Аз най-напред ще разгледам процеса, наречен тук "оразмеряване" на съзнанието, в неговия принцип, в неговата логическа и дедуктивна форма - за да мога да я приложа ефективно когато стане дума за конкретните му измерения и проявления.
Как може да бъде разбран този процес, кои са неговите "детерминанти"?
Да се отговори на този въпрос всъщност означава да се намерят причините за възникването на определена духовна ситуация, вътре в която са възможни съответните нагласи на съзнанието – било то "едномерно" или пък “многомерно”. Ясно е, че тези ориентации или нагласи на съзнанието най-напред не могат да се мислят извън духовната атмосфера или онова, което са наричали "дух на времето" или пък "самосъзнание на епохата", но в което са потопени и в средата на което те съществуват, биват подхранвани. Съществува общ контекст на културата, създаден и подготвен от традицията, от предишното културно и духовно развитие.
Същевременно емпирическата реалност и непосредствената действителност на тези процеси е душата на човека, субективното като реалност, потребностите и пределите му като такова, зададени от свободата като единствен източник на човешкото. Светът е само "опозицията", отрицателното на субективното в план на познание, и неговото въздействие е другата страна на колизията, в която встъпва субективността (включително и със самата себе си). Тази колизия или противоречие съдържа в себе си определени алтернативи за изход от него, а духът ги преживява, осъзнава, изразява. Философията, изкуството и религията са вечни и универсални форми, в които се побира значимото и субстанциалното за всички човешки същества в тяхното тотално отношение към света, и към самите себе си. Вътре във всяка от тях се обособяват съответните нагласи или ориентации на субективното и всяка от тях бива изразявана от индивидуални форми – творчеството на отделния художник, философ и пр. Но дотук аз посочих само принципа; сега ще се опитам да го приложа конкретно.
Отделната философия или изкуството на даден художник, доколкото са значими, представляват неразчленимо единство и на трите коренни типа отношение на човека към света и към себе си – което задава тяхната многоизмерност, включваща и познавателен, и ценностен, и практически аспект. Същевременно начинът за свързване помежду им, това кой от трите аспекта е доминиращ, водещ и градивен, води до специфичната, ориентация, а тази последната не е друго освен израз на определена нагласа на субективното. От друга страна на нивото на душата многомерността, която възниква чрез философската или художествената позиция, не означава друго освен органично единство на вече обособените способности на човешката душа (съзнание, чувстване, воля, вяра и пр.). Във философията и изкуството душата се разкрива в богатството на всичките си възможности и потенции, тя се изявява като човешка душа. В такъв случай излиза, че човешкото по принцип е многомерно, универсално, всеединно. При религиозната нагласа и позиция всичко това се отнася в пълна степен, но е пречупено през особената оптика на нейните изразни възможности.
Когато органичното единство се наруши, т.е. един от коренните типове отношение дотолкова започне да се откроява като самостоен, че се опитва да подчини на себе си останалите, а в крайна сметка и да ги погълне, то тогава започва да се оразмерява това съзнание в едномерен план, с други думи казано, възниква едномерно съзнание.
Този е принципа за разбиране на едномерното съзнание и с описанието му аз ще се заема след малко. Тук искам да отбележа,че макар по принцип да е възможно да се мисли "двуизмерно" съзнание, то подобно съзнание необходимо води до конституиране на многомерност, защото и на основата на два коренни типа отношение вече е възможно синтезирането им, а това предполага многомерност.
Как може да бъде разбран този процес, кои са неговите "детерминанти"?
Да се отговори на този въпрос всъщност означава да се намерят причините за възникването на определена духовна ситуация, вътре в която са възможни съответните нагласи на съзнанието – било то "едномерно" или пък “многомерно”. Ясно е, че тези ориентации или нагласи на съзнанието най-напред не могат да се мислят извън духовната атмосфера или онова, което са наричали "дух на времето" или пък "самосъзнание на епохата", но в което са потопени и в средата на което те съществуват, биват подхранвани. Съществува общ контекст на културата, създаден и подготвен от традицията, от предишното културно и духовно развитие.
Същевременно емпирическата реалност и непосредствената действителност на тези процеси е душата на човека, субективното като реалност, потребностите и пределите му като такова, зададени от свободата като единствен източник на човешкото. Светът е само "опозицията", отрицателното на субективното в план на познание, и неговото въздействие е другата страна на колизията, в която встъпва субективността (включително и със самата себе си). Тази колизия или противоречие съдържа в себе си определени алтернативи за изход от него, а духът ги преживява, осъзнава, изразява. Философията, изкуството и религията са вечни и универсални форми, в които се побира значимото и субстанциалното за всички човешки същества в тяхното тотално отношение към света, и към самите себе си. Вътре във всяка от тях се обособяват съответните нагласи или ориентации на субективното и всяка от тях бива изразявана от индивидуални форми – творчеството на отделния художник, философ и пр. Но дотук аз посочих само принципа; сега ще се опитам да го приложа конкретно.
Отделната философия или изкуството на даден художник, доколкото са значими, представляват неразчленимо единство и на трите коренни типа отношение на човека към света и към себе си – което задава тяхната многоизмерност, включваща и познавателен, и ценностен, и практически аспект. Същевременно начинът за свързване помежду им, това кой от трите аспекта е доминиращ, водещ и градивен, води до специфичната, ориентация, а тази последната не е друго освен израз на определена нагласа на субективното. От друга страна на нивото на душата многомерността, която възниква чрез философската или художествената позиция, не означава друго освен органично единство на вече обособените способности на човешката душа (съзнание, чувстване, воля, вяра и пр.). Във философията и изкуството душата се разкрива в богатството на всичките си възможности и потенции, тя се изявява като човешка душа. В такъв случай излиза, че човешкото по принцип е многомерно, универсално, всеединно. При религиозната нагласа и позиция всичко това се отнася в пълна степен, но е пречупено през особената оптика на нейните изразни възможности.
Когато органичното единство се наруши, т.е. един от коренните типове отношение дотолкова започне да се откроява като самостоен, че се опитва да подчини на себе си останалите, а в крайна сметка и да ги погълне, то тогава започва да се оразмерява това съзнание в едномерен план, с други думи казано, възниква едномерно съзнание.
Този е принципа за разбиране на едномерното съзнание и с описанието му аз ще се заема след малко. Тук искам да отбележа,че макар по принцип да е възможно да се мисли "двуизмерно" съзнание, то подобно съзнание необходимо води до конституиране на многомерност, защото и на основата на два коренни типа отношение вече е възможно синтезирането им, а това предполага многомерност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар