълна степен и мяра, т.е. съществува, следователно, най-истински и пълноценно, то именно е Бог! Защото Бог е тъкмо истински съществуващият – по идея и по определение! Изказването “Аз, слабият, несъвършен, нищожен човек съществувам, а великият Бог не съществува” е изказване, родствено на лудостта.
Мога ли, впрочем, да си представя съвършеното? Имам ли сили да опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя против съществуването на Бога?
Ако Бог е съвършеното, то той е и “най-съществуващото”, сиреч истински съществуващото. Точно затова, по свидетелството на библейският летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3: 14)? Само такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, е в състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко сътворено.
Оказва се, че само всемогъщият Бог е могъл да принуди небитието (нищото) да породи всичко. Точно така, чрез Божията намеса и по Божия воля нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване и живот. Може ли умът ми да проумее това велико тайнство? Ако не може, ако това не е по силите на ума, длъжни сме да апелираме тогава към цялата душа. Това, което умът не може, душата може. Ако човек не се обърне към Бога с цялата си душа, ако не направи нужното, та с цялата си душа да приеме Бога, ако разчита, че може да се доближи до Бога само чрез напъните на своя слаб ум, то такъв човек никога няма да постигне Божията истина. И душата му никога няма да усети Божията благодат. Божията благодат е това, което истината за Бога, овладяла сърцето, дава на самото сърце. Това е най-великото блаженство, което човекът може да почувства. По-силно удоволствие от благодатта, която Божията истина дава на сърцето, на този – пък и на всеки друг свят – няма.
А на ума, безспорно, изглежда “по-достоверна” хипотезата, че нещата са възникнали не иначе, а в резултат на… случайността. Умът не се смущава от това, че появата на света по каприз на случая е равносилно на невъзможност. Защото умът се съпротивлява да приеме чудото на сътворението. Това е така, защото, предполагам, нашият ум ни е даден затова, та да ни съблазнява и отклонява от най-съкровените истини – за да ни пробутва своите непълноценни знания. Ако ги нямаше съмненията на ума, тогава нашата вяра щеше да ни се удава прекалено лесно. А лесното няма такава цена като онова, което си постигнал чрез надмогването на най-големи трудности и изпитания. Да, вероятно затова съществува нашият ум – да ни провокира към слабост, та по този начин да ни подбужда да ставаме по-силни.
Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите неща – в лицето на човека! – да се питат дали съществува самият извор?! Нашето собствено съществуване само по себе си не е ли най-категоричното доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от други доказателства, не е ли достатъчен самият факт на нашето съществуване?
В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?” отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва ли, че Бог е всичко онова, което е и което трябва да бъде човекът – но в безкрайно по-голяма, непостижима за мен степен? Творецът, безспорно, е оставил своя печат върху творението. Но творението никога не може да изпревари по онтологичната си пълнота своя Творец.
Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и никога няма да бъде човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване следи и отражения на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност за творчество и свобода не е Божий дар? Въпросите наистина са много и нямат край, но е добре всеки сам да помисли и да намери своя отговор – и тук общите отговори са негодни, не струват нещо особено.
Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се приближавам до Бог като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог, оказва се, в такъв случай е вечен извор на сила и живот.
Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да дойде духът у мен, ако не от Бога? Дали, впрочем, човекът по идея не е дух? Или човекът и човешкото е всичко друго, но не дух?
Но това в какво вярвам зависи съвсем пряко от това какъв съм. Не са ли прави тогава ония, които, след като никога не са усетили духа в себе си, съвсем не разбират и духовните неща? Ето затова изглежда мнозина не са склонни да се вглъбят в така възвишаващата духа ни идея за Бога. Но ако духът в мен самия е жив, то оттук следва, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност. Ала защо ли пък някои са употребили даруваната ни от Бога свобода за да вървят срещу Бога – срещу своя така щедър родител? Бог освен че ни е подарил живота ни е дал и шанса да го употребяваме според свободата си – ето това е най-голямото богатство на човека. Но някои хора не го разбират или пък го употребяват, за да работят срещу самите себе си. Странно е това, нали?
10.1.Идеята за Бога и Божието битие
Всеки има идея или поне представа за Бога. Тази идея трябва да бъде развита и изявена в нейния пълноценен вид. Не е достатъчно човек да усеща Бога със сърцето си, макар че и то не е малко. Трябва да се приближим до Бога с цялата си душа, включително и с разума си. Трябва да намерим, следователно, разумните основания на Божието съществуване.
Защото, вероятно, е крайно глупаво да се питаме “А съществува ли Бог?”, след като по идея Бог не е нещо друго, а “вечно пребиваващият в Битието, вечно съществуващият”. Но има всякакви хора и всеки трябва да извърви своя път до Бога. За някои хора тези пътища за твърде обиколни. За мнозина пътят, по който са поели в своите търсения на Бога, няма да ги доведе доникъде. Възможно е, вместо да се приближават, да се отдалечават от Бога. Има всякакви пътища. Но най-важният е този, който е лично твой – и който ще те заведе до твоята лична и изстрадана истина за Бога.
Най-странното е, че вярващият и невярващият си имат коренно различни представи за Бога: сякаш от нашите представи за Бога зависи съществува ли Бог или не. Това, впрочем, е крайно абсурдно: не Бог зависи от нашите представи за него, а нашите представи, доколкото са истинни, трябва да носят в себе си някакво вярно, съответстващо на истината за Бога, съдържание. Не можем да поставяме Божието съществуване в зависимост и от нашата вяра: не Бог зависи от нашата вяра в Него, а нашата вяра в Бога, предполага се, зависи от Божието съществуване. По-скоро ние зависим от Бога, отколкото Бог зависи от нас – това поне е сигурното. Защото Бог именно по идея е всемогъщ творец на всичко съществуващо, който при това постоянно дава импулси към живот и съществуване на съществуващите неща, души и тела. Без Бог нищо не би съществувало, в това число и ние самите – как тогава да можем да си позволим да изопачаваме тотално нещата и да твърдим, че Божието съществуване зависело от нашето благоволение?! Такова отношение, разбира се, крайно изопачава нещата и разумният човек не бива да го допуска.
Да, самият Бог и Божието Битие не могат да зависят в съществуването си от това дали някой вярва или не вярва в Бога. Бог може да съществува дори и никой да не вярва в него: хората, особено пък съвременните, са склонни да вярват в какво ли не. Много често се вярва в неща, които съвсем не заслужават да се вярва в тях. Някои, например, казват, че вярвали в доброто, и е интересно да се разбере какво ли означава това според тях, след като в доброто не се иска да се вярва: достатъчно е просто да правим добро. Не, те държат и настояват, че вярвали в доброто, и изобщо не се замислят дали изобщо правят добро: защото в името не само на доброто, ами дори и на истината, са били извършени страшни престъпления против човека, човечността и човечество. Примери: националсоциализмът и комунизмът, двете варварски доктрини, коренящи се в злобната ненавист срещу свободния и достоен човек. А е факт, че истински вярващите в безкрайно добрия и благ Бог никога не биха направили зло някому: ето че вярата в Бога винаги е целебна и облагородява като нищо друго душата на човека и нравите на човеците. Да се казва пък, че е най-добре да вярваш не в друго, а в... себе си, е най-абсурдната вяра: вярващите в човека също са правили доста престъпления не само срещу човека, ами и срещу самата човечност. Комунизмът например твърдеше, че се бил опирал на една такава абсурдна вяра. Да вярваш в себе си означава най-малкото да вярваш или да санкционираш (оправдаваш) чрез вярата своите собствени недостатъци – или пък да се самоопределяш като свят и безгрешен. Но Учителят на цялото човечество, Великият сърцевед Христос твърди, че няма нито един безгрешен на тази земя. Ала вярата в Бога има такава сила, че е в състояние и планини да мести.
Разбира се, никой не бива да бъде увещаван, че трябва или че не трябва да вярва в Бога – или пък в каквото и да било друго. Въпросът за това в какво човек вярва е един най-интимен и личен въпрос. Всеки нека да си вярва в каквото си иска. Но това не ме освобождава от потребността за себе си да реша доколко моята вяра е смислена – или пък носи и изразява чисто и просто само един абсурд. Вярата е нещо, което трябва да ни възвишава, да ни прави добри, правдолюбиви, отдадени на свободата също. Истинската вяра прави точно това, тя ме подтиква да изживея своя невероятно силен духовен поврат към най-великите ценности на цялото човечество. Накрая човек, който принадлежи на даден народ не само по кръв, но и чрез душата си, няма с лека ръка да отхвърли традиционната вяра на собствения си народ. Ония, които не са причастни на вярата на своя народ са като дърво без корени – такива дървета неминуемо изсъхват. В тях просто няма откъде да се влива духовна сила, а тъкмо тази последната одухотворява живота ни и му дава вярната посока.
Ето защо на въпроса: “А вярата в Бога ли поражда Божието Битие или пък тя е само израз и отглас на Божието Битие?” аз ще отговоря отрицателно. На въпроса “Имам ли право да поставям съществуването на Бога в зависимост от моята вяра в него?” аз също ще отговоря твърдо отрицателно. Защото не може тъкмо Бог да е само “понятие на ума”, а всичко останало да е нещо повече от това. Защото не може творението да съществува, а съществуването на Твореца да е под въпрос. Не може следствието да е налице, а причината да липсва. Бог по идея е Първопричина на всичко съществуващо – как тогава тъкмо Бог да не съществува, а пък породеното от действието на тази причина да съществува?!
Мога да вярвам, че Бог съществува, мога и да не вярвам в Божието съществуване. Но какво всъщност означава приемането на едното и другото? Ако се предоверя на Бога и повярвам с цялата си душа в неговото съществуване, дали нещо ще загубя? Мога ли да имам по-голяма сигурност в предположението, че Бог не съществува от тази, свързана с убеждението ми, че Бог съществува? Но Божието Битие не може да зависи от хорските мнения! Как така да зависи, какво означава това “зависи”? Все пак аз не бива да се превръщам в парадиращ с глупостта си глупак, който при това е извратен дотам, че непрекъснато и всекиму се хвали именно със своята глупост…
На какво, впрочем, е израз това, че изобщо поставяме въпроса за съществуването на Бога? Този въпрос дали е израз на някакво извънредно дълбокомислие или пък е само симптом на някаква извънредно плоска самонадеяност? Който си въобразява, че съществуването на Бога зависи от неговото лично “разрешение” и благоволение, наистина издава с това крайна самонадеяност, граничеща едва ли не с болезнената мания за величавост. Затова когато участвам в такова обсъждане какво усещане имам? Нима мога да изпитам гордост от това, че съществуването на Бога зависи от… мен? Дали пък не ми е неудобно заради съзнанието за непристойност на един самозабравил се ум, въобразил си, че всичко зависи от него?
Има всякакви хора, всеки ще отговори по свой начин на тия немаловажни въпроси. Някои смятат, че дори самата философия, която дръзва да поставя такива въпроси за съществуването на Бога и за Божието битие, е израз на прекалена човешка самонадеяност. Но пък никому не е забранено да мисли и да се пита. Философията не може да е безразлична и да бяга от един въпрос, изпълнен с огромен екзистенциален смисъл за човека – какъвто е въпросът за Бога. Защото философията съществува за това да помага в решаването именно на най-значимите екзистенциални въпроси на човека. А екзистенциални са въпросите, които касаят съществуването – в случая на човека. Иде от латинското exsitentia, съществуване, от exsisto – съществувам. Същност и съществуване, както се забелязва, са дълбоко свързани: съществуването отговаря на същността, тя е негов корен. На латински esentia е същност. Та в тази връзка не е излишно да съзнаваме, че само човек може да се пита за своето съществуване – това едновременно е и шанс, и велика мисия и отговорност на живия човек. И той не бива да се крие или да бяга от своето предназначение на този свят. Може би точно това – да питаме, да се стремим, да искаме да разбираме – е нашата най-важна мисия на този свят.
Затова съм длъжен да приема, че по идея Бог притежава несравнима с нищо друго онтична пълнота, т.е. несравнимо превъзхожда всяко друго битие. Това означава, че Бог е съвършен, нищо не му липсва. А съвършено е тъкмо онова, което не усеща никакъв недостатък и недостиг. Може ли тогава на съвършеното по идея да му липсва такова просто нещо каквото е съществуването? Може ли тъкмо съвършеното да не съществува, а в същото време да съществуват и най-несъвършените неща и твари? За да не допусна такъв абсурд не следва ли да приема, че предикатът (свойството) съществуване необходимо принадлежи на Бога? И то не само принадлежи, ами съм длъжен да приема, че ако нещо съществува в най-пълна степен и мяра, т.е. съществува, следователно, най-истински и пълноценно, то именно е Бог! Защото Бог е тъкмо истински съществуващият – по идея и по определение! Изказването “Аз, слабият, несъвършен, нищожен човек съществувам, а великият Бог не съществува” е изказване, родствено на лудостта.
Мога ли, впрочем, да си представя съвършеното? Имам ли сили да опиша с думи Битието на Бога? Не е ли прекалено слаб моят ум, не е ли безпомощен езикът, с който разполагам? Тогава не следва ли да поставя под кардинално съмнение всички ония “доводи”, които моят разсъдък представя против съществуването на Бога?
Ако Бог е съвършеното, то той е и “най-съществуващото”, сиреч истински съществуващото. Точно затова, по свидетелството на библейският летописец, Бог е казал: “Аз съм съществуващият, Ego sum, qui sum!” (Изх. 3: 14)? Само такова съществуване, притежаващо несравнима битийна мощ, е в състояние да “повика” към съществуването всичко останало, всичко сътворено.
Оказва се, че само всемогъщият Бог е могъл да принуди небитието (нищото) да породи всичко. Точно така, чрез Божията намеса и по Божия воля нещата са се “излюпили” от небитието, били са подтикнати към съществуване и живот. Може ли умът ми да проумее това велико тайнство? Ако не може, ако това не е по силите на ума, длъжни сме да апелираме тогава към цялата душа. Това, което умът не може, душата може. Ако човек не се обърне към Бога с цялата си душа, ако не направи нужното, та с цялата си душа да приеме Бога, ако разчита, че може да се доближи до Бога само чрез напъните на своя слаб ум, то такъв човек никога няма да постигне Божията истина. И душата му никога няма да усети Божията благодат. Божията благодат е това, което истината за Бога, овладяла сърцето, дава на самото сърце. Това е най-великото блаженство, което човекът може да почувства. По-силно удоволствие от благодатта, която Божията истина дава на сърцето, на този – пък и на всеки друг свят – няма.
А на ума, безспорно, изглежда “по-достоверна” хипотезата, че нещата са възникнали не иначе, а в резултат на… случайността. Умът не се смущава от това, че появата на света по каприз на случая е равносилно на невъзможност. Защото умът се съпротивлява да приеме чудото на сътворението. Това е така, защото, предполагам, нашият ум ни е даден затова, та да ни съблазнява и отклонява от най-съкровените истини – за да ни пробутва своите непълноценни знания. Ако ги нямаше съмненията на ума, тогава нашата вяра щеше да ни се удава прекалено лесно. А лесното няма такава цена като онова, което си постигнал чрез надмогването на най-големи трудности и изпитания. Да, вероятно затова съществува нашият ум – да ни провокира към слабост, та по този начин да ни подбужда да ставаме по-силни.
Ако Бог е извор на съществуването, то тогава могат ли съществуващите неща – в лицето на човека! – да се питат дали съществува самият извор?! Нашето собствено съществуване само по себе си не е ли най-категоричното доказателство, че Бог съществува? Има ли нужда от други доказателства, не е ли достатъчен самият факт на нашето съществуване?
В такъв случай не е ли по-уместно да се питам “Аз съществувам ли?” отколкото “Бог съществува ли?”? Ако човекът е Божие творение, то не следва ли, че Бог е всичко онова, което е и което трябва да бъде човекът – но в безкрайно по-голяма, непостижима за мен степен? Творецът, безспорно, е оставил своя печат върху творението. Но творението никога не може да изпревари по онтологичната си пълнота своя Творец.
Не е ли обаче по-вярно, че Бог е онова, което не е и никога няма да бъде човекът – защото е човек, а не бог? Намирам ли в своето съществуване следи и отражения на Божието съществуване? Нима моята способност и възможност за творчество и свобода не е Божий дар? Въпросите наистина са много и нямат край, но е добре всеки сам да помисли и да намери своя отговор – и тук общите отговори са негодни, не струват нещо особено.
Кога мога да се чувствам богоподобен? Възможно ли е това за слабия човек? Но не съществувам ли за това да преодолявам слабостта, т.е. да се приближавам до Бог като мой идеал? Ако Бог е мой идеал, то как е възможно в такова слабо същество да се роди такъв величав идеал? Бог, оказва се, в такъв случай е вечен извор на сила и живот.
Ако усещам дух в себе си, то аз сам ли съм си го “изобретил”, или моят дух е дар от Бога? “Откъде” изобщо може да дойде духът у мен, ако не от Бога? Дали, впрочем, човекът по идея не е дух? Или човекът и човешкото е всичко друго, но не дух?
Но това в какво вярвам зависи съвсем пряко от това какъв съм. Не са ли прави тогава ония, които, след като никога не са усетили духа в себе си, съвсем не разбират и духовните неща? Ето затова изглежда мнозина не са склонни да се вглъбят в така възвишаващата духа ни идея за Бога. Но ако духът в мен самия е жив, то оттук следва, че Бог за мен е най-жива и достоверна реалност. Ала защо ли пък някои са употребили даруваната ни от Бога свобода за да вървят срещу Бога – срещу своя така щедър родител? Бог освен че ни е подарил живота ни е дал и шанса да го употребяваме според свободата си – ето това е най-голямото богатство на човека. Но някои хора не го разбират или пък го употребяват, за да работят срещу самите себе си. Странно е това, нали?
2 коментара:
Много хубава лекция! Благодаря Ви! :)
Много хубава лекция! Благодаря Ви!:)
Публикуване на коментар