ГЛАВА ПЪРВА: МЕДОЛОГИЧЕСКИЯТ ПРОЕКТ

В изследването си аз търся разбиране на човешкия дух, което да подчини на себе си – подобно на фокус или ядро – ония представи за човешкото и неговото духовно качество, които битуват в съвременното философско съзнание, или по-скоро са разпилени в него. Смятам, че е постижимо едно такова разбиране, съдържащо непосредственото и вътрешно единство или цялост, в които да просветва естеството на духа на човека. Но още тук възниква потребността от яснота върху това какво е разбиране и, на второ място, по какъв път то може да се постигне – особено когато става дума за духа в човека.

Аз разбирам и си представям докъде би ме довело търсенето на яснота по отношение на това, което се нарича разбиране; на този философски проблем са посветени много изследвания (Виж 16). Аз не си поставям този въпрос сам по себе си – защото това е отделна необятна тема, – а само поради това, че на. моето изследване за духа е необходима ако не изчерпателна представа, то поне пълноценна водеща интуиция за разбирането. Защото аз търся не друго, а разбиране на духа.

Една съвременна интуиция – освен това, което носи в самата себе си – не може да не се основава на представи за разбирането, възникнали в пределите на философията от поне сто години насам – ако иска да се "сдобие" с пълноценност, концептуална наситеност и яснота. Затова аз ще изходя именно от тези дълбоки философски представи.

“Разбирането на разбирането” като проблем на философията и най-вече на херменевтиката в неговото развитие и обогатяване със смисъл, може най-добре да се проследи по съчинението "Истина и метод" на Ханс-Георг Гадамер (виж 16). Стремейки се "да разбере универсума на разбирането по-добре" (16, 42), Гадамер тръгва от положението, че "феноменът на разбирането и правилното изтълкуване на разбраното е не само специален методологически проблем на науките за духа" (16, 38), нещо повече, "разбирането и изтълкуването на текстове се явява не само научна задача, но по очевиден начин се отнася към цялата съвкупност на човешкия опит като цяло" (16, 38). Тази насока на търсене на спецификата на разбирането, имаща за начало разграниченията, направени от неокантианската школа на Вилденбанд и Х.Рикерт, от една страна, и построенията на историческата школа на Шлайермахер за "езика на културата" и "превода на духовните ценности на една култура на езика на друга"(там), на второ място, доведе до твърде важни моменти в изясняването на разбирането в широкия контекст на културата – а не като гносеологически проблем на философията, при което това нямаше да бъде направено. Методологическият принцип, който е водещ в тези изследвания и който ще стане такъв и в предлаганото, се основава на това, че "феноменът на разбирането не само пронизва всички връзки на човека със света (курсивът е мой, А.Г.; 16, 39), но и има още по-значим, дори конституивен смисъл. Затова Гадамер справедливо отбелязва, че задачата на тези изследвания "се състои в това да се разкрие опита на постигане на истината, превишаващ областта, контролирана от научната методика, навсякъде, където ние с него се сблъскваме, и да се постави въпроса за неговото собствено обосноваване" (16,39). Другояче казано, разбирането е особен начин на приближаване и усвояване на спецификата на формите на духа, превъзхождащ по възможностите си научното отношение на човека към света и особено тези на научното трактуване и разглеждане на самите духовни форми. Затова Гадамер ясно казва, че "науките за духа се сближават с такива начини, на постигане, които лежат зад пределите на науката: с опита на философията, с опита на изкуството, с опита на самата история. Всичко това са такива начини на постигане, в които възвестява за себе си истина, не подлежаща на верификация с методологическите средства на науката" (16,39). Тук сме длъжни да направим едно необходимо отклонение, за да отдадем длъжното на направеното в тази насока от Вилхелм Дилтай, който, както е известно, ясно разграничи "разбиране" от "обяснение" в своя труд "Описателната психология" (1894 г.).

Според Дилтай съществува "обяснителна психология", която иска да обясни душевния живот “чрез неговите съставни части, сили и закони точно така, както химията и физиката обясняват строежа на телесния свят” (виж 145, 258). Тази психология се стреми да "подчини явленията на душевния живот на някаква причинна връзка при използуването на ограничено число еднозначно определяни елементи" (там). Прилагайки такъв обикновен научен подход, тази психология създава хипотези, между които възниква състояние на "война на всеки против всички" – а такава война никога не може да завърши. Изход от мъгливото море на хипотезите не се вижда. Нуждаем се от психология, казва Дилтай,която да ни дава "пълнотата на човешката природа и вътрешната връзка на нейното съдържание", "могъщата действителност на живота", постижима само в гениалните прозрения на великите писатели, и поети, интуитивно и чрез вдъхновението достигана (145, 262). Науките за духа (хуманитарното знание) се нуждаят от такава психология, която би била здрава, обоснована и достоверна – а това не може да се каже за "въздушните кули на обяснителната, школската психология", - и която заедно с това би описвала и анализирала – доколкото това е възможно – "цялата мощна действителност на душевния живот" (там). Затова методът на науките за духа трябва да е коренно различен от този на. науките за природата, затова Дилтай предлага своето прочуто положение "природата ние обясняваме, а душата разбираме" и това е ясното разграничение, което винаги трябва да имаме предвид – а то съвсем не ни забранява да имаме и разбиращо отношение към природата. А всичкото това е така, тъй като обяснението се извежда от познанието на каузални връзки и отношения, съществуващи в нещата извън нас, а разбирането означава интуитивно съзерцание, вглъбяване в интимния вътрешен живот на душата, преживяване и дори "вживяване" във вътрешното на душата, сливане с нея и потопяване в нея или такова отъждествяване, при което “животът постига живота”, а не се дистанцира от него, не му се противопоставя и не го умъртвява – и това е втория значим момент в разбирането на Дилтай, което тук искаме да изтъкнем. Синтетично казано, разбирането е особен род познание, което – за разлика от другото, "обикновеното" познание – е ориентирано към "целостта, душевната връзка в човешките личности" (там) и то се достига чрез особената нагласа на интуитивното проникване и вживяването в живота на душата и духа. Трябва да се стремим – съветва ни Дилтай – към пълнотата на душевния живот, даден ни непосредствено" (145, 271). Същността на душевните явления е разбираема, т.е. е постижима от разбирането, но е необяснима, т.е. е неподдаваща се, изплъзваща се на обяснението и значи е "неясна" за разсъдъка, който никога няма да проумее това "необяснимо" – непосредствено преживяваното, "живата цялост на душата", намираща се отвъд възможностите на голия разсъдък, интуитивно даденото. В описанието, основаващо се на разбирането, винаги се съдържа нещо от живия, художествен: процес на разбиране в изкуството. Психологията на Дилтай иска да бъде родствена на изкуството с неговата несравнима способност на разбира и представя живота на душата. Същото трябва, струва ми си, да достигне и философията, опитваща се да разбере и изрази живота на духа.Тези са, смятам, основните моменти, които можем да открием у Дилтай - и които са ни потребни за изграждане на адекватна представа; те обозначават една насока, която аз ще следвам в изследването си.

Да се върна при прекъснатите по-горе разсъждения по повод на Гадамер. Това че феноменът на разбирането пронизва всички връзки на човека със света - положение, особено значимо и принципно по характер – ме задължава по-нататък да обърна главното си внимание именно към отношенията на човека към света и към самия човек, които конституират не само разбирането като феномен, но и самата субективност на човека, неговата душа, самосъзнание и дух. Разбирането изглежда е пораждано от особена позиция на субективното и на човека спрямо самия себе си, от една страна, и спрямо възникналата "система" от човешки отношения – към света и към самия себе си – от друга, и затова не може да се търси, извън, "покрай" и независимо от тях. В този смисъл Гадамер казва, че "разбирането е изначална форма на изпълване на човешкото съществуване, което представя себе си в-света-на-битието", а също че "разбирането се явява начин на битието на. човека, доколкото то е способност за битие и "възможност"" (16,311). Но битието – както и битието на човека – не могат да бъдат да бъдат разбрани, или по-скоро тяхното разбиране не може да бъде изразено, докато съществуват като неразчленена тоталност, в която всичко е изчезнало и се е "претопило" – и затова аз съм принуден да изследвам неговия, на битието, "скелет", т.е. човешките отношения, благодарение на които то съществува за човека. Именно това предпоставя възможността за изразимост на интуитивното разбиране, за разгръщане на неговата концентрирано и центрирано вътрешно естество, за изявяването му по достъпен за философията – и нейния език – начин. Всяко интуитивно разбиране е нещо безкрайно добро, но докато то е само латентно и скрито в "дълбините на субективността" и следователно не е “споделимо". Такова разбиране продължава да си стои в мрака, т.е. в пределите на абстрактната възможност за разбиране, която все още не е породила действителност. Същината на работата и трудността същевременно е в това дадено разбиране да придобие очертанията на своята "плътност", на своята изразима действителност и непосредствена – за човека, за мисълта – битийност, приобщаваща ни към битието, което твърдим че разбираме. Прав е Гадамер, изказвайки думите, че "самосъзнанието на философията се удовлетворява само с разбирането"(16, 310), но точно поради това разбирането трябва да израсне и да придобие формата на самосъзнание, за да стане родствено на философското самосъзнание, за да стане конституираща това самосъзнание същност. Затова безкрайно жалки са ония писания – претендиращи да са философски – които не са одухотворени от разбиране, на които им липсва самосъзнатостта на едно наистина философско разбиране – и ние в никакъв случай не бива да се "вдъхновяваме" от такава печална практика и още по-малко пък да я следваме. Разбирането е това, което дава духа на философстването, а в моя случай – изследване именно на духа – този дух трябва да е налице, необходимо трябва да присъства. Независимо какви усилия може да ми коства това.

По-нататък Гадамер казва, че Хайдегер "открива проективния характер на всяко разбиране и затова мисли самото разбиране като движение на трансцедентирането, на възвисяването над съществуващото"(16, 311), което всъщност може да се каже и за всяка разбираща философия в противоположност на обясняващата, която един вид е "дегенерирала" до нивото на една опитваща се – напразно, впрочем – да бъде безкрайно позитивна и "научна" философия или, другояче казано, да бъде "философия", забравила за своята философичност. Казвам това с пълното съзнание какво всъщност правя – и казвам: философията не бива да търси спасение в принизяването на самата себе си и в бягството в сферата на елементаризиращите абстракции на науката, както, уви, често се случваше у нас – когато се опитваха да "правят" от философията наука и с това постигнаха само това да пресекне оживотворяващото, да изчезне философския дух.

Търсейки в това изследване духа, на мен ще ми се наложи да спасявам философския дух, или – ако това звучи прекалено самонадеяно – поне да покажа как са се опитали да го убият, а на тази основа да се опитам да подиря някакъв път за неговото възкресение. Защото духът е онова, което ни възвисява над съществуващото, докато попълзновенията срещу духа – правени у нас десетилетия наред съвсем преднамерено и упорито в своята безнадежност – означават опити за принизяване не на духа – това никому не може да се удаде! – а на човека, на неговото съществуване и на тяхната истина изобщо. В настъпилото в тези години време човекът се изправи пред задачата да разбере самия себе си и така да се изпълни със самосъзнание за себе си, за своята свобода и живот – и това е философския смисъл на ставащото, такъв е духът на времето, който философията, е длъжна да постигне. Не може да съдържа живот в себе си оная философия, която си позволява да смята, че стои "над" потребностите и духа на своето време – за да съхрани илюзорния комфорт на своята академичност и на своята изолираност от света, живота и човека. Такава философия скоро се оказва че просто не съществува за човека – за света може и да съществува! – т.е. постига я това, което сама си е направила. Смятам обаче, че не тази е участта на философията, по-скоро тази участ не й е предопределено да я постигне – стига да намери в себе си сили да стане това, което "трябва да бъде", т.е. да започне да живее според идеята за това какво е философия. В днешното все пак велико време не само човекът се стреми към саморазбиране, това е и актуалната мисия на философа, валидна за всички времена – и особено за време като нашето. А известно е и това, че философът е човек, който се опитва смислено да изрази разбирането, овладяло или владеещо всички човешки същества – и така да стане техен глас или поне "струна", излъчваща техните трептения, пориви, и "дълбоки страсти". Страсти, изразяващи не друго, а пристрастеност към живота, истината и свободата, въвлеченост в тяхното извечно тайнство.

Струва ми се, че тези са изходните моменти, от които трябва да тръгне изследването, такава е неговата "ориентация", изложена съвсем синтетично. Тяхното "разгръщане" или изложение по дискурсивен маниер тук не е необходимо, то е задача на цялото изследване.