Истината ни прави свободни

неделя, 25 август 2013 г.

За политиката, ала от историческа, родова и семейна гледна точка

Искам да разкажа днес за един много интересен казус, имащ, така да се каже, "родов характер"; т.е. да разкажа една история, което е свързана с моя род. Аз много съм писал в последните години за разни родови истории, и цяла книга издадох с такива есета и разкази. Тя носи заглавието УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА (с подзаглавие Кратка история на моята младост). Ето че сега се оформя възможността да я продължа; днешното ми писание е в тази посока. Случаят, за който искам да Ви разкажа, е твърде изразителен и показателен за ситуацията, в която живеем - и за духа на времето, в което живеем, та да мога да си позволя лукса да го пренебрегна, да го премълча. Ето сега имам сгоден случай да разкажа за това.

Тази сутрин във Фейсбук под един линк, който моя милост е споделила, там става дума за боядисването в розово на скулптурна група на паметника на съветската армия в София, чета следното:

Николай Василев: Да му отрежат ръцете и на който го е направил, и на идеолозите, които са го накрали, а свестните българи да махнем паметника на американските педали, които са съсипвали БЪЛГАРИЯ!

Този човек, дето е написал това, Николай Василев, е моят роден братовчед, той е син на брата на майка ми, вуйчо ми Димитър. Той е внук на моя знаменит дядо Васил Арангелов от с.Марица, Софийско (Самоковско по-скоро), дето е в полите на Рила планина, долу, под Боровец; той е внук на дядо ми Васил, Бог да го прости, както и аз съм му внук. Ники, както му викам, беше кмет на село Марица дълго време, три мандата, да не бяха четири. Първоначално СДС издигна кандидатурата му. Минаха години, по едно време той сякаш промени някои от възгледите си (всички, така или иначе, се развиваме) и почна да споделя теориите на АТАКА; стана патриот, националист, русофил и прочие. С него горещи спорове не сме имали, е, спречквали сме се чат-пат, но да спорим истински не става, щото сме много близки роднини, пък и взаимно много се уважаваме. Пък и всеки си има право на своите възгледи.

Аз не крия, че съм западнофил, че съм твърд привърженик на западните ценности, че съм американофил, че от сърце споделям идеите на дясната политическа (консервативна) философия, често показвам своята неподправена неприязън към "двойната ни освободителка" Русия, най-вече към политиката на нейното имперско ръководство (към редовите руснаци имам донякъде симпатии, щото те, горките, са по-големи жертви на комунизма от нас, съчувствам им), но това не ми пречи да уважавам най-добрите представители на руската култура и духовност (Достоевски открай време е мой кумир и ще си остане такъв въпреки великоруската му идеология, но на гениите като него всякакви странности и слабости са простени!) и така нататък. Ники пък, братовчеда ми, си има своите лични симпатии-антипатии и аз в това нещо не му се меся, не мога да му намирам кусури. Твърд е като мене, което е предпоставка за голямо сблъскване, което обаче, казвам ви, просто не може да се разгърне и подпали - по причина на това, че двамата взаимно много се уважаваме. И, общо взето, като се срещнем, се правим на ударени, на разсеяни - и не засягаме тия, политическите теми, най-старателно ги заобикаляме. И правилно постъпваме, щото сблъскаме ли се, каквито сме горещи и двамата, кой знае какъв пожар ще избухне.

В тази връзка в съзнанието ми изплува спомена и се сещам за моя дядо и за неговия най-близък приятел, за техните отношения. Аз помня и приятеля му, и него Бог да го прости. По физиономия го помня, като дете съм ги виждал да дремят покрай радиоапарата и да чакат да дойдат... американците. Аз съм писал в книгите си за това тяхно епохално чакане на американците пред радиоапарата, където са слушали западни радиостанции, чакане-недочакване, което почва от 10 септември 1944 г. някъде и свършва със смъртта и на двамата. А те умряха и двамата преди 1989 г., за малко не дочакаха идването на американците и пропадането на толкова мразения от тях комунизъм. С една дума казано, те не дочакаха американците да дойдат у нас, ама това, че ги чакаха упорито и най-търпеливо цял живот, си е исторически неопровержима истина.

Та тия двама приятели, дето чакали американците десетилетия наред - и в един момент дядо ми, Бог да го прости, вече комай загубил надежда, думаше ето тия приказки и се смееше: "А бе те, американците де, с волски кола да бяха тръгнали, отдавна вече да бяха дошли, ама явно още не са тръгнали даже..." - та дядо ми и неговият приятел често, както си е обичайно в нашенските предели, влизали пред радиоапарата в люти политически схватки, карали се яката, стигали даже дотам дядо ми да гони приятеля си с бастуна, кълнейки се, че повече не ще да го види и да го пусне в дома си; а на другия ден пак се срещали като че ли нищо не е било, пак се ръкували, пак си се чувствали като приятели - и така до следващата политическа свада.

Та се сетих аз за тия двама древни политиканти, дето така горещо спорели пред радиоапарата на дядо ми, нагласен все на "враждебните западни станции", които едва-едва се чуваха заради заглушителите, които комунистическата власт пускаше, така слабо се чуваха, че дядо ми постоянно държеше в едната си ръка бастуна, та да перне онова дете сред децата наоколо, което си позволява да вдига шум и да пречи да се чуе коментара по западната станция. Ние, децата, дето сме си играли наоколо, строго бяхме приучени да мълчим, да си играем беззвучно, а когато някое от нас се изпуснеше да каже или изкрещи нещо, дядо Васил мигом го перваше с бастуна гдето свари, щото не е успял да чуе некоя важна дума от радиото!

Такива ми ти работи. Такива спомени имам. И Ники стопроцентово ги има, макар че той е по-малък от мене. И той като мен е ял пердах от бастуна на дядо Васил когато е говорел наоколо радиото. Такъв знаменит и велик беше нашият общ многообичан дядо Васил, Бог да го прости!

Е, дойде време, и ний сега с Ники сме "политически противници". Иначе си се обичаме много. Но за политика избягваме да говорим. Показваме чудна и завидна за нашенските условия толерантност към възгледите на другия. Като "врагове" просто няма как да се разглеждаме. Да се скараме за политика не можем да допуснем. Тъпо е. Е, не съвсем де, но си е тъпичко.

Както и да е. Това исках да ви кажа. Ники вече не е кмет на Марица, комунистите го бутнаха на последните избори, но нищо чудно да се върне пак. Много го бива да е кмет. Стабилен е, няма как да е иначе, щото такива сме от нашия род. Такъв ни е корена. Дето сме унаследили от дядо си Васил. За всичко го бива Ники. Само дето в политиката не е наясно с някои по-основни неща. Заблуденичко ми се вижда моето първо братовчедче, ала да не го дразня повече...

Но какво да се прави. Всеки си има своите илюзии и вери. Човеци сме. И трябва да си останем такива. А ето сега какво счетох за нужно да напиша на Ники там, във Фейсбук като отговор. Предни пъти, като е писал нещо, съм си замълчавал, с оглед да не се скараме, а тази сутрин рекох да му отвърна. Ето какво му написах там, във Фейсбук:

Ангел Грънчаров каза: Здравей, Ники, скъпи братовчеде! Някога ще поговорим повече по тия неща; ще ми се да поговорим по-обстойно. Напълно те разбирам. Не ща да те преубеждавам. Имаш пълното право да мислиш така. Аз не мисля като теб, но това не е страшно. Важното е да обичаме България, пък другото не е дотам важно. А ние я обичаме. Всеки по своему.

Аз също искам да сме приятели с Русия, но с една друга Русия. Не тиранична, а свободна, демократична Русия. Русия, която се е освободила от имперския си нагон, от имперската си мания. Която уважава другите, по-малките народи като нашия. А не им се натрапва да им е господар. С такава Русия искам да сме приятели. Не мога обаче да кажа кога ще се роди тая нова, дълго чакана Русия. А България може да даде добър пример за Русия, в смисъл да покажем един ден, че това да се живее със свободата може да ражда просперитет - и да ни направи доволни от съществуването си хора. Да ни направи достойни хора и достойна нация.

А не каквито сме сега - нация от мърморковци. Дълбоко разделена и болна нация. Да сме така разделена нация принос имат най-вече управниците на "братушките". Таваришчите от КГБ. Те доста се месят в нашите работи. Така не бива. Българският суверенитет трябва да стои над всичко.

И на Европа не трябва да позволяваме много да ни се меси. Но сега-засега сме доста зависими от нея. Щото сме бедни. И щото сме изостанали. А за това да сме бедни и изостанали пак заслугата е най-вече на руснаците. На руския комунизъм де. Дето ни го докараха на танковете си и ни го натрапиха. Ето затова сме бедни.

Западна Европа не е бедна. Щото има късмет от нацистите да я освободят американците, а не руснаците. Нали така? Това все нещо говори. Братовчеде, на приказките на тоя шменти-капели, на тоя търчи-лъжи, на тоя мошеник Сидеров не трябва да се вярва много; никак и изобщо даже не трябва да му се вярва...

Всичко добро! Поздрави на цялата рода от Марица!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ