1.Необходимите понятия

Ще уточня смисъла, който ще влагам в определени понятия на по-нататъшния анализ. Под субективно в широкия смисъл на тази дума ще разбирам човека като носител на активност от всякакъв, недиференциран характер. “Субективно означава зависимо от субекта” (89, 43) – пише С.Петров в известната си книга "Понятие за субективно и обективно". Под субект пак в широкия смисъл обикновено се разбира същото, което казах за субективното. Но за да не се получи двусмисленост в изразяването, принуден съм да се лиша от широкия смисъл на понятието субект и затова ще го употребявам само в неговия тесен смисъл, т.е. като носител на познавателната активност на човека; така "субектът" е човешкото същество, занимаващо се с познание.

По-сложно като че ли е с понятието обективно. В един недиференциран и поради това неточен смисъл под обективно предмета на активността на субективното, т.е. като равносилно на обект. По-друг е смисъла, който дава С. Петров, а именно че “обективно означава зависимо от обекта” (89, 43). Самата латинска дума subjectus означава "лежащият отдолу, намиращият се в основата" или “подхвърлящ, залагащ основата”, т. е. онова, от което произлиза активността, залагаща основите; субектът е коренът, от който тръгва всичко и израства всичко. Следователно тъй като обективното е съотносително на субективното понятие – и без него просто нищо не означава, – то резултатът на отношението на субекта, на субективното към обекта добива статуса на обективност. В този смисъл обективността не е проста зависимост от обекта, а е израз на зависимостта на този обект от субекта, от “залагащия основите”. Субективното е отнасящото се към обекта, от него извира активността, насочена към обекта, релативно свързан със своя субект, и затова обективното като резултат е по-скоро зависимост от субективнато, отколкото от обекта. Не субекта зависи от обекта, напротив, обекта – като такъв – изцяло зависи от своя субект, а обективността бива продуцирана и се явява съзидание на човешката активност, на активността на субективното. По този начин обектът е самата пасивност и инертност, т.е. битието, чиято "плътност е безкрайна" по думите на Сартр (110, 192) или “това, което просто е”, битието-в-себе-си, чиято пълна адекватност на това в-себе-си "се изразява чрез тази проста формулировка: битието е това, което то е" (там).

Това, че обектът е зависим от субекта особено проличава в случаите, когато обектът е нещо вътрешно на субективното, а именно идеално образование – мисъл, чувство, образ, явление на съзнанието, – направено обект в рамките на рефлексията, но този принцип не се променя и по отношение на т.н. външни обекти, съществуващи за субекта единствено чрез него самия, чрез формите на субективноста, в които тези обекти се проявяват. Дотук засега, с обективността, пораждана в резултат на отношението на субективното било към обекти-вещи, било обекти, явяващи се феномени на самото съзнание. Интересуваше ни това, че обективността се появява чрез активността на субективното, това, че тя е в дълбока връзка – вътрешна и субстанциална – със субективното, и по този начин изразява определена общозначимост и необходимост за света на субектите. В този смисъл обективното е проява на интерсубективност (Хусерл), явяваща се способност на Аз-а да конституира структури, които позволяват ориентацията към “alter ego” т.е, към същественото и значимото за всяка иманентност на съзнанието, дълбоко родствена на всички човешки същества. С.Петров употребява термина "квазиобективно" като понятие за "обективно, валидно специално за съзнанието, за психиката... на всички хора едновременно, а не само за съзнанието на другите хора по отношение на някаква избрана личност" (89, 188). Но този термин ми се вижда неподходящ за схващане на един по-богат смисъл – като оставим настрана, че той асоциира негодни за изразяване на даденото отношение смислови оттенъци; това не може да се каже за думата интерсубективност. Следователно интерсубективното е само – засега – общозначимото, общовалидното, необходимото за всяко субективно, то е интимното на субективното – макар това последното да встъпва, както ще видим, в сложни и дълбоки отношения със "света на обектите". Засега тези съвсем предварителни разграничения на работните термини са достатъчни за започване на анализа, а по-нататък е неизбежно изпълването им с по-адекватен смисъл – който тук в дедуктивна форма не може да се даде.

Дали обаче е необходим по-специален анализ на използуваните от мен основни понятия или, по-скоро, понятийни конструкции "отношение на човека към света" и "отношение на човека към самия себе си". Възможно ли е да се задоволим с интуитивно схващания техен смисъл?

Смятам, че разкриването на вътрешния и съществен смисъл на тези отношения е всъщност основната ми работа в това изследване. Затова засега трябва да се задоволя с предварителната интуитивна представа, която всеки има за тях, а в процеса на работата тя ще може да се рационализира, и то не изведнъж, а в резултат на целия необходим анализ. Ако още тук се опитам да изтъкна рационалната форма на тези конструкции, то това, освен че е ненужен абстрактен схематизъм, би дало и основание за обвинението за спекулативност на подхода, водеща до увисване на всичко във въздуха.

Субективното като такова по отношение на света на външните предмети встъпва по необходимост в следните логически възможни отношения, които са чисти – или без примес на едно с друго или с нещо различно и допълнително към тяхната същност, а също и коренни – защото от тях, като от корен, израстват всички останали отношения, в които встъпва човекът към света и към самия себе си. Ще ги разгледам в последователност, която съвсем не отразява техния генезис, нито пък тяхната история.

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ