9.5.Истината, спотаена в дълбините на душата и сърцето ми
Идеята за човешко достойнство и достоен живот обаче трябва да се примири с несъвършенството на света, в който живеем. Ние, хората, не сме съвършени, нито пък светът, в който обитаваме, едва ли е най-добрият от всички възможни. Но това не е трагедия: човекът е човек именно с всичките си слабости, но и с човешкия устрем към по-доброто и истинното. Общо взето всички опити за коренно революционно преустройване на света на съвършено нови начала е завършвал с катастрофа, което ни принуждава да отхвърлим всеки радикализъм – защото прилагането му едва ли ще направи света по-добър, но неминуемо ще го направи още по-лош. И така ще открием, че нашият свят с всичките си несъвършенства дава обширно поле за изява на човешките пориви към себеизява, към свобода, към съвършенство и към щастие.
Така че ако трябва да погледна по-практично на съществуващото – такова, каквото то се представя пред човека – то следва, че съм длъжен да сляза от висините на абстракцията за съвършено достоен живот. Това няма да намали достойнството на моята философия, но ще я направи по-практична и прагматична. А пък практическото независимо от теоретическото високомерие, с което обикновено се отнасят към него, е особено важна за живия човек сфера на изява. Един максимализъм на изискванията към човека обикновено се изражда в насилие над човека, а също и води дотам, че хората се откъсват от реалността и почват да преследват някакви не особено смислени химери. А за мен свободата е най-важното, тя е първа базисна ценност на живота ми.
Ето например, за да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към това да зная много? Това наистина е един същностен модус на човешкото съществуване: имаме съзнание, мисъл, ум, разсъдък, можем да познаваме, да трупаме знания, да бъдем учени. Но какво ще ми даде такова съществуване в модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно важно? Защото неслучайно е казано във Великата Книга на човечеството: който трупа знание, трупа тъга. Знанието притежава безусловна ценност за човека, но тук става дума за нещо друго: за отказ в името на знанието от всичко друго, което именно прави живота ни по-човечен и земен. Да потиснеш всички други потребности на своята душа и тяло в името на служенето на един такъв жесток господар – умът, разсъдъкът – едва ли е възможност на разумния човек. Впрочем, да вметна и подчертая: оказва се, че разум и разсъдък съвсем не са едно и също нещо.
Ето защо аз неимоверно ощетявам своята субективност, лишавам се от нейните богатства и от жизнената й пригодност и достоверност ако се лиша съзнателно от всичко останало – доколкото е възможно това – в името за беззаветно служене на знанието. Вярата, че само знанието и основаната на него истина може да реши всичките ни проблеми, е крайно коварно и наивно вярване. Нормално е тук да се запитам: а какви ще бъдат ефектите върху душата ми, дължащи се на подобна настроеност? На този въпрос трябва да се отговаря честно и с определена доза проницателност – а не сляпо, както обикновено става, когато всичко основаваме на безразделната вяра в науката.
Съществуването, основано върху доминацията на този модус – знанието – се олицетворява от професионалните учени. А дали кастата на професионалните учени ме привлича с нещо? Имам ли призванието за такова съществуване? И най-важното: какво ще ми даде то? Няма ли загубата на онова, което съм пренебрегнал, да се компенсира от богатото на знания съзнание?
Затова аз трябва да направя така, че в моето съществуване знанието (науката) да заема дължимото място, т.е. да е “точно колкото трябва”. Всяко прекаляване, всяка едностранчивост и едноизмерност не са нещо, което трябва да се приветства. Оказва се, че умереността и тук е първа добродетел. Но как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават тези знания?
Всеки отговоря сам на тези въпроси, изхождайки от самия себе си, от своята личност и оригинална душа. Тук общи предписания няма и не може да има.
А какво би ми дало съществуването в модуса на изкуството, например? Изкуството олицетворява форма на живот, която залага на субективното преживяване, на чувството, на субективността – за разлика от науката, която залага на противоположните по насоката си способности на човешката душа. Тази чисто субективна настройка на живота, при която ценно е онова, което е чисто субективно, е чист израз на нашата субективност, дава много на човека в полето на реализирането на чистата духовност. Изкуството гледа на света и на съществуващото от една субективна, личностна, вътрешно-чувствена позиция, то ни представя света такъв, какъвто е той във възприятието на един човек с най-изтънчена чувствителност и одухотвореност. Това е форма на живот, която се олицетворява от титани на човешкия дух като Фидий, Рафаел, Леонардо, Микеланджело, Бах, Вагнер, Моцарт, Шекспир, Данте, Гьоте, Достоевски.
Такова съществуване на почвата на най-интензивен вътрешен живот води до сътворяването на цял един свят на красивото, на възвишеното, на духа – света на изкуството. Неслучайно Достоевски например твърди, че не друго, а именно красотата ще спаси света. Защото изкуството одухотворява и преобразува в художествен план целия свят, тя неимоверно обогатява на тази почва вътрешния живот на човека – и по този начин работи най-целенасочено за духовното му съвършенство.
Има ли някакви предимства съществуването в сферата на изкуството в сравнение с опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни? Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана? Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?
Има всякакви хора, а ние сме различни най-вече затова, защото са различни нашите таланти, сили, способности. Всеки е призван за нещо, всеки е извикан в съществуването неслучайно, а с някаква цел и идея. От нас се иска просто да разберем за какво сме призвани – и ако го постигнем, ще се приближим до идеята на своя живот. До реалистичната идея на живота си – ето това е най-важното в случая. Защото има много хора с безпочвени амбиции, има много некадърници, които се тикат примерно в сферата на изкуството; такива по-скоро вредят, отколкото допринасят. Единици са ония, истински призваните за изкуство, за духовна дейност изобщо. Те са истинското богатство на цялото човечество.
Дали пък в тази сфера на съществуване благодарение на изкуството свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като артисти, музиканти, поети? Или качества на душата тук са решаващото? Кои са тези благоприятстващи подобна изява качества?
Това са необходими въпроси, на които всеки отговаря, изхождайки единствено от себе си – и от степента на самопознание, до което е достигнал. Ако пък разбера, че ми липсват таланти за такива висши форми на човешко съществуване, то следва да се примиря с нещо по-обикновено, но също така достатъчно достойно. Ето защо едва ли съществуването на търговеца, индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо ощетено, а значи и неавтентично. Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването не зависи от спецификата на професията, която съм си избрал. То зависи по-скоро от степента на задоволство, която изпитвам, реализирайки се по един или друг начин. Важното е човек да открие онази сфера на изява, която отговаря на неговите способности и таланти – та да успее да ги разгърне максимално, или в една превъзходна степен. Има и гениални търговци – по същия начин както има и гениални писатели. Има също така и гениални предприемачи в бизнеса, компютърни специалисти, има дори гениални военни, полицаи, съдии и прокурори. Човек има пред себе си много сфери на изява – и ако открие навреме своята ще бъде неимоверно щастлив.
Това е така, защото аз мога да бъда преди всичко човек във всяка една професия. Аз трябва да бъда преди всичко друго тъкмо човек. Да бъда личност, да чувствам до себе си във всеки един миг своята свобода, защото на нея дължа това, което съм. Ако човек разбере това, той ще има ключ за разгадаването на всички други загадки на своето битие. Няма нищо повече от това, не бива нищо повече да се желае тук…
А след това иде нещо друго, не по-малко значимо. Най-важното в живота ми все пак се определя от моите разбирания за доброто, ценното, истински необходимото, подходящото, подобаващото и пр. Всичко зависи от ценностите ми: човекът е същество, което може да цени, което има ценности. А не следва ли оттук, че без философия така или иначе не може? Как ще внеса ред в своите разбирания без отдаденост на едно страстно и личностно пълноценно философстване? Да, без философия възниква съвсем реална опасност съзнанието ми да се превърне в… боклукчийска кофа. Аз не трябва да допусна такава грозна участ за себе си.
Трябва да разбера накрая, че все пак не е така важно “какъв съм”, а за мен истински значимото е кой съм, коя е моята личност. Едно такова личностно-центрирано съзнание се определя пряко от моята философска настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си. Но ако тя ми липсва, ако не умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност да се объркам, да сгреша, да подменя значимото с маловажното, смисленото с незначителното?
За да бъда човек трябва на всяка цена да се добера до смисъла. А това наистина не може да стане без онази откритост спрямо истината на собственото съществуване, която се нарича философия. Моята лична философия е онова, което ме приближава до истината на моето собствено съществуване. Истината, която е спотаена в дълбините на душата и на сърцето ми. Без тази истина животът ми едва ли заслужава да се живее.
Идеята за човешко достойнство и достоен живот обаче трябва да се примири с несъвършенството на света, в който живеем. Ние, хората, не сме съвършени, нито пък светът, в който обитаваме, едва ли е най-добрият от всички възможни. Но това не е трагедия: човекът е човек именно с всичките си слабости, но и с човешкия устрем към по-доброто и истинното. Общо взето всички опити за коренно революционно преустройване на света на съвършено нови начала е завършвал с катастрофа, което ни принуждава да отхвърлим всеки радикализъм – защото прилагането му едва ли ще направи света по-добър, но неминуемо ще го направи още по-лош. И така ще открием, че нашият свят с всичките си несъвършенства дава обширно поле за изява на човешките пориви към себеизява, към свобода, към съвършенство и към щастие.
Така че ако трябва да погледна по-практично на съществуващото – такова, каквото то се представя пред човека – то следва, че съм длъжен да сляза от висините на абстракцията за съвършено достоен живот. Това няма да намали достойнството на моята философия, но ще я направи по-практична и прагматична. А пък практическото независимо от теоретическото високомерие, с което обикновено се отнасят към него, е особено важна за живия човек сфера на изява. Един максимализъм на изискванията към човека обикновено се изражда в насилие над човека, а също и води дотам, че хората се откъсват от реалността и почват да преследват някакви не особено смислени химери. А за мен свободата е най-важното, тя е първа базисна ценност на живота ми.
Ето например, за да съществувам човешки, трябва ли да се стремя към това да зная много? Това наистина е един същностен модус на човешкото съществуване: имаме съзнание, мисъл, ум, разсъдък, можем да познаваме, да трупаме знания, да бъдем учени. Но какво ще ми даде такова съществуване в модуса на знанието и науката? Няма ли тогава да пропусна нещо съдбовно важно? Защото неслучайно е казано във Великата Книга на човечеството: който трупа знание, трупа тъга. Знанието притежава безусловна ценност за човека, но тук става дума за нещо друго: за отказ в името на знанието от всичко друго, което именно прави живота ни по-човечен и земен. Да потиснеш всички други потребности на своята душа и тяло в името на служенето на един такъв жесток господар – умът, разсъдъкът – едва ли е възможност на разумния човек. Впрочем, да вметна и подчертая: оказва се, че разум и разсъдък съвсем не са едно и също нещо.
Ето защо аз неимоверно ощетявам своята субективност, лишавам се от нейните богатства и от жизнената й пригодност и достоверност ако се лиша съзнателно от всичко останало – доколкото е възможно това – в името за беззаветно служене на знанието. Вярата, че само знанието и основаната на него истина може да реши всичките ни проблеми, е крайно коварно и наивно вярване. Нормално е тук да се запитам: а какви ще бъдат ефектите върху душата ми, дължащи се на подобна настроеност? На този въпрос трябва да се отговаря честно и с определена доза проницателност – а не сляпо, както обикновено става, когато всичко основаваме на безразделната вяра в науката.
Съществуването, основано върху доминацията на този модус – знанието – се олицетворява от професионалните учени. А дали кастата на професионалните учени ме привлича с нещо? Имам ли призванието за такова съществуване? И най-важното: какво ще ми даде то? Няма ли загубата на онова, което съм пренебрегнал, да се компенсира от богатото на знания съзнание?
Затова аз трябва да направя така, че в моето съществуване знанието (науката) да заема дължимото място, т.е. да е “точно колкото трябва”. Всяко прекаляване, всяка едностранчивост и едноизмерност не са нещо, което трябва да се приветства. Оказва се, че умереността и тук е първа добродетел. Но как да преценя ако усетя, че съм в “излишък” или пък в “недостиг”? Мога ли да се добера до мярата? До каква степен ми е необходимо знанието на математика например? А на физиката, химията, биологията? Какво ми дават тези знания?
Всеки отговоря сам на тези въпроси, изхождайки от самия себе си, от своята личност и оригинална душа. Тук общи предписания няма и не може да има.
А какво би ми дало съществуването в модуса на изкуството, например? Изкуството олицетворява форма на живот, която залага на субективното преживяване, на чувството, на субективността – за разлика от науката, която залага на противоположните по насоката си способности на човешката душа. Тази чисто субективна настройка на живота, при която ценно е онова, което е чисто субективно, е чист израз на нашата субективност, дава много на човека в полето на реализирането на чистата духовност. Изкуството гледа на света и на съществуващото от една субективна, личностна, вътрешно-чувствена позиция, то ни представя света такъв, какъвто е той във възприятието на един човек с най-изтънчена чувствителност и одухотвореност. Това е форма на живот, която се олицетворява от титани на човешкия дух като Фидий, Рафаел, Леонардо, Микеланджело, Бах, Вагнер, Моцарт, Шекспир, Данте, Гьоте, Достоевски.
Такова съществуване на почвата на най-интензивен вътрешен живот води до сътворяването на цял един свят на красивото, на възвишеното, на духа – света на изкуството. Неслучайно Достоевски например твърди, че не друго, а именно красотата ще спаси света. Защото изкуството одухотворява и преобразува в художествен план целия свят, тя неимоверно обогатява на тази почва вътрешния живот на човека – и по този начин работи най-целенасочено за духовното му съвършенство.
Има ли някакви предимства съществуването в сферата на изкуството в сравнение с опиращото се на знанието? Или пък двете са изцяло равностойни? Искам ли да бъда художник, поет, музикант, артист? Как такава настроеност ще повлияе на живота ми? Достатъчно ли е обаче само да искам – за да стана? Трябва ли да е налице и нещо друго, какво е то?
Има всякакви хора, а ние сме различни най-вече затова, защото са различни нашите таланти, сили, способности. Всеки е призван за нещо, всеки е извикан в съществуването неслучайно, а с някаква цел и идея. От нас се иска просто да разберем за какво сме призвани – и ако го постигнем, ще се приближим до идеята на своя живот. До реалистичната идея на живота си – ето това е най-важното в случая. Защото има много хора с безпочвени амбиции, има много некадърници, които се тикат примерно в сферата на изкуството; такива по-скоро вредят, отколкото допринасят. Единици са ония, истински призваните за изкуство, за духовна дейност изобщо. Те са истинското богатство на цялото човечество.
Дали пък в тази сфера на съществуване благодарение на изкуството свободата ми няма да е в превъзходна степен? Дали пък по-силната любов към свободата не е предопределила на някои хора съществуването им като артисти, музиканти, поети? Или качества на душата тук са решаващото? Кои са тези благоприятстващи подобна изява качества?
Това са необходими въпроси, на които всеки отговаря, изхождайки единствено от себе си – и от степента на самопознание, до което е достигнал. Ако пък разбера, че ми липсват таланти за такива висши форми на човешко съществуване, то следва да се примиря с нещо по-обикновено, но също така достатъчно достойно. Ето защо едва ли съществуването на търговеца, индустриалеца, занаятчията, лекаря и пр. е с нещо ощетено, а значи и неавтентично. Усещането за пълнота и удовлетвореност от съществуването не зависи от спецификата на професията, която съм си избрал. То зависи по-скоро от степента на задоволство, която изпитвам, реализирайки се по един или друг начин. Важното е човек да открие онази сфера на изява, която отговаря на неговите способности и таланти – та да успее да ги разгърне максимално, или в една превъзходна степен. Има и гениални търговци – по същия начин както има и гениални писатели. Има също така и гениални предприемачи в бизнеса, компютърни специалисти, има дори гениални военни, полицаи, съдии и прокурори. Човек има пред себе си много сфери на изява – и ако открие навреме своята ще бъде неимоверно щастлив.
Това е така, защото аз мога да бъда преди всичко човек във всяка една професия. Аз трябва да бъда преди всичко друго тъкмо човек. Да бъда личност, да чувствам до себе си във всеки един миг своята свобода, защото на нея дължа това, което съм. Ако човек разбере това, той ще има ключ за разгадаването на всички други загадки на своето битие. Няма нищо повече от това, не бива нищо повече да се желае тук…
А след това иде нещо друго, не по-малко значимо. Най-важното в живота ми все пак се определя от моите разбирания за доброто, ценното, истински необходимото, подходящото, подобаващото и пр. Всичко зависи от ценностите ми: човекът е същество, което може да цени, което има ценности. А не следва ли оттук, че без философия така или иначе не може? Как ще внеса ред в своите разбирания без отдаденост на едно страстно и личностно пълноценно философстване? Да, без философия възниква съвсем реална опасност съзнанието ми да се превърне в… боклукчийска кофа. Аз не трябва да допусна такава грозна участ за себе си.
Трябва да разбера накрая, че все пак не е така важно “какъв съм”, а за мен истински значимото е кой съм, коя е моята личност. Едно такова личностно-центрирано съзнание се определя пряко от моята философска настроеност спрямо живота, спрямо самия себе си. Но ако тя ми липсва, ако не умея да я пробудя у себе си, няма ли опасност да се объркам, да сгреша, да подменя значимото с маловажното, смисленото с незначителното?
За да бъда човек трябва на всяка цена да се добера до смисъла. А това наистина не може да стане без онази откритост спрямо истината на собственото съществуване, която се нарича философия. Моята лична философия е онова, което ме приближава до истината на моето собствено съществуване. Истината, която е спотаена в дълбините на душата и на сърцето ми. Без тази истина животът ми едва ли заслужава да се живее.
Няма коментари:
Публикуване на коментар