То се появи най-късно, макар още Талес да е бил астроном-звездоброец – но не потръгнало много на първия учен, защото, вглъбен в небесната необятност, паднал в една дупка. Известно е и това, че някаква стара жена, която се случила наблизо, му рекла тези показателни спрямо учените думи: “Как ти, който не виждаш това, което е пред краката ти, ще видиш онова, което е на небето!”.
Тези думи и до днес са останали емблематични за високомерното съсловие на учените. Хегел, почитател на науката и разума, близо 2500 години по-късно адвокатствува в полза на първия физик така: "Народът се надсмива над подобни неща и има предимство, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират, че и философите се надсмиват над тях, защото те, разбира се, не могат да паднат в рова, понеже веднъж завинаги лежат в него – понеже не поглеждат към по-висшето..." (144, 1, 277). Но когато Аристотел постави началото на много науки научното познание започна да набира сили, получи мощен тласък през Възраждането и по-новото време, за да достигне до съвременния си триумф и даже хегемония. Заедно с развитието на това познание започнаха да се свързват много и съвсем безпочвени надежди с него, а също и да се забравя опаката страна на това неудържимо развитие. "Онова, което наричаме днес наука, се разлива като неясна мъгла, разкривайки, че ние, цивилизованите, със знания станахме богати, а не с мъдрост" – пише К. Юнг.
Аз тук няма да се разпростирам върху спецификата на научното познание, относно която едва ли може да се каже нещо ново. Ще се задоволя с прилагането на принципа.
Науките са израз на чистото познавателно отношение и следователно добиват знания (данни, закони, теории и пр.) за външното безлично съществуващо – "такова, каквото то е". Тя е единствената монотична форма, защото се опира само на един коренен тип отношение, изразява само него. Поради това науката “разкъсва”, “надробява” света, единното съществуващо на области, аспекти и детайли, създава мъчносмилаем за човешката душа инструментариум – за да не ни каже в крайна сметка нещо много дълбоко и смислено за този свят. Тя абстрахира и схематизира, опирайки се на “закона за основанието” (Шопенхауер), разсъдъка и формалната непротиворечива логика, създава хилави понятия и пр. – чрез което някои души удовлетворяват любопитството си, стремейки се да разберат неща, които от една по-висша позиция не са толкова интересни. За най-важното обаче науката мълчи и нищо не може да ни каже. В това няма нищо лошо (има дори полза, приложимост в техниката на такива знания!), стига обаче науката да знае добре собствените си граници и ограниченост – която още Кант й посочи, а Шопенхауер каза всичко съществено за ограничеността, в която науката навеки е окована, макар да не иска да го признае.
Другото, което може да интересува философския анализ на науката, е това че тя търпи мощни въздействия от страна на културата – тъй като е потопена в духовната атмосфера и среда, определяна от съвременното развитие на философията, изкуството, религията. В този смисъл нейните знания не са само плод на познавателните й отношения към света, а са също така вътрешно, от страна на културата, обусловени. Но науката не е в състояние да поеме в своята форма тези многообразни въздействията ги редуцира само до онова, което се вмества във "фунията" на нейната чисто познавателна нагласа.
Науката по този начин канализира познавателните сили на човека в една посока и поради това достиженията й са безспорни. Обаче претенциите към другите духовни форми, правени от позицията на позитивистичния канон на науката, са абсолютно безпочвени – както това вече беше показано.
Тези думи и до днес са останали емблематични за високомерното съсловие на учените. Хегел, почитател на науката и разума, близо 2500 години по-късно адвокатствува в полза на първия физик така: "Народът се надсмива над подобни неща и има предимство, че философите не могат да му се отплатят със същото. Но хората не разбират, че и философите се надсмиват над тях, защото те, разбира се, не могат да паднат в рова, понеже веднъж завинаги лежат в него – понеже не поглеждат към по-висшето..." (144, 1, 277). Но когато Аристотел постави началото на много науки научното познание започна да набира сили, получи мощен тласък през Възраждането и по-новото време, за да достигне до съвременния си триумф и даже хегемония. Заедно с развитието на това познание започнаха да се свързват много и съвсем безпочвени надежди с него, а също и да се забравя опаката страна на това неудържимо развитие. "Онова, което наричаме днес наука, се разлива като неясна мъгла, разкривайки, че ние, цивилизованите, със знания станахме богати, а не с мъдрост" – пише К. Юнг.
Аз тук няма да се разпростирам върху спецификата на научното познание, относно която едва ли може да се каже нещо ново. Ще се задоволя с прилагането на принципа.
Науките са израз на чистото познавателно отношение и следователно добиват знания (данни, закони, теории и пр.) за външното безлично съществуващо – "такова, каквото то е". Тя е единствената монотична форма, защото се опира само на един коренен тип отношение, изразява само него. Поради това науката “разкъсва”, “надробява” света, единното съществуващо на области, аспекти и детайли, създава мъчносмилаем за човешката душа инструментариум – за да не ни каже в крайна сметка нещо много дълбоко и смислено за този свят. Тя абстрахира и схематизира, опирайки се на “закона за основанието” (Шопенхауер), разсъдъка и формалната непротиворечива логика, създава хилави понятия и пр. – чрез което някои души удовлетворяват любопитството си, стремейки се да разберат неща, които от една по-висша позиция не са толкова интересни. За най-важното обаче науката мълчи и нищо не може да ни каже. В това няма нищо лошо (има дори полза, приложимост в техниката на такива знания!), стига обаче науката да знае добре собствените си граници и ограниченост – която още Кант й посочи, а Шопенхауер каза всичко съществено за ограничеността, в която науката навеки е окована, макар да не иска да го признае.
Другото, което може да интересува философския анализ на науката, е това че тя търпи мощни въздействия от страна на културата – тъй като е потопена в духовната атмосфера и среда, определяна от съвременното развитие на философията, изкуството, религията. В този смисъл нейните знания не са само плод на познавателните й отношения към света, а са също така вътрешно, от страна на културата, обусловени. Но науката не е в състояние да поеме в своята форма тези многообразни въздействията ги редуцира само до онова, което се вмества във "фунията" на нейната чисто познавателна нагласа.
Науката по този начин канализира познавателните сили на човека в една посока и поради това достиженията й са безспорни. Обаче претенциите към другите духовни форми, правени от позицията на позитивистичния канон на науката, са абсолютно безпочвени – както това вече беше показано.
Няма коментари:
Публикуване на коментар