Какво направи за България Иван Костов

Тия дни Иван Костов сякаш "завинаги излезе от политиката" - и в тази връзка по медиите започнаха да се пишат какви ли не анализи за "най-мразения български политик"; за други пък той е най-големият, най-великият български политик. Сбъднаха се мечтите на медийните мерзавци, които от 12 години участваха, срещу заплащане, разбира се, в лютата пропагандна война срещу Иван Костов, която именно имаше за цел да го направи "най-мразения български политик"; даже Кеворкян вчера, в своето предаване, не покани хора, които да похулят Костов, ами беше поканил един, който сякаш го похвали, което е нечувано.

Както и да е, понеже, вярвам, много ще се говори тепърва за Костов, аз решавам тази вечер да публикувам откъс от своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"), в който именно разглеждам периода на управлението на премиера-реформатор; правя го, защото добре зная, че единственото, на което следва да се заложи, е истината; тя винаги, в крайна сметка, тържествува, излиза наяве, не може да бъде скрита, въпреки усилията. Ето по-долу в тия редове ще разберете как аз съм видял нещата, като в моите описания единственият импулс, който ме е водил, е именно този - да бъда изцяло верен на истина; писал съм своята книга с една-единствена мисъл: младите, които почти нищичко не знаят за тия събития, да бъдат приобщени към истината, милата; ето сега тия откъси, които въвеждат в темата, а при интерес, ще публикувам и продължението им:

РАЗДЕЛ ПЕТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ

28.Истинският поврат в развитието на България

Няколко най-решаващи месеци на 1997 г., до изборите, управляваше служебното правителство на Софиянски. Това правителство трябваше да стабилизира обстановката и затова предприе някои спешни мерки, в резултат на които курсът на долара беше намален от 3000 на 1000 лева. Трябваше също така да се възстановят доходите на хората, като се индексират заплатите, защото БСП, “социално-загрижената и отговорна партия” остави властта когато средната пенсия беше 2-3 долара, а пък учителските заплати бяха от… 6 долара! Десницата обаче направи така, че хората отново да забележат известна възможност да се живее и оцелява в онази разруха, която им завеща толкова некадърната и крадлива левица.

Че СДС (ОДС, защото към СДС в коалиция влязоха БЗНС на Мозер и Демократическата партия, а също и ВМРО) ще вземе властта на предстоящите избори, в това никой не се съмняваше. Въпросът беше доколко обаче тази власт ще бъде упражнявана достатъчно твърдо и в интерес на обществото и държавата. СДС като гръбнак на коалицията трябваше да се реорганизира и да стане монолитна партия, та да не загуби властта в резултат на коалиционни разпри и ежби. Това беше страшно трудна, но съдбовна задача, която реформаторът Костов успя да реши в трудните месеци на 1997 година, в месеците до изборите. Защото ако субектът на властта се раздираше от противоречия – а точно това беше коалицията СДС дълги години преди 1997-ма, то тази власт нямаше да бъде упражнявана ефективно, а и за дълго. Понеже – това събитията в периода 1989-1997 го бяха показали достатъчно ясно – СДС щеше както и преди неминуемо да се разцепи и да загуби властта по най-глупав начин. Това вече се беше случвало и Костов направи нужното повече да не се повтори.

Е, то ще се повтори, но едва след като СДС вече не е на власт, през 2001 година, и когато Костов вече няма да е лидер на СДС. Но преди това СДС ще управлява най-действено цял един мандат от 4 години, ще осъществи най-тежките реформи в историята на страната, ще постави цялата икономика на здрави пазарни основи, ще стабилизира финансите, ще осъществи историческата по своята значимост задача по гео-стратегическата преориентация на страната от руско-азиатската ос към западната цивилизация на свободата. И ще ни привърже към западния жизнен свят – НАТО и Европейския съюз – така твърдо и здраво, че след мандата на СДС никой, дори царят-ченге, дори антинатовецът агент Гоце начело на държавата, нито Сава Доганов, нито недоразумението Дмитриевич Станишев, нито дори титанът дон Бойко Борисов няма да може да разклати или промени. Никой повече няма да може да побутне тази съдбовна обвързаност на страната ни към Запада – независимо от това колко му е неприятен този наш гео-стратегически избор, направен от държавата ни по времето на управлението на премиера Иван Костов.

Това са фактите около оня съдбовен исторически поврат на страната, който беше осъществен от правителството на СДС начело с Иван Костов, за който комунистическата олигархия никога няма да му прости: защото нейна мечта беше обвързването на страната ни навеки с Русия и дори с Китай, но съвсем не с Европа. Ако някой се чуди защо цялата ченгесарска преса, всички партии и лидери, като се почне от руски мекерета като Дмитриевич и Сидеров, та се стигне чак до дон Педро Борисович Мафиотский, така единодушно мразят тъкмо Иван Костов, то нека повече не се чуди: този наш държавник така им разбърка картите и сметките, че те никога няма да му простят. По същият начин както великият Стамболов, който спаси независимостта на България от руската мечка, някога е бил най-силно мразен не само приживе, ами и след като руските шпиони са го убили, така и Иван Костов е най-мразен сега, защото окончателно съсипа всички планове за превръщането на България в Задунайская губерния, откъсна я от орбитата на Русия и я тласна по пътя на просперитета в пределите на западния, на евро-американския жизнен, ценностен и културен космос. И това трябва да бъде признато, понеже едно такова тълкуване се основава на неопровержими факти – и по тази причина не зависи от ничия субективна пристрастност.

Казвам това, защото някои ще подскочат като ужилени когато прочетат тия справедливи мои думи и ще се опитат да обезценят смисъла им, като великодушно обявят моя милост за… “костовист”. А аз съм си чисто и просто само един най-безпристрастен летописец и философ на историята – и нищо повече от това. А пък ако някой по тази причина ме нарича "костовист", то с това без да иска признава, че историческата необходимост по най-тайнствен начин съвпада с това, което Костов направи за България. И което тепърва ще прави: защото той остана комай единствения загрижен за България и сериозен политик. Шоумени като бат ви Бойко не ги броя, защото те не стават за нищо – освен за наш и за собствен резил...

И скоро ще разберете – ако упорствате в дочитането на тази моя лична, народна и психологическа история на съвременна България – че през всички години на управлението на Иван Костов аз лично бях нещо като “антикостовист”. И то понеже започнах едни дълги и безнадеждни борби срещу някои тогавашни галеници на Костов в пловдивското СДС, които успяха да дискредитират неговата кауза и историческа мисия, понеже бяха в политиката не за друго, а, както е обичайно по нашите земи, за да поработят единствено за личното си замогване и устройване. И затова такива безскрупулни кариеристи срещнаха моя личностен и философски протест още в първите дни на Костовото управление. Но за това ще пиша после, да караме поред.

И така, СДС за няколко месеца стана партия. Аз все още си бях член на Демократическата партия (а пък членовете на партиите в СДС автоматично ставаха негови членове) и по тази причина не счетох за нужно да проявя някаква активност по време на трансформацията на СДС от коалиция в партия. Когато наближиха изборите аз обаче се поинтересувах къде е клубът на СДС в квартала, разбрах къде е и отидох да се запиша, та да го подпомогна с нещо в предизборната кампания. Отидох там, и заварих една крайно любопитна ситуация, за която, понеже съм правдолюбец, съм длъжен да кажа самата истина. Защото така, предполагам, е било из цялата страна, да не говорим как пък е било в центъра, в София, където, разбира се, е истинският келепир.

Кварталният клуб на СДС се пукаше по шевовете от ентусиазирани кариеристи от всички поколения, които, както скоро разбрах, се тупкаха по гърдите, понеже били най-заслужили “барикадни герои”. И по тази причина претендираха да получат най-големи парчета от прословутата наша българска “баница на властта”, или пък да получат най-тлъста мръвка, и то по възможност без кокал. Аз много такива съм видял в своя път, но такава напаст, каквато в 1997 година нахлу в редиците на бъдещата управляваща партия, признавам си, не бях виждал. Тук бяха разни дейци на предишните партии в СДС, които се бяха вкопчили в люта битка за постове в структуриращата се сега партия: преди всички те бяха величия из разните “координационни съвети”, а сега изведнъж за малко да станат никои; тая те, разбира се, нямаше да допуснат да се случи, и по тази причина се вкопчиха в безжалостна борба. Лидер на клуба беше една бабичка, функционерка на партията на Муравей Радев, пловдивския "титан на демокрацията", която беше успяла да завладее ръководството на клуба и да се обкръжи с вярна агитка от напиращи за разни управнически постове най-арогантни подлизурковци. Когато заявих на събранието, че искам да вляза в партията СДС за да помогна с нещо, тогава един от тия подлизурковци на шефката направи гримаса и рече:

– Добре де, ама защо чак сега? Къде беше в януарските събития? На топличко ли си стоя? Ти изобщо бил ли си някога свързан с каузата на СДС?

Тоя тип почна, както се вижда, да ме изпитва и проучва сякаш щях да ставам член не на СДС, ами направо на… БКП – така, предполагам, са протичали и тогава партийните събрания. Аз се усмихнах и рекох, че съм в СДС още от първите му мигове в 1989 година, понеже съм от учредителите на първата опозиционна структура в Пловдив – Клубът за демокрация. Оня обаче не се предаде:

– Абе знаем ги тогава какви бяха там, в първите опозиционни структури! Но къде беше сега, в решаващите моменти на януарската революция, когато ние мръзнехме по барикадите, а пък ти, изглежда, си се топлел, допрян до задника на жена си?!

Това нищожество, както се вижда, почна да ме напада страшно нагло, и трябваше нещо да направя, понеже публиката блюдолизнически се усмихна, възхитена на остроумието на скорошния барикаден герой. Който, както после разбрах, имал огромна заслуга по време на “революцията”, понеже на огъня до барикадата, в един стар чайник, през цялото време приготвял най-сладката греяна ракия, която е сгрявала душите на “революционерите”. За тия заслуги този човек, които иначе си беше най-обикновен алкохолик, ще стане заместник-кмет на цял пловдивски район и ще нанесе, разбира се, такива поразии, че в един момент всички ще се видят в чудо. Сега, чувам, същият алкохолен герой вече е голям активист на Атака, а нищо чудно и към ГЕРБ на бат ви Бойко да се е прехвърлил вече.

Та по тия очевидни екзистенциални причини – а пък публиката на събранието беше, в общи линии, все от такива напористи като него кандидати за постове и кресла – моята задача да запазя известно достойнство още в първия миг ми се видя крайно трудна. Дори стана под въпрос дали изобщо ще ме приемат, нищо че по право можех да стана член на СДС. Аз съм си малко сприхав и като нищо щях да направя един превъзходен скандал, но се въздържах, понеже усетих, че разположението на духовете е изцяло в полза на този барикаден герой, а не в моя. Казах само, че винаги съм се чувствал част от демократичната общност, че особени заслуги нямам, че не се мисля за нещо особено, че също така нямам някакви амбиции за постове, а че съм тук по ценностни подбуди, че аз, за разлика от някои други, по-идеалистично подхождам към тези неща. А за януарските събития казах, че съм бил в редиците на демонстрантите всеки ден, но че не го считам това за някаква голяма заслуга, защото там бяхме хиляди, а пък героите, предполагам, са единици.

Забелязах, че докато произнасях моята малко откъслечна реч, в публиката настъпи видимо успокоение: явно са приели, че онзи там речовитият е някакъв мухльо, такъв куку не иска постове, той не ни е и конкуренция, аха, ясно, щом е идеалист, значи не е опасен, защото е глупак – ето такива мисли прочетох в очите на мнозинството от публиката, която, както казах, видимо изпита невероятно облекчение. Даже оня, героичният алкохолик, с който скоро ще се сблъскам, за малко да се просълзи (те и алкохолиците, ако сте забелязали, си падат малко нещо идеалисти!), извини ми се и заяви, че г-н Грънчаров е достоен да бъде член на СДС. Добави също, че такива като него идеалисти са гордостта на тази партия. Сега пък аз за малко да се просълзя, ама се въздържах.

Ето такова беше положението в структурите на СДС из цялата страна, няма как да е било друго. Както сега същата тази измет пъпли в редиците на ГЕРБ, както преди време беше дори за кратко в Атака, така тогава същите тия хора наводниха структурите на СДС, без свян примлясквайки за някакви постове, за предпочитане да са по-големи и апетитни. Човешкият материал на нашите политически партии и движения, както се вижда, е все този, комунизмът ни завеща една такава човешка маса без никакви морални скрупули и спирачки, та по тази причина аз лично се чудя как СДС и Костов въпреки тази напаст все пак успяха да направят нещо добро и за самата държава. Моралното разложение на нацията и тогава, и сега, беше ужасяващо; спомням си даже, че скоро една жена ще заяви най-простодушно на събрание на СДС следното:

– Господа, аз никога не съм била комунистка. Най-активно съм участвала във всички тия години в битките за демокрация. Много съм пострадала, комунистите ме уволняваха от работа, преследваха ме, страдах много с цялото си семейство, които също са привърженици на демократичната кауза. Но ето че доживях времето ние да сме на власт и цялата власт да е наша. И по тази причина, понеже аз имам голям проблем, семейството ми живее в малък апартамент, та... искам сега новата наша власт да се погрижи за мен и да ми осигури един по-голям апартамент. Мисля, че съм го заслужила. Чувам, че общината имала оборотни апартаменти, които ще трябва да бъдат приватизирани за жълти стотинки. Ето защо аз слагам своята кандидатура за един такъв апартамент. Дойде и нашето време да получим и ние нещо от нашата власт; няма само комунистите да се облажват от властта я?!

Каза това женицата без изобщо да се усети какво казва, а пък аз изтръпнах и погледнах какво става в душите на публиката, взирайки се в лицата и в очите им. Никой не усети гафа на женицата, а пък някои бабички дори се разплакаха, понеже, види се, "госпожата", бидейки "от нашите", си има съвсем справедливо искане. Шефката на клуба предложи да гласуваме на тази жена СДС да осигури апартамент от по-евтинките. Аз тогава направих една голяма грешка като се показах безчувствен към човешката мъка, понеже взех думата и казах нещо скандално: че ние, понеже сме демократи, не подобава да правим досущ същото, което правеха едно време комунистите. Че трябва да сме поне малко по-добри от тях. Че сме в СДС не заради някакви облаги, ами заради каузата на свободата и демокрацията. Зинах още нещо да кажа, ама в този момент някой от публиката изви на умряло, и хората скочиха да крещят срещу мен, разбира се, ето така:

– Абе тоя за какъв се мисли бе?! Как те не е срам да спекулираш с човешката болка бе?! Ти сърце имаш ли бе?! Засрами се малко бе!!! Ти луд ли си бе?! Леле, каква наглост: на честен ще ми се прави пък тоя?!

И, засрамен, аз си седнах на мястото. Мина ми през ума да тресна стола и да си ида завинаги, ама се въздържах. Останах, за да видя и други такива невероятни истории в тия четири години: та да има кой да ви разкаже сега за тях. Ето по тази причина останах.

И видях неща, които човек и с най-развинтеното въображение не може да си представи. Истории на човешката низост и подлост. Ето затова е цяло чудо, повтарям, че с толкова лош човешки материал Костов все пак успя да направи нещо добро и за България. Това е моето мнение, така мисля аз, “антикостовистът” – както набързо ме обявиха в клуба още тогава. Пък същите тия сега ме величаят за "костовист", та по тази причина и аз вече не знам кой съм...

29.Как България беше отвоювана от мутрите и върната на гражданите

Правителството на Костов притежаваше обществено доверие и по тази причина енергично се зае с решаването на най-болезнените, сравними с тежки хирургически интервенции, мерки по отстраняването на туморите и на раковите образувания на държавно-социалистическата губеща икономика, от която обаче се подхранваше и цялата посткомунистическа мафия. Защото тази губеща икономика беше станала най-апетитна бозка, от която смучеха тия народни бабаити, и да им се отнеме хранителния източник означаваше този, който го е направил, да им стане навеки най-ненавистен: ето тук е единият от източниците на непресекващата, така жива все още, омраза към Иван Костов. Но и други основания на ненавист скоро ще се появят.

Когато Костов стана премиер и беше запитан коя е главната задача пред неговото правителство, той накратко отвърна така: “Да отвоюваме България от мафията”, сиреч да бъде върната страната на гражданите й, като се отнеме от узурпаторите, именно от мутрите и мафиотите. Аз съм склонен да приема, че това наистина е главната задача пред неговото правителство, която то успя да реши – за което свидетелство е именно неотслабващата ненавист към енергичния и интелигентен премиер. Разбира се, правителството на СДС-ОДС реши цяла една поредица от задачи по модернизирането и оздравяването не само на икономиката, но и на целия обществен живот, да не говорим за това, че успя само за един мандат да откъсне страната от руско-азиатската ос и да я преориентира за вечни времена към западната цивилизация на свободата. За това също никога няма да му простят на Костов, понеже той успя да надмогне усилията на всички шпиони на руска заплата, както и тези на самоотвержените борци против националната независимост на България от прословутата пета колона на Русия у нас.

По времето на Костов държавата наистина влезе в жестока битка с мафията: блажените времена за мутрите свършиха, но, уви, само за четири години. Един най-фрапантен пример в това отношение е историята на руския мафиот Майкъл Чьорни, комуто Костов успя да пречупи гръбнака; Чьорни дори беше изритан от България със забрана да се занимава повече с далавери в страната. Поради което толкова дръзкият премиер си заслужи вечната ненавист не само на Чьорни, ами и на всичките му мекерета – Кеворкян (агент Димитър), Тошо Тошев-Бор, Слави Учиндолский и пр. – на които Чьорни вече 10 години плаща, та да плюят неистово по Иван Костов. Разбира се, в един момент се разбра, че мафията лесно няма да отстъпи, и че тя ще мине към по-коварни методи на действие – понеже открита битка с държавата нито една мафия няма как и не може да спечели. Особено пък ако начело на държавата е такъв твърд и безкомпромисен държавник като Иван Костов.

Тогава именно мафиотите направиха нужното да подкупят и да влязат под кожата на най-доверени лица на Костов и дори на членове на правителството. Разбира се, публиката тогава можеше само да подозира и гадае какво е станало. Но за случилото се тогава се разбра по-късно, като се вземе предвид как се държа, примерно, отстраненият от Костов вътрешен министър генерал Богомил Бонев. Да, този генерал явно е бил уличен в нерегламентирани връзки и отношения с мафиотите, с които уж е трябвало да води битка в качеството си на вътрешен министър. Щом се е разбрало за това, Костов най-безжалостно изгони генерал Бонев от правителството, без да даде никакви обяснения никому. Бонев още тогава – било поради глупост, било понеже така са му наредили – директно мина на заплата при Чьорни и се преквалифицира в професионален оплювач на Иван Костов. Този Бонев години наред плю срещу заплащане премиера, комуто до вчера беше целувал ръка, и така окончателно се дегизира, което и показва колко им е акъла на тия наши мафиоти и на техните прилежни слуги от типа на Бонев и прочие сволоч.

Генерал Бонев дълго дефилира по предаването “Всяка неделя” на Кеворкян (агент Димитър) и по страниците на вестника на агент Бор (Тошо Тошев), дава безброй интервюта, изпълнени с най-различни нелепици, които бяха поднасяни на наивната публика. А тя пък слушаше тия пикантни истории с отворени усти и се преструваше, че дори им вярва. Но една лъжа, повторена милион пъти – и то по тертипа на оная известна история за сестрата, която уж била курва! – в един момент почва да придобива очертанията на най-достоверна истина; пък нека тогава засегнатите да идат да обясняват някому, че изобщо нямали сестра.

Точно по тази начин се водеше изцяло безчестната медийна война срещу Костов, в която бяха минати всякакви граници: в един момент Кеворкян (агент от ДС Димитър) даже домъкна в студиото... лелята на Костов, една възрастна жена, която при това била правоверна комунистка! И Димитър-Кеворкян предаване след предаване най-перверзно я разпитва, сякаш горката бабичка беше с него в преизподнята на ДС, та да каже наивната женица нещо "по-така" срещу бележития си роднина! Друг път пък Кеворкян домъкна някакви селяни, които разказаха случка как премиерът Костов бил подарил някому... едно магаре, та да осмеят стиснатостта на премиера, щото се очаквало той да им подари трактор. После пък се разказваха дни наред нелепици как някакви... цигани били крали от ДДС под покровителството на самия премиер! Абе, голяма срамотия, какво да ви разказвам повече, то тия ченгета от ДС явно никакви спирачки хептен нямат...

И в един момент стана така, че по медийни изяви още тогава генерал Бонев току-виж е бил надминал един друг медиен титан, пак генерал, ала вече от наше време, именно всеизвестния ви любимец Бойко Борисов – за който обаче тогава още никой не знаеше. Изглежда аферите на Бонев в битката му срещу властта и срещу законното управление на страната беше предварително проиграване на оня сценарий, който няколко години по-късно ще бъде приложен към създаването на медийния феномен генерал Бойко Борисов: средствата и почеркът са все едни и същи. Нищо чудно генерал Бонев да е бил предвиден за тази роля, която после беше дадена на доста по-некадърен дубльор, именно на дон Бойко. Но пък това се наложи, понеже и Бонев се оказа доста слаб актьор, който избълва за кратко време такива нелепици по адрес на Иван Костов, че в един момент самият той стана за посмешище. И това именно доведе до необходимостта да му се търси дубльор.

Искам да разкажа за един сюблимен момент в тази кампания на милиционерите срещу Костов. Веднъж ген. Кирил Радев, имащ зъб на Костов понеже го бил уволнил, в интервю при Кеворкян си отмъсти, разказвайки доста пикантна, ала за жалост съвсем невероятна история. Костов значи го приел в… сауната, и то, разбира се, понеже явно е крайно извратен, бил чисто гол! А пък генералът бил в униформа и му се наложило да козирува на голия Костов! А пък Костов като източен сатрап изглежда е изпитвал някакво садистично удоволствие от унизяването “на един български генерал”, както допълни силно разчувствалият се от тази нелепица агент Димитър! Явно този генерал, за да измисли тази фантастична простотия, е имал сериозни проблеми със сексуалната си идентификация, ама както и да е. На другия ден същата история беше поднесена и на първата страница и на агент-Боровия вестник "Труд": те тия, мафиотските органи, тогава, пък и досега, си действаха в синхрон, ръководени и стимулирани от все една и съща щедра ръка...

Разбира се, скоро и Слави Учиндолский ще се включи в кампанията срещу Костов, благодарение на която и той ще понатрупа състоянийце, а пък също и ще стане любимец на цялата наша българско-руска мафия. Ей-така, във всекидневни усърдни плюнки срещу премиера на държавата течеше тогава публичният живот в България. Или тъкмо по времето на управлението на “Командира” Костов. Когото на всичкото отгоре целият ченгесариат единодушно обвини в диктаторски наклонности: но ако е диктаторско поведение това да оставиш цялата преса и други медии най-редовно и натрапчиво да те хулят и да лъжат по твой адрес каквото им скимне, то тогава, по тази логика, президентът Путин, любимецът на руско-българската мафия, който сега направо разстрелва журналистите, казали нещо срещу него, та значи по тази логика, излиза, щом Костов е “диктатор”, Путин пък трябва да е “най-голям демократ”! За какъвто той наскоро, впрочем, най-нагло си се и самообяви де.

Но както е известно, кучетата си лаят, а керванът си върви: наистина епохални бяха времената, когато Иван Костов управляваше България. Мафията тогава за първи път беше в немилост и беше натикана в миша дупка от държавата! Там, в миша дупка бяха натикани не само руските шпиони, ами и исторически мекерета като Ахмед Доган например, който само в тия четири костови години не е бил на власт през целия този наш проточил се заради него и заради работодателите му от ДС-БСП прословут български преход. В същото време, в което мафията, понеже друго не можеше да направи, поде една безжалостна медийна война срещу премиера-реформатор, която още не е завършила – и по тази причина и кучетата по селата вече знаят, че Костов е виновен за всичко! – та по същото време правителството все пак успя да извърши най-тежката и отлагана толкова дълго време приватизация на икономиката.

Да, при Костов онова в социкономиката, което беше най-злотворно раково образование, беше изрязано с прецизността на умел хирург, сиреч беше ликвидирано. Онова пък, за което все пак имаше някакъв инвеститорски интерес, беше продадено на купувача (така беше продаден на руснаците “Нефтохим”-Бургас, понеже никой друг не е проявил интерес към него). А пък там, където никой не е искал дадени предприятия, те бяха приватизирани чрез РМД, именно чрез “работническо-мениджърска приватизация”. При която, разбира се, се облажиха доста лидери на СДС, поради което цялата ченгесарско-червена пропаганда вдигна вой до небесата: понеже, знайно е, у нас да крадат имат историческо право само червените, а в никакъв случай не сините. На мен именно ми е много интересна от психологическа гледна точка тази комунистическа наглост, според която излиза, че по времето на Костов ония, които са бъркали в меда, не е трябвало даже да си оближат пръстите, а е трябвало дори да дадат пръстите им да бъдат излизани най-умело от другарите-комунисти! Значи СДС да бърка в огъня за кестените, а пък медените пръсти на управниците да бъдат лизани от комунистическата опозиция – как ви се струва тази наглост, а? Е, нашите комунисти винаги могат да ни учудят, те са нагли колкото самите себе си – и по тази причина са ненадминати от никой друг.

Аз не отричам, че по времето на Костов мнозина лидери и лидерчета на СДС и приближени до властта са се облажили добре от приватизацията и от останалите мероприятия на тогавашната власт. Но тия неща са неизбежни: нали и вие не смятате, че хора на СДС ще бъркат в каците с мед, а пък другарите-комунисти ще им лижат ръцете?! Разбира се, нормално е те самите да са си облизвали ръцете, а също и да са дооглозгвали оня кокал, който другарите гризаха десетилетия наред – стига нещо да е останало по него де, щото и ония, комунистите де, си ги бива в гризането! Също ми се вижда нереалистично по нашите географски ширини (пък и изобщо никъде по света това не става!) не фирми, близки до управляващите, ами фирми на комунистическата опозиция да бъдат облагодетелствани при приватизацията – както явно са си представяли далаверата нашите ненаситни крадци, именно комунистите. Е, доста “седесари” с комунистически манталитет и със склонност към кражбите, сравнима с тази, която е характерна за комунистите (но да не ги обидим, все пак, клетите другари, защото ако допуснем, че някой може да ги засенчи в краденето, си е жива и съвсем несправедлива обида!), та доста такива седесари явно също много са се облажили, пък макар и по “законен начин”, с една чисто нашенска, впрочем, “законност”.

Факт е обаче, че държавата ни се освободи от непосилното бреме всички ние (чрез бюджета и данъците) именно на гърба си да носим губещи предприятия-цицки, от които другарите вечно да бозаят – и да преливат ресурсите им в своите частни фирми. Щом някой е искал да вземе, примерно, Кремиковци, и то с огромните му дългове, и държавата му е дала това комунистическо недомислие Кремиковци, дала му го е барабар с дълговете му, пък макар и само за един долар, то това, въпреки всичко, е добро за държавата и нацията – и това ще го признае всеки, който разбира нещо от пазарна икономика. След Костов такъв парадокс – “губещи предприятия”, сиреч предприятия, които произвеждат не печалби, ами загуби, но да бъдат на държавна издръжка! – вече не можеше да има, което означава, че икономиката на страната беше поставена на непоклатимо здрава почва: тази на частната собственост. И това даде мощен импулс за развитие на страната и дори за бъдещия ни просперитет. Жалон по този път беше и приемането на страната в Европейския съюз, което ще стане по-късно, и то по-трудно, понеже Симеон доста забави развитието ни. Докато по времето на Костов страната ни се движеше така бързо към една такава цел, че румънците, управлявани тогава от комунисти, бяха далеч зад нас, толкова далеч, че дори не можеха да ни дишат и прахта.

Искам да завърша този очерк с един много показателен епизод, който добре илюстрира тогавашните нрави. По едно време в партията СДС, в която тогава членувах, се заговори, че тъй като на управляващите са им нужни специалисти и експерти, които да бъдат използвани на различните нива на управлението, трябва с тази цел да бъде направена “банка за кадри”. Където пък всеки, който има някакво образование, да си даде данните, та евентуално да бъде използван в държавен интерес. Разбира се, това трябваше да става тайно, защото ако комунистите усетеха, че по партиен признак се подбират държавните чиновници, щяха да нададат такъв вой, че току-виж разцепили и небесата.

Тогава, впрочем, за първи път се заговори, че на управленски нива хората трябва да се назначават с конкурс. Разбира се, трябваше тия конкурси да ги печелят хора от управляващата партия – така се е разсъждавало винаги по нашите предели, така го изтълкуваха и в средите на СДС. В интерес на истината в тази "банка от кадри" можеше да се кандидатират и безпартийни специалисти, и аз лично съм кандърдисвал някои свои приятели да си подадат документите. Както и да е, идеята за конкурси за държавни управленци и чиновници си беше доста напредничава, и за нея се забрави в момента, в който властта грабнаха пак другарите в лицето на жълтеещите се комунисти на мадридския мошеник Симеон.

Та отива моя милост да си занесе документите в тази “банка за кадри” и да си чака реда, нищо че аз още тогава подозирах, че да чакаш някой да те потърси и да ти предложи някаква по-престижна работа само защото си специалист, е все същото както да чакаш писмо от умрял. Но както и да е, отидох да видя и да разбера какво е. В сградата на СДС в Пловдив намерих кабинета, където се подаваха документите, и се наредих прилежно, понеже там стоеше една доста големичка опашка. Наредих се, и понеже опашката поради дължината си се виеше из коридора, моето място се оказа, че е близко до вратата, ама от края на опашката. И вътре имаше някакъв човек, с когото големецът от СДС (нека засега да не му казвам името, защото да не излезе, че вадя нож на умряло куче) разговаряше, а пък приемът на хората от опашката още не беше почнал. Влезе някаква жена, донесе някакви документи, и като си излезе, остави вратата незатворена, а пък ония вътре продължиха да разговарят, и то на доста височък глас, всичко се чуваше; те, кой знае защо, и не се опитаха да крият за какво си говорят. И ето какво чух, и то не само аз, ами и доста хора около мен:

– Я да видим какви работи има в този списък? Да, ето, има доста незаети постове, избери си някой и ще те туря веднага там. Какво искаш да правиш, кажи де? Ти имаш ли някакво образование? – ето това попита големецът от пловдивското СДС, а пък оня, видимо близък на началника, отговори така:

– За жалост, нямам образование, със средно образование съм. Висше не съм учил, сам знаеш какво беше едно време и какви хора можеха да учат тогава…

– Знам бе, как да не знам! – добави големецът от СДС – та някога само комунистите можеха да учат, а пък ние бяхме в немилост; като те надушат, че си некомунист, майка ти жална, а пък в университет я припариш, я не. Да, ама сега е нашето време, властта е наша, я си избери нещо, пък ще видим, ще уредим, и ще те назначим, не се бой, наше момче си я!

Последва пауза и мълчание, в което време ония вътре явно четяха списъка със свободни постове. По едно време се чу гласът на големеца:

– А, ето, ето това е подходящо за теб: ще те турим кмет на Стария град, искаш ли? Там требе да турим човек, който разбира от изкуство, от култура, а пък това е разтегливо понятие. Искаш ли още днес да идеш и да заемеш този пост?

Оня се ухили и отвърна:

– Искам, как да не искам, бе, майна! Но, майна, нищичко не разбирам от изкуство и от култура, да не взема да стана за резил? Не съм учил нищо и за културата, дали не трябва да се сложи по-образован човек на този пост?

– Я недей така бе, какъв образован?! Абе комунистите някога да не бяха образовани бе? Ами, пълни простаци бяха, а пък всичко ръководеха! То да се ръководи не е трудно, издаваш заповеди за каквото ти скимне, и следиш дали се изпълнява. По-просто от това няма. Ще се справиш: комунистите как се справяха едно време и всичко можеха да ръководят! Пък и знаем какво беше тяхното образование: фалшиво и прогнило! По-добре е при това положение, че не си учил! Комунистическото образование не струваше и пукната пара, така че е по-добре че си необразован! Айзе, айде, заминавай, и ставай кмет на Стария град, щото ще те шибна по врата! Заминавай и целувай ръката ми сега – уреди се на хубаво място, късметлия си! Ама няма как, мой човек си!

Ние от публиката, станали неволни свидетели на този любопитен разговор, се спогледахме, ала никой нищо не каза. Само аз дето взех да се покашлювам, зачервен като рак от нерви. Оня си излезе без никакво неудобство, а пък големецът се изправи на вратата, изгледа ни с презрение, и рече:

– Вие какво чакате бе? Леле, колко народ чака, да не сте за "банката от кадри"?

Някои от по-предните виновно изломотиха нещо, а пък големецът пак ни изгледа и рече:

– Е, идете там, в канцеларията, подайте документите си, всеки кандидат после ще бъде повикан лично при мен когато се открие някаква нужда от специалисти. Бъдете спокойни, за всеки ще се погрижа! Айде чао засега.

И ние, наивниците – икономисти, инженери, социолози, психолози, философи, какви ли не други! – отидохме в канцеларията и си подадохме документите. Разбира се, никой не беше повикан да му предложат работа или пост. На излизане забелязах, че оня, големецът, изпращаше друг свой човек да поеме спешно някакъв пост, и от вратата си даже крещеше: “Абе не се притеснявай бе, комунистите да не бяха много учени, пък ни управляваха! И ние можем да управляваме, айде де! То от образование нищо не зависи, а се иска хъс! А пък ти хъс имаш, знам те аз... Айде бягай, стой: целувай ръка и после бягай! А така.”

30.Животът мъчително се възземаше, ала наглеците не мирясваха

В периода 1997-2001 година трябваше да бъдат извършени най-болезнени реформи – болезнени тъкмо защото бяха така дълго отлагани. Правителството на Костов и парламентарното мнозинство на ОДС обаче най-решително се захванаха с позакъснялата модернизация на страната, в резултат на която след 7-8 години България ще стане член на Европейския съюз.

Без реформите, които Костов проведе с нужната твърдост, страната ни щеше да види ЕС през крив макарон. По същия начин и член на НАТО щяхме да станем на кукуво лято – ако не беше твърдата позиция на правителството на СДС по време на войната на НАТО срещу сръбския социалистическия режим на Слободан Милошевич, приятелят на нашия Гоце Първанов, позволил си такива ужасни безчинства и престъпления срещу човечността в Косово. Както е известно, тогава, по време на войната отвъд нашите западни граници – създала, впрочем, доста допълнителни и утежняващи ситуацията икономически трудности за нашето правителство – националните предатели в лицето на БСП, представлявана от лидера си Гоце Първанов, в угода на сръбските и руски интереси провеждаха антинатовски демонстрации в София. Начело на които под лозунга “НАТО – убийци!!!” вървеше сегашният “натовец”, президентът Гоце Седефчов Първанов. Той, впрочем, тогава беше приятел не на “моя приятел Джордж” (Буш), както наскоро сам заяви, ами си беше приятел освен на Милошевич също и на самия Саддам Хюсеин, на когото помагаше в условията на ембарго да върти търговия с петрол, която донесе на касите на БСП няколко стотици милиона в твърда валута. Но благодушният наш народ тези неща ги забрави бързо и в 2001 г. тури начело на страната именно агент Гоце, а пък в 2006 година дори му даде втори мандат: скачай и се радвай, щастливи ми Гоце, че си попаднал на такъв, да не казвам точно какъв, народ!

Разбира се, приватизацията, проведена от кабинета Костов, доведе до жестоки проблеми за хората, които загубиха работата си, защото предприятията, в които до този момент са били работили, са произвеждали само загуби. И по тази причина не можеха да издържат – без модернизация и реорганизация – и един час в условията на пазарна икономика. Постепенно обаче пазарните механизми, които въпреки всичко имат благотворен оздравителен ефект върху икономическия живот, започнаха да се задвижват, независимо от това, че на първо време тяхното действие се изрази в серии от фалити на нерентабилните заводи и предприятия. Но друг начин за освобождаване на икономиката от такива “съсиреци” в нейната “кръвоносна система”, които да могат да предизвикат колапс и убийствен инфаркт във всеки момент, друг начин, повтарям, за това просто няма, или още не е изобретен. Правителството на Костов и самият Костов най-вече трябваше да платят тежка цена в загуба на доверие, въпреки че решаваха съвсем държавнически една належаща задача, чиито благотворен ефект обаче щеше да се усети след години. Разбира се, ДС не пропусна отворилата й се възможност да изтика СДС от властта, като за тази цел нямаше друг вариант освен да домъкне в 2001 г. от Мадрид "величеството" Симеон, което, както сега разбираме, винаги е било на служба на комунистическия режим – за позор на институцията, символ на която по един каприз на историята беше то самото!

За ония години много може да се пише, защото въпреки всичко се усети от все повече хора, че усилията на правителството не са напразни, и че се върви във вярната посока. Разбира се, така е устроена човешката психика, че на доброто, което тогава се правеше, и което щеше да се усети с оглед на една по-далечна перспектива, не се обръщаше толкова внимание, а пък за сметка на това се наблягаше само на отрицателното, на грешките, пък дори и на злоупотребите на някои лица, свързани с властта на СДС и на самия Костов. Икономическата реформа и финансовата стабилизация на страната някак си се възприемаха като “нещо закономерно”, а пък за ония неща, свързани с опаката страна на управлението, продажната олигархична преса пишеше и говореше всеки ден: друга такава масирана пропагандна война, каквато беше проведена срещу кабинета Костов, нашата история не помни! Постоянно се говореше и пишеше за “мистър 10%” (вицепремиерът и икономически министър Ал.Божков), тръбеше се непрестанно и за внезапното забогатяване на сивия кардинал на СДС Хр. Бисеров (който сега е при Доган, ала за който сега никой вече не пише, защо ли?!), пишеха също за златния часовник от 20 000 лева на бившето крупие Данчо Ментата, който по някакво стечение на обстоятелствата беше допълзял до нивото на шеф на икономическата комисия в Парламента (който сега също е при Доган, а пък пресата се преструва, че не знае това, или че дори не знае кой е Данчо Ментата!) и пр., и пр. А пък когато Костов изгони корумпираните от правителството, тогава пресата го нападна защо нищо не бил казал за мотивите, тогава именно и президентът Стоянов патетично се развика “Иване, кажи си, те ще те разберат!”, като целта на тази атака явно е била като Костов заговори, вътрешните противоречия в СДС и в коалицията да се задълбочат дотам, че парламентарното мнозинство да бъде съсипано, а пък правителството на СДС да падне още на втората година.

Костов обаче в тия най-тежки дни прояви изключителна държавническа мъдрост, замълча, пое върху себе си всички негативи, не рискува да загуби властта заради някакъв глупав политически романтизъм, към който го подтикваха зложелателите му, и направи това единствено в името на България. Ето как това, което изтъкват като “непростима грешка” на българския премиер-реформатор в ония години се оказва, че е съвсем съзнавана алтруистична жертва пред олтара на Отечеството, която отличава истински големите държавници от политическите мижитурки и маскари. Иван Костов още тогава показа, че е държавник от най-висок мащаб, който ако не съвременниците, то поне историята ще признае съвсем безусловно. А това, че толкова го мразят, е илюстрация на верността на тази констатация: най-мразени приживе, пък и досега в нашата история са били тъкмо държавниците, които най-много са направили за България (Стамболов, Д.Петков, Цар Фердинанд, Ал.Цанков, Б.Филов, и сега, от най-новата ни история – Иван Костов).

Но нека да превключа и на личния план на тази съвременна история, защото той именно ни дава едни други, чисто човешките нейни измерения. По това време моя милост си беше най-скромен учител по философия, който обаче упорито работеше и по своите книги, не само по ония, които имаха характер на учебни помагала, но и по другите, които са самостоятелни философски и психологически изследвания. Самият факт, че това време беше толкова благоприятно за такива научни занимания показва, че обстановката е била общо взето спокойна, нищо че, по своя си обичай, аз не се отказах и от гражданска активност, пък и било на най-ниско ниво: на нивото на един квартал в Пловдив, и отчасти на ниво град. Ще разкажа тук една лична история, която също така много говори за тогавашните нрави.

По онова време в групата от пловдивски депутати се открои Младен Влашки, преподавател от ПУ и мой бивш, доста бегъл, впрочем, познайник. Изглежда на времето, когато работехме заедно в ПУ, аз, без да искам, доста обидих този Младен Влашки, защото още когато бях съвсем нов и млад преподавател, чувайки как студентите на семинари често говорят за някакъв Влашки, веднъж си позволих да запитам: “Абе кой е тоя Младен Влашки?! Чувам ви, че говорите за него, а аз наистина не зная кой е той, кажете де?!”. Тогава един студент-зевзек скочи и най-патетично извика:

– Асистент Грънчаров, нима искате да кажете, че не познавате Младен Влашки?

– Да, наистина, не зная кой е. Признавам си, кажете ми, помогнете ми: кой е тоя Младен Влашки? – отвърнах, защото наистина не знаех. Бяха минали няколко месеца откакто бях започнал работа, и си признах чистосърдечно, че не зная.

И в това време един друг студент, който изглежда си падаше майтапчия, скочи и изкрещя:

– Леле, той не знае кой е Младен Влашки!!! Самият Влашки! Не кой да е, ами Влашки не знае кой е! Какъв кошмар! Нима е възможно това?! О, богове, този тук човек не знае кой е самият Младен Влашки!!!

Аз, разбира се, доста се засрамих, а пък по моя адрес почнаха да се носят доста приказки, обвиняваха ме във високомерие и пр., понеже, наистина, както разбрах после, Младен Влашки бил звездата не само на факултета, ами и на целия университет. Но до ушите на Младен Влашки още тогава изглежда е достигнало моето неведение за неговата слава, което е довело до това той да ме възприеме като конкурент за славата му, и на тази основа да ме намрази най-всеотдайно. Той самият, Влашки де, имаше ботевски вид, понеже носеше и поддържаше брада, падаше си малко нещо позьор, при това минаха доста години, през които дружеше със странни особи като Огнян Сапарев (агент на ДС, както разбираме сега), с партийни секретари на БКП и пр. А пък когато аз създадох своя Философски дискусионен клуб в ПУ в далечната 1987 г., той, Влашки де, криеше страхливо глава в яката си, когато ме срещаше, мъчейки се да не ме погледне, и нито веднъж не дойде в клуба.

Но ето че в един момент през януари 1997 година го видях в предните редици на демонстрациите срещу Виденов, позачудих се, че и при него са избликнали изведнъж съвсем ненадейни антикомунистически чувства. Скоро обаче след това се разбра, че това се е случило, понеже човекът просто се е възползвал от момента, за да стане депутат. Той стана депутат, и то от най-важните, най-активните, подмазва се дълго и всеотдайно на Костов, а после, естествено, в един момент ще го предаде. Нищо че преди това доста му е четкал обущата, но когато вече не е на власт ще го намрази хептен всеотдайно – за да му забие жестоко ножа, както подобава за такъв случай. Но да оставим това, ето и самата по-лична моя история.

В един момент се разбра, че властта искаше да смени старите директори на училища, назначавани без конкурс още от байтодорово време, което си беше една доста добра идея. Обявиха се конкурси, и моя милост, понеже все пак съм философ, реших да се явя на конкурса, защото винаги съм имал някакви свои по-авангардни идеи за образованието, които исках да проверя и на практика. С една дума, чувствах се реформатор, ала понеже моя реформизъм се проявяваше все на едно идейно ниво, реших да се пробвам поне малко по-практически.

Когато в клуба на СДС заявих за желанието си да участвам в конкурса, всички ме подкрепиха, понеже се успокоиха, че явно амбициите ми не са толкова големи. Преди този момент аз бях доста активен в обсъжданията, вземах думата по няколко пъти на събрание, та факторите от клуба се бяха уплашили да не би да имам политически амбиции, които при моето красноречие трябва да са били, по тяхна преценка, доста големички – което и стана основание за дълбоката им и нескривана враждебност към моята персона. Но ето че се видя, че съм глупак, щом искам да стана само директор на училище – а те явно се бяха бояли да не би да искам да стана… депутат. Разбира се, комай всички в един клуб на СДС от онова време се бореха за по-престижни държавни постове, а пък предел на мечтите на тия хора, разбира се, си беше депутатството.

Както и да е, тогава именно председателката на клуба с дълбоко облекчение и с нескривана радост ми каза, че ще ме подкрепи най-активно и ми каза да си избера училище, на което искам да стана директор. Аз казах, че вече съм го избрал, но тя ме посъветва да помисля, понеже имало и по-престижни и елитни училища, които “ме заслужавали” – точно така се изрази. Но за тази цел аз трябвало да се явя лично при “дипутата Влашки”, който тогава беше главен фактор в тия конкурси: за да не се получело така двама “наши хора” да кандидатстват за едно и също училище, трябвало лично Влашки да каже кой къде да кандидатства. И така, аз веднъж отидох до сградата на централното СДС в Пловдив, за да търся Младен Влашки.

Разбира се, за да се добере човек до величие като Влашки беше невъзможно. Аз като видях тази ситуация, веднага реших да не го търся повече, понеже знаех, че той добре ме познава, и като види името ми, ако има нещо, сам ще ме повика. И така, аз не отидох да го търся, понеже, от друга страна, ролята на просител лично на мен хич не ми допадаше. И си избрах едно друго училище, дадох си документите за него и зачаках конкурса: сиреч имах неблагоразумието да си помисля, че конкурсите ще протекат “обективно” – сякаш не знаех, че живея в България!

За зла участ за същото училище решила да кандидатства и една дама, която при това беше съпруга на един от най-великите лидери на СДС от пловдивски мащаб – нека да не казвам кой засега. Влашки като видял, че моето и нейното име се “дублират” като “наши кандидати”, не само че не намерил за нужно да направи разместване, ами оставил всичко така, явно от добри чувства към мен – за да се проваля на конкурса. Аз като разбрах, че мой конкурент ще бъде “самата госпожа Колиманова” (ето, че изплюх камъчето!), не се отчаях, понеже я знаех като доста слаба в личностно отношение кандидатура, която с лекота ще победя – нищо че мъжът й е голям фактор в СДС-Пловдив. Впрочем, този Колиманов се оказа не някой друг, ами същия оня “велик шеф” от пловдивското СДС, който в предишния очерк описах като властелинът, който назначаваше Сульо и Пульо, стига да са му приятели, на всякакви постове. И пред чийто кабинет ние, чакащите за “банката за кадри”, чухме онзи любопитен разговор. Но това казвам между другото...

Подготвих си новаторска идейна програма за управление, с която се искаше да се кандидатства. Самата Колиманова, като разбрала, че аз съм й конкурент, лично изглежда е отишла да плаче на рамото не само на обичния си съпруг, ами и на рамото на “самия Влашки”. Когато обаче шефката на клуба ми заяви, че си създавам врагове и че трябва да се оттегля, аз се амбицирах и реших да направя един гаден ход, решен на всичко, за да победя. Понеже наивно си мислех, че все пак, ако ще да сме демократи, всичко ще трябва да става съвсем демократично. Ала не би…

Отидох веднъж в София и се срещнах с един мой приятел, който беше депутат от избирателния район на моя роден край. С него бяхме доста близки, и той обеща да говори с Влашки, да натисне, та да спечеля конкурса аз. Заяви, че ще отиде и при министъра на образованието, та да бъде сигурна работата. Заяви, че тази Колиманова ще стане директор само през трупа му – нищо че мъжът й бил не знам какъв си.

Върнах се в Пловдив и, успокоен донейде, зачаках конкурса. В един момент разбрах, че се въртят някакви интриги по това, че “самият Колиманов” веднъж съвсем ненадейно дойде на събрание в клуба, за да види кой е този натрапник Ангел Грънчаров, дето иска да измести жена му от топличкото директорско място. И не само ме видя, но и понеже започна една дискусия, добре ме и запомни, понеже аз встъпих в спор с него, в резултат на който той вече ме намрази тотално: понеже го направих смешен и жалък пред събранието! Това кухо величие изпъкна именно с безкрайната си, но толкова високомерна кухота – и това той не можеше да ми го прости никога.

Дойде и конкурсът. Представих се бляскаво. Явно в комисията е имало и хора, които са били по-обективни, защото тя заседава кажи-речи няколко дни за да определи резултата. Накрая комисията измисли най-йезуитско решение, при което и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: и на Колиманова, и на мен дадоха абсолютно една и съща оценка, съвпадаща дори до стотните! При това глупаво положение нито един от кандидатите не можеше да спечели конкурса: не може едно училище да има двама директори! И понеже нов конкурс не можеше да се направи току-така, туриха Колиманова за “временно изпълняващ длъжността”, до нов конкурс. Колиманова ме победи: “временното” й директорстване продължава вече почти 10 години! Когато след време срещнах из университета Младен Влашки, той най-нагло ме изгледа като триумфатор: успял беше да покаже властта и величието си...

Това е. Аз се примирих, понеже, от друга страна, не копнеех кой знае колко да ставам директор. Даже скоро оцених, че за мен лично е станало по-добре: невероятно сладка е свободата, която има един редови преподавател по философия! Но Влашки няма да спре дотук: той си тури за директор на училището, където аз работех, една дама, която скоро видя в мое лице свой пръв враг. И тя съвсем скоро, под негова диктовка, ще почне люта битка да ме уволни и от това училище! Тази битка пак я спечели, разбира се, самият Влашки: аз бях уволнен доста подличко от училището през 1999 година. Скоро след това, под дружния натиск на Колиманов и на Влашки, ще бъда изключен и от партията СДС! Но това е друга история, която ще разкажа съвсем скоро.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.