Във времето на римския декаданс настъпва изчерпването и израждането на принципа на абстрактната, субективност. Външните симптоми, на този процес са упадъкът на нравите, аморализмът, изразите на една вакханалия на абстрактната субективност, стоическото вглъбяване в нея и абстрактното самосъзнание за една вътрешна абстрактна свобода, стигащо и до маниерност, празнотата на емпирическото съществуване на индивидите. От друга страна сякаш за уравновесяване на тази насока имаме суровото господство на една външна безлика обективност в лицето на Държавата (и Императора) и свързания с нея също така вече само претенциозен и не всяващ страх суров римски дух.
Произволът, източник на който е тази господстваща външна обективност, довежда до отчаянието и трагедията на абстрактната субективност, до кризата на съществуването, обозначавана като "римски декаданс". В безвремието на този упадък в недрата на римския свят се ражда и започва да набира невиждана сила едно мощно духовно движение, свързано с името на Христос, което носи нови ценности за човека, нова нравственост, нова философия. Започва установяването на един кардинално нов духовен космос върху корените на нов принцип, космос, който не залязва вече две хиляди години.
Абстрактна е тази хармония между субективното и обективното, защото тя се схваща не като завършено налично състояние, а като трябване и като висша цел, като едно дължимо примирение на двата модуса в духа, явяващ се израз на Божията същност. Квинтесенцията на дълбоката представа, лежаща в основата на Христовата религия, е достигането до истинското понятие за свобода, което става възможно едва чрез принципа, хармонизиращ субективното и обективното в духа. Хегел, след като разглежда принципа на християнството, изтъква това, което тук ме интересува: “Задачата на света е да вкара в себе си тази абсолютна идея, да я направи действителна в себе си, за да се примири той с Бога. "Сърцето", това ще рече субективният човек като този, а благодарение на този принцип този човек има по-друго място, отколкото по-рано; съществено е участието на този субект. Субектът е предмет на Божията милост, всеки субект, човекът като човек има безкрайна ценност, той е предопределен да приеме в себе си Божествения дух, а този дух е Бог, Човекът е предопределен да бъде свободен, той тук е признат като свободен сам по себе си; тази свобода на субективността отначало е все още формална съгласно принципа на субективността” (144, 3, 95-96).
Виждаме, че тук човекът вече не е безразличният човек като такъв, абстрактният човек и абстрактната свобода на такъв човек,която имахме при гръко-римския свят; в християнския мироглед се има предвид този, конкретният човек с тази конкретна негова душа и сърце. Постига се въплъщаването на идеята за "човека като такъв" в отделния, този човек, постига се за първи път мислене на индивидуалността като същностно отличие на човешкото – за разлика от всичко на този свят съществуващо. Следващата стъпка, която Хегел свързва с този мисловен процес, е признаването на безмерната ценност на въплътената в "това лице", в "този индивид" субективност – понеже в нея е проецирана Божията същност. Това е фундаментален изходен пункт на рефлексията за човека, който се свързва с Христовата религия; подобна представа не може да се намери в гръко-римския свят, още по-малко пък в източния. И като трети необходим момент в развитието на принципа се стига до признаването на човека на свобода на волята, човекът се оказва свободен "сам по себе си" и “като такъв”, нещо повече, той е предопределен, "орисан да бъде свободен" (Сартр). Човекът вече има възможността да избира, достигането до разбирането за автономността на избора е кардинален поврат в отношението към човека, и в разбирането на човека, осъществен в рамките на християнството.
Човекът е уникално същество, което няма право да избира само едно нещо – че е свободно. И тъй като човекът не е овладян от това съзнание за свобода и не е "приучен" да бъде свободен, християнската религия се заема със световно-историческата мисия да култивира самосъзнанието на човека за свобода; това е великата роля на християнството в историята на човешката духовност и култура. За да изявя по-плътно същественото на този поврат съм длъжен да се спра на философското съдържание на Новия Завет, в който е въплътен принципа на епохата и парадигмата, на западната култура изобщо.
Богът на юдейската религия е суров, той изисква подчинение; той дава на израелския народ чрез Мойсей заповедите и очаква подчинение. Дължимото човешко поведение, описано в Стария Завет, е изпълнение на заповедите и оставането верен на Бога въпреки всичко, което може да сполети човека (Йов) – Бог изпитва силата на вярата, пращайки изпитания. Така Абсолютното се оказва една външно налагаща се обективност, която поглъща индивида, нямащ ценност само по себе си, а само доколкото се отказва от себе си, от своята самост и субективност. Тук родството с принципа на източната духовност е налице. Но това външно подчинение се оказва изчерпано, то не може да удовлетвори човека и да бъде вечно: израелският народ до ден днешен очаква месията. Защото едно такова налагане на субстанцията, Абсолютното и Висшето си остава чуждо на формиралата се човешка субективност.
В противоположност на това Христовата религия снема трансцедентността на субстанцията: Христос е Бог, но е и човек, Той е Син Божи, роден от една жена. Освен това Христос-Богочовекът със своята жертва носи изкуплението на човека като нравствен пример и спасението на човешкия род, което предопределя това вярата да бъде нравствен дълг пред саможертвата на Спасителя. Така отношението между човека и Бога е отношение на любов, дълбоко интимно и душевно отношение, а не подчинение, не зависимост от едностранен характер. Човекът сам решава дали да върви с Бога или против Бога, да следва, или не нравствения образец по повелята на дълга и на съвестта си; вярата в Христос е въпрос на личен избор на индивида, определян единствено от висотата на нравственото му съзнание. Човешката субективност се избистря като се индивидуализира, получава конкретен облик – наличен е само този човек с неговата вяра, сърце и душа, нищо останало няма значение. Човешката общност се разглежда като обединена от духовна връзка съвкупност от свободни индивиди, община, общност от индивидуализирани и своеволни единици. В тази ценностна система изборът е автономен, по повелята единствено на сърцето и съвестта, човекът сам, без принуда, избира пътя на съществуването си. При наличието на такава истински разбрана свобода са възможни и изпълнени със смисъл ония значими за съществуването “неща”, немислими преди, а именно: нравствената отговорност за “содеяното”, нравственият дълг към себе си и към ближния, не като външна или наложена отговорността по собствено убеждение, дължащо се на това "аз иначе не мога", т.е. на вътрешна необходимост, грехът, изкуплението, опрощението при разкаянието, нравственият живот на човешката общност, подчинен на примера и земния живот на Христос – регламентиран от празниците на Свещената история, от религиозния календар, съответствуващ на годишните времена и природните цикли - и пр. Поразително е това дълбоко разбиране на човека, на неговата същност и съществуване, което може да се намери в Новия Завет, и особено в "рефлективната" му част, в Посланията на Св. Апостол Павел – този най-голям познавач на човешката душа. Затова текстовете на Свещената Книга си остават най-здравия фундамент на общочовешката култура и на духа, въплътен в нея.
Религията е доминанта на тази епоха, защото единствена се оказва в състояние да поеме исполинската мисия: да култивира векове наред новата нравственост сред хората, новия мироглед на свободния човек. Нито философията, нито изкуството могат да й съперничат по сила на внушенията, по характер на въздействията, по дълготрайност на формираните сред народите представи, а също и по синтетичност, обхващаща както представи, така и ценности, така и изисквания, регламентиращи практическия живот. Религията е единствената духовна форма, която е била в състояние така да се институционализира, че Църквата е могла да поеме и да регламентира всички страни от живота на човешката общност. Векове наред Църквата работи и полага неимоверни усилия да внуши и да превърне в жизнена плът цяла нова мирогледна система и чувствителност, духовния космос на християнството и на модерния свят.
Философията – като философия и като теология – и изкуството с достъпните им средства също съдействат за налагането на принципа на християнството и на епохата. Това е време на една интензивна и проникновена духовност, на възвишен и богат вътрешен живот на субективността в колизията й с Божественото, време на усърдно градене, в което неимоверно се заздравяват основите на модерния свят. Мисълта на тази философия е в търсене на понятиен израз на дълбокото субстанциално съдържание на принципа и на епохата, в търсене на "всечовешки значимата субективност" (В. С. Соловьов).
Но с Възраждането (и на античната култура) в края на Средновековието започва ново бурно развитие на човешкия дух; започва нова епоха на неуморния дух, която все още не е завършила. Установява се парадигма, отвъд която нашият свят не е отишъл.
Произволът, източник на който е тази господстваща външна обективност, довежда до отчаянието и трагедията на абстрактната субективност, до кризата на съществуването, обозначавана като "римски декаданс". В безвремието на този упадък в недрата на римския свят се ражда и започва да набира невиждана сила едно мощно духовно движение, свързано с името на Христос, което носи нови ценности за човека, нова нравственост, нова философия. Започва установяването на един кардинално нов духовен космос върху корените на нов принцип, космос, който не залязва вече две хиляди години.
Абстрактна е тази хармония между субективното и обективното, защото тя се схваща не като завършено налично състояние, а като трябване и като висша цел, като едно дължимо примирение на двата модуса в духа, явяващ се израз на Божията същност. Квинтесенцията на дълбоката представа, лежаща в основата на Христовата религия, е достигането до истинското понятие за свобода, което става възможно едва чрез принципа, хармонизиращ субективното и обективното в духа. Хегел, след като разглежда принципа на християнството, изтъква това, което тук ме интересува: “Задачата на света е да вкара в себе си тази абсолютна идея, да я направи действителна в себе си, за да се примири той с Бога. "Сърцето", това ще рече субективният човек като този, а благодарение на този принцип този човек има по-друго място, отколкото по-рано; съществено е участието на този субект. Субектът е предмет на Божията милост, всеки субект, човекът като човек има безкрайна ценност, той е предопределен да приеме в себе си Божествения дух, а този дух е Бог, Човекът е предопределен да бъде свободен, той тук е признат като свободен сам по себе си; тази свобода на субективността отначало е все още формална съгласно принципа на субективността” (144, 3, 95-96).
Виждаме, че тук човекът вече не е безразличният човек като такъв, абстрактният човек и абстрактната свобода на такъв човек,която имахме при гръко-римския свят; в християнския мироглед се има предвид този, конкретният човек с тази конкретна негова душа и сърце. Постига се въплъщаването на идеята за "човека като такъв" в отделния, този човек, постига се за първи път мислене на индивидуалността като същностно отличие на човешкото – за разлика от всичко на този свят съществуващо. Следващата стъпка, която Хегел свързва с този мисловен процес, е признаването на безмерната ценност на въплътената в "това лице", в "този индивид" субективност – понеже в нея е проецирана Божията същност. Това е фундаментален изходен пункт на рефлексията за човека, който се свързва с Христовата религия; подобна представа не може да се намери в гръко-римския свят, още по-малко пък в източния. И като трети необходим момент в развитието на принципа се стига до признаването на човека на свобода на волята, човекът се оказва свободен "сам по себе си" и “като такъв”, нещо повече, той е предопределен, "орисан да бъде свободен" (Сартр). Човекът вече има възможността да избира, достигането до разбирането за автономността на избора е кардинален поврат в отношението към човека, и в разбирането на човека, осъществен в рамките на християнството.
Човекът е уникално същество, което няма право да избира само едно нещо – че е свободно. И тъй като човекът не е овладян от това съзнание за свобода и не е "приучен" да бъде свободен, християнската религия се заема със световно-историческата мисия да култивира самосъзнанието на човека за свобода; това е великата роля на християнството в историята на човешката духовност и култура. За да изявя по-плътно същественото на този поврат съм длъжен да се спра на философското съдържание на Новия Завет, в който е въплътен принципа на епохата и парадигмата, на западната култура изобщо.
Богът на юдейската религия е суров, той изисква подчинение; той дава на израелския народ чрез Мойсей заповедите и очаква подчинение. Дължимото човешко поведение, описано в Стария Завет, е изпълнение на заповедите и оставането верен на Бога въпреки всичко, което може да сполети човека (Йов) – Бог изпитва силата на вярата, пращайки изпитания. Така Абсолютното се оказва една външно налагаща се обективност, която поглъща индивида, нямащ ценност само по себе си, а само доколкото се отказва от себе си, от своята самост и субективност. Тук родството с принципа на източната духовност е налице. Но това външно подчинение се оказва изчерпано, то не може да удовлетвори човека и да бъде вечно: израелският народ до ден днешен очаква месията. Защото едно такова налагане на субстанцията, Абсолютното и Висшето си остава чуждо на формиралата се човешка субективност.
В противоположност на това Христовата религия снема трансцедентността на субстанцията: Христос е Бог, но е и човек, Той е Син Божи, роден от една жена. Освен това Христос-Богочовекът със своята жертва носи изкуплението на човека като нравствен пример и спасението на човешкия род, което предопределя това вярата да бъде нравствен дълг пред саможертвата на Спасителя. Така отношението между човека и Бога е отношение на любов, дълбоко интимно и душевно отношение, а не подчинение, не зависимост от едностранен характер. Човекът сам решава дали да върви с Бога или против Бога, да следва, или не нравствения образец по повелята на дълга и на съвестта си; вярата в Христос е въпрос на личен избор на индивида, определян единствено от висотата на нравственото му съзнание. Човешката субективност се избистря като се индивидуализира, получава конкретен облик – наличен е само този човек с неговата вяра, сърце и душа, нищо останало няма значение. Човешката общност се разглежда като обединена от духовна връзка съвкупност от свободни индивиди, община, общност от индивидуализирани и своеволни единици. В тази ценностна система изборът е автономен, по повелята единствено на сърцето и съвестта, човекът сам, без принуда, избира пътя на съществуването си. При наличието на такава истински разбрана свобода са възможни и изпълнени със смисъл ония значими за съществуването “неща”, немислими преди, а именно: нравствената отговорност за “содеяното”, нравственият дълг към себе си и към ближния, не като външна или наложена отговорността по собствено убеждение, дължащо се на това "аз иначе не мога", т.е. на вътрешна необходимост, грехът, изкуплението, опрощението при разкаянието, нравственият живот на човешката общност, подчинен на примера и земния живот на Христос – регламентиран от празниците на Свещената история, от религиозния календар, съответствуващ на годишните времена и природните цикли - и пр. Поразително е това дълбоко разбиране на човека, на неговата същност и съществуване, което може да се намери в Новия Завет, и особено в "рефлективната" му част, в Посланията на Св. Апостол Павел – този най-голям познавач на човешката душа. Затова текстовете на Свещената Книга си остават най-здравия фундамент на общочовешката култура и на духа, въплътен в нея.
Религията е доминанта на тази епоха, защото единствена се оказва в състояние да поеме исполинската мисия: да култивира векове наред новата нравственост сред хората, новия мироглед на свободния човек. Нито философията, нито изкуството могат да й съперничат по сила на внушенията, по характер на въздействията, по дълготрайност на формираните сред народите представи, а също и по синтетичност, обхващаща както представи, така и ценности, така и изисквания, регламентиращи практическия живот. Религията е единствената духовна форма, която е била в състояние така да се институционализира, че Църквата е могла да поеме и да регламентира всички страни от живота на човешката общност. Векове наред Църквата работи и полага неимоверни усилия да внуши и да превърне в жизнена плът цяла нова мирогледна система и чувствителност, духовния космос на християнството и на модерния свят.
Философията – като философия и като теология – и изкуството с достъпните им средства също съдействат за налагането на принципа на християнството и на епохата. Това е време на една интензивна и проникновена духовност, на възвишен и богат вътрешен живот на субективността в колизията й с Божественото, време на усърдно градене, в което неимоверно се заздравяват основите на модерния свят. Мисълта на тази философия е в търсене на понятиен израз на дълбокото субстанциално съдържание на принципа и на епохата, в търсене на "всечовешки значимата субективност" (В. С. Соловьов).
Но с Възраждането (и на античната култура) в края на Средновековието започва ново бурно развитие на човешкия дух; започва нова епоха на неуморния дух, която все още не е завършила. Установява се парадигма, отвъд която нашият свят не е отишъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар