Дотук беше осъществен един чист логико-дедуктивен анализ. Първото, което води до необходимостта от исторически анализ, е потребността да подкрепя теорията с "материя" – за да не се окаже че той е чиста конструкция, на която нищо не съответства. Това е общо съображение, но и то трябва, да се отчете.
Но има и една друга потребност, която не може да бъде отмината. Тя се свежда до това, че съществата едно друго фундаментално отношение, това на човека към духа, което трябва специално да бъде изследвано. Това отношение е вторият значим аспект на всяка сериозна теория на духовната култура, който трябва да бъде оценен съобразно неговата значимост. Този значим аспект е предмет на анализа, който предприемам.
Преди да започна същинската работа искам да се спра на някои формални пречки, които могат да бъдат използувани като възражения.
Най-напред някой може да каже: “Щом като разглежданото отношение е човек и дух, то излиза, че духът е битие и реалност. Но това е идеализъм и пр.”. Някои мислят точно така и затова съм длъжен да му отделя известно внимание.
Духът съществува – това е една истина, която не предизвиква съмнение у човека, който не робува на някои криворазбрани предубедения, изолиращи го от духа. Ако имаме подобаващо отношение към човека - винаги цел сама по себе си, не средство! – трябва да разберем дълбоките вътрешни основания на човешкото, почвата, от която то израства. Духът е реалността, която е основание на човешкото и на субективното като самобитност, родствена на Духа и затова притежаваща дух. Отрицанието на духа е отрицание на свободата, която е същност на духа, на истината, която прави духа свободен, на красотата и доброто като висши ценности за човека. Духът не изисква да бъде “признаван” подобно на някакво благоволение, защото реализмът изисква само той да бъде разбран и дори почувстван; не разсъдъкът е водещото за философията, а разума, който е органон на духа.
По-благоразумно било духът да се схваща като епифеномен, като идеалност, но не като съществуваща действителност – и за подобна нелепост бяха изписани тонове нещастна хартия. “Защото къде е доказано, че идеалното не е реално, а е само “квазиреално”; само матерната била "обективна реалност" и нищо друго не съществувало – се твърди в една безсмислица, представяна като откровение на личност, която е образец за дилетантизъм във философията. Безсмислица, защото в това, което се нарича обективно, е вградено субективното – в противен случай нямаме, правото да го наричаме обективно; нещо повече, и "обектът" е релационно понятие, включено в системата на субект-обектните отношения, и затова се мисли само в нея. Затова обективното в такъв случай е плод на тези субект-обектни отношения, в които водещото е самостойната и активна субективност. В такъв случай кой ни дава правото да говорим, че обективното е "съществуващото вън и независимо от нашите усещания и пр."?
Духът бил "сътворена реалност" и затова стояла “по-долу” по битийност от материята, която единствена имала истински битиен статус. Никой тук не засяга битийния статус на т.н., материя, която, впрочем, е едно нищо, ако не бъде включена в системата на представи и релации на субекта – едва чрез които тя добива смисъл и значение. Затова онези, които държат на абсолютната "първичност" и "независимост" на материята, все още не знаят даже какво е това материя, а само имат вътрешна, субективна склонност към нея, една безсъзнателна увереност, която поставят безкритично в основата на своите теории. Такава една смътна увереност в материята нищо не струва, тя не може да се поставя като фундамент на теория, при това и тя е субективна, което още веднъж показва първенството на субективността даже и при "заклетите" материалисти. Следователно "сътворената реалност" се оказва... материята на материалистите, а не духа, който под формата на философия, изкуство, религия, култура е най-реалното и действително нещо в този иначе безсмислен свят – безсмислен ако се откъсне от човека и ако бъде превърнат в “нещо в себе си”, неподатливо за човешко проникване, а значи и лишен от смисъл за човека. Едно философско есе или една картина, нарисувана от художника кристализирал или обективиран човешки дух в неговата субстанция – и затова от нас се иска само да го разглеждаме в неговата истина, т.е. да видим него това, което той е.
Значи напълно ефимерна е "опасността" от идеализъм – дума, безуспешно подлагана на безжалостен остракизъм десетилетия наред от хора, по начало лишени от философски дух. Всъщност приемането на реалното за това, което то е, е реализъм и реалистичност, нищо повече. Ако сме развити дотам да "признаем" духовната култура на човечеството за съществуваща действителност и реалност, израз на човешки дух, то това означава че сме реалисти. Но културата на духа не изисква "признаване" от нас, по-важното е тя да ни признае. Ако не ни признава ще си останем "занимаващи се с философия", а не философи, а това е печално. Духовната култура съществува дори и тогава, когато “целия свят” се изправи срещу нея – най-убедително доказателство за това е периодът на комунистическите изстъпления против културата.
Смисъл на предприетия по-долу анализ е установяването на естественото тъждество между логическо и историческо. Ако едно такова съвпадение се постигне то това ще означава, че теорията не е изкуствено "сконструирана", а е същност на живата история на ставането на човешкия дух в неговите необходими форми. Значи духовната история е изявата на човешката самобитност във формата на налични духовни структури и образования. Тук именно се проявява – чрез отношението на човека към тези структури – онова отношение на човека към самия себе си, което аз обособих като едно от градивните отношения на човека, лежащо в основата на самите духовни форми – всяка от които е синтез на тези коренни отношения. В отношението на човека към духа и неговите образования отношението “към себе си”, което там не можах да уловя в изчерпателен обем поради сложността на чисто дедуктивната представа за него, в системата “човек-дух” се изявява като непосредствено отношение на човека към себе си: нали духът и формите на културата са "самосъзнание" на човека? В духовните образования се изявява формиращата се същност на човека – и едва на тази почва е възможно отношението на човека към самия себе си.
В духовната история отделните духовни форми се намират в изключително сложно преплитане и взаимовлияние. Аз вече в теоретичен план отчасти разгледах причините за това. Тук, в историческото допълнение на този анализ, могат да се откроят допълнителните аспекти на тези взаимоотношения, при това в по-голяма конкретност и дори образност на тези връзки.
Но коя от трите синтетични духовни форми сега мога да подложа на типологически исторически анализ? Не е ли неизбежно и трите едновременно?
Смятам, че независимо от предимството и трите форми да бъдат анализирани в тази част, мога обаче да се задоволя с анализ на едната от тях. Причината е, че на основата на такъв анализ могат да се покажат съществени тенденции и на останалите. Освен това аз тук нямам практическата възможност да осъществя цялостен анализ и на трите духовни форми както поради неосъществимостта на един такъв замисъл, така и поради липсата на специални, проучвания, особено що се отнася до – по съответния начин написаната – история на религията. Поради това аз съм принуден да проверя теоретичните си положения на примера на една форма, и затова нека тя да бъде философията – поради едно допълнително и решаващо обстоятелство.
Защото философията,бидейки понятийна форма на изява на човешкия дух, позволява, ако се задълбочим върху нейната история, да бъдат схванати същностни черти на духовната история изобщо. Ние ще видим, че парадигмата на епохата на духовната история бива осъзнавана, т.е. изразявана в най-адекватна форма (в смисъл на принцип) тъкмо във философията. В изкуството, макар да го има същото под формата на представяне и интуитивно предчувствие, липсва теоретическа рефлексия, която позволява принципа на епохата да се открои във форма, която позволява да го мислим. Затова ако искам да осъществя един анализ като принципна, типология и история на духа, то по необходимост трябва да го направя на примера на философията.
Но това ще ми позволи да правя тук-там съществени аналогии: в областта на изкуството и религията, стига те да се изискват от същината, на работата. Има епохи, както ще видим, в които доминанта на духа е не философията, а религията или изкуството. И тогава аз, разбира се, ще бъда принуден да говоря за тях, а също и да показвам защо това е така. Поради това философията ще бъде оста на историческия анализ, около която, подобно на планетна система, трябва да заемат своето място и останалите духовни форми. Именно така трябва да се опитам да намеря свой път към звездната система на духа.
Но има и една друга потребност, която не може да бъде отмината. Тя се свежда до това, че съществата едно друго фундаментално отношение, това на човека към духа, което трябва специално да бъде изследвано. Това отношение е вторият значим аспект на всяка сериозна теория на духовната култура, който трябва да бъде оценен съобразно неговата значимост. Този значим аспект е предмет на анализа, който предприемам.
Преди да започна същинската работа искам да се спра на някои формални пречки, които могат да бъдат използувани като възражения.
Най-напред някой може да каже: “Щом като разглежданото отношение е човек и дух, то излиза, че духът е битие и реалност. Но това е идеализъм и пр.”. Някои мислят точно така и затова съм длъжен да му отделя известно внимание.
Духът съществува – това е една истина, която не предизвиква съмнение у човека, който не робува на някои криворазбрани предубедения, изолиращи го от духа. Ако имаме подобаващо отношение към човека - винаги цел сама по себе си, не средство! – трябва да разберем дълбоките вътрешни основания на човешкото, почвата, от която то израства. Духът е реалността, която е основание на човешкото и на субективното като самобитност, родствена на Духа и затова притежаваща дух. Отрицанието на духа е отрицание на свободата, която е същност на духа, на истината, която прави духа свободен, на красотата и доброто като висши ценности за човека. Духът не изисква да бъде “признаван” подобно на някакво благоволение, защото реализмът изисква само той да бъде разбран и дори почувстван; не разсъдъкът е водещото за философията, а разума, който е органон на духа.
По-благоразумно било духът да се схваща като епифеномен, като идеалност, но не като съществуваща действителност – и за подобна нелепост бяха изписани тонове нещастна хартия. “Защото къде е доказано, че идеалното не е реално, а е само “квазиреално”; само матерната била "обективна реалност" и нищо друго не съществувало – се твърди в една безсмислица, представяна като откровение на личност, която е образец за дилетантизъм във философията. Безсмислица, защото в това, което се нарича обективно, е вградено субективното – в противен случай нямаме, правото да го наричаме обективно; нещо повече, и "обектът" е релационно понятие, включено в системата на субект-обектните отношения, и затова се мисли само в нея. Затова обективното в такъв случай е плод на тези субект-обектни отношения, в които водещото е самостойната и активна субективност. В такъв случай кой ни дава правото да говорим, че обективното е "съществуващото вън и независимо от нашите усещания и пр."?
Духът бил "сътворена реалност" и затова стояла “по-долу” по битийност от материята, която единствена имала истински битиен статус. Никой тук не засяга битийния статус на т.н., материя, която, впрочем, е едно нищо, ако не бъде включена в системата на представи и релации на субекта – едва чрез които тя добива смисъл и значение. Затова онези, които държат на абсолютната "първичност" и "независимост" на материята, все още не знаят даже какво е това материя, а само имат вътрешна, субективна склонност към нея, една безсъзнателна увереност, която поставят безкритично в основата на своите теории. Такава една смътна увереност в материята нищо не струва, тя не може да се поставя като фундамент на теория, при това и тя е субективна, което още веднъж показва първенството на субективността даже и при "заклетите" материалисти. Следователно "сътворената реалност" се оказва... материята на материалистите, а не духа, който под формата на философия, изкуство, религия, култура е най-реалното и действително нещо в този иначе безсмислен свят – безсмислен ако се откъсне от човека и ако бъде превърнат в “нещо в себе си”, неподатливо за човешко проникване, а значи и лишен от смисъл за човека. Едно философско есе или една картина, нарисувана от художника кристализирал или обективиран човешки дух в неговата субстанция – и затова от нас се иска само да го разглеждаме в неговата истина, т.е. да видим него това, което той е.
Значи напълно ефимерна е "опасността" от идеализъм – дума, безуспешно подлагана на безжалостен остракизъм десетилетия наред от хора, по начало лишени от философски дух. Всъщност приемането на реалното за това, което то е, е реализъм и реалистичност, нищо повече. Ако сме развити дотам да "признаем" духовната култура на човечеството за съществуваща действителност и реалност, израз на човешки дух, то това означава че сме реалисти. Но културата на духа не изисква "признаване" от нас, по-важното е тя да ни признае. Ако не ни признава ще си останем "занимаващи се с философия", а не философи, а това е печално. Духовната култура съществува дори и тогава, когато “целия свят” се изправи срещу нея – най-убедително доказателство за това е периодът на комунистическите изстъпления против културата.
Смисъл на предприетия по-долу анализ е установяването на естественото тъждество между логическо и историческо. Ако едно такова съвпадение се постигне то това ще означава, че теорията не е изкуствено "сконструирана", а е същност на живата история на ставането на човешкия дух в неговите необходими форми. Значи духовната история е изявата на човешката самобитност във формата на налични духовни структури и образования. Тук именно се проявява – чрез отношението на човека към тези структури – онова отношение на човека към самия себе си, което аз обособих като едно от градивните отношения на човека, лежащо в основата на самите духовни форми – всяка от които е синтез на тези коренни отношения. В отношението на човека към духа и неговите образования отношението “към себе си”, което там не можах да уловя в изчерпателен обем поради сложността на чисто дедуктивната представа за него, в системата “човек-дух” се изявява като непосредствено отношение на човека към себе си: нали духът и формите на културата са "самосъзнание" на човека? В духовните образования се изявява формиращата се същност на човека – и едва на тази почва е възможно отношението на човека към самия себе си.
В духовната история отделните духовни форми се намират в изключително сложно преплитане и взаимовлияние. Аз вече в теоретичен план отчасти разгледах причините за това. Тук, в историческото допълнение на този анализ, могат да се откроят допълнителните аспекти на тези взаимоотношения, при това в по-голяма конкретност и дори образност на тези връзки.
Но коя от трите синтетични духовни форми сега мога да подложа на типологически исторически анализ? Не е ли неизбежно и трите едновременно?
Смятам, че независимо от предимството и трите форми да бъдат анализирани в тази част, мога обаче да се задоволя с анализ на едната от тях. Причината е, че на основата на такъв анализ могат да се покажат съществени тенденции и на останалите. Освен това аз тук нямам практическата възможност да осъществя цялостен анализ и на трите духовни форми както поради неосъществимостта на един такъв замисъл, така и поради липсата на специални, проучвания, особено що се отнася до – по съответния начин написаната – история на религията. Поради това аз съм принуден да проверя теоретичните си положения на примера на една форма, и затова нека тя да бъде философията – поради едно допълнително и решаващо обстоятелство.
Защото философията,бидейки понятийна форма на изява на човешкия дух, позволява, ако се задълбочим върху нейната история, да бъдат схванати същностни черти на духовната история изобщо. Ние ще видим, че парадигмата на епохата на духовната история бива осъзнавана, т.е. изразявана в най-адекватна форма (в смисъл на принцип) тъкмо във философията. В изкуството, макар да го има същото под формата на представяне и интуитивно предчувствие, липсва теоретическа рефлексия, която позволява принципа на епохата да се открои във форма, която позволява да го мислим. Затова ако искам да осъществя един анализ като принципна, типология и история на духа, то по необходимост трябва да го направя на примера на философията.
Но това ще ми позволи да правя тук-там съществени аналогии: в областта на изкуството и религията, стига те да се изискват от същината, на работата. Има епохи, както ще видим, в които доминанта на духа е не философията, а религията или изкуството. И тогава аз, разбира се, ще бъда принуден да говоря за тях, а също и да показвам защо това е така. Поради това философията ще бъде оста на историческия анализ, около която, подобно на планетна система, трябва да заемат своето място и останалите духовни форми. Именно така трябва да се опитам да намеря свой път към звездната система на духа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар