3. Емпирико-индуктивният подход

3а краткост съм принуден да избегна по възможност илюстрациите и примерите и ще се огранича с неговата чиста форма.

Емпирико-индуктивният подход се свежда до подбора, описанието, анализа и критиката на отделни положения, мнения, идеи и изказвания на отделен философ, система, или направление на западната философия, както и на сбор от схващания по проблем, които имат група философи. Аз ще се абстрахирам от различните случаи, в които се прилагаше този подход – подробностите на които са несъществени – стремейки се да схвана главното.

Емпирическата нагласа на изследователя тук се изразява в това, че той подбира определени положения на дадената философия, ръководейки се обаче не от друго, а само от своята субективна способност да схваща и оценява значимостта на тези положения. В неговия по-нататъшен анализ отправна точка или съсредоточие, около което се върти всичко, става все повече този оценяващ, разполагащ и преобразуващ субект, който, макар и да е ограничен в движението си от съпротивата и самия ход на съдържанието, държи в ръцете си правото и възможността да се наложи. В крайна сметка неговите съждения и оценки неизбежно приемат формата на субективен произвол, защото този субект изхожда от своето виждане (което не е абсолютно), от своите знания и представи, намерения и пристрастия; той дори може да изхожда в работата си от съображения, нямащи нищо общо с науката, а дължащи се на приспособяването и нагаждането към извъннаучни стандарти и изисквания – това за "класовост и партийност", да речем. Но ние тук не можем наивно да се уповаваме на интуицията и на безграничната му способност да схващ а, както и не можем да предоставим на каприза му едно такова неограничено право да налага в крайна сметка единствено самия себе си – ако искаме да смятаме дейността му за отнасяща се към науката. Освен това към този произвол, изхождащ от субекта, се прибавя и хаоса на самия материал, а неговата инертност – която трябваше да бъде преодоляна от изследователя и снета в неговата реконструкция на собственото движение на мисълта в самия предмет – сега прераства във второто условие, благодарение на което се стига до невъзможността да се схване и изрази онази вътрешна последователност и логика, която трябваше да бъде намерена в изследвания материал. Защото при тази самонадеяна потопеност в материала, която тук констатираме, най-напред липсва що-годе сигурен критерий за отделяне на същественото от несъщественото и, най-вече, за критически настроения изследовател се затварят всички врати, през които той можеше да стигне до онова най-вътрешно - явяващо се негова цел – до онова ядро или фокус, където се събират всички положения на разглежданата философия в тяхната собствена връзка и взаимна обусловеност. Този фокус сега е недостъпен, макар без него всичко да се разпада на несвързани, едно до друго наредени частни положения и факти. Заслепен от своята изолираност в пределите на частното, изследователят не може да се отдръпне до онова растояние, което е необходимо на рефлексията, за да може тя да върши своята работа – и затова на него не му остава нищо друго, освен да продължава да се лута и да явява на показ своята горделива способност да схваща, която обаче скоро започва да омръзва и на самата себе си, когато се появи предчувствието, че вътре в нея "кънти на кухо". Порокът на емпирико-индуктивния подход, за който тук става дума, се свежда до това, че в него липсва ориентир, направляващ движението на анализа и задълбочаващ го в търсенето на онзи ход на мисълта в материала, на основата на който може да застане една сериозна и неизхождаща като тази от самата себе си критика. Защото тя в случай неизбежно става такава и не може да бъде друга, тъй като изхожда от съображения, пробляснали като предугаждане или пък измислени за удобство, или пък поради нежелание и неспособност за задълбочаване и пр., но в никакъв случай не от основания, изхождащи от същината на самата работа" (Хегел), вътрешното и необходимо естество на въпросите. Процедирайки по указания начин, изследователят си въобразява, че е във властта му да прави каквото си иска с материала; той изхожда преднамерено и дори предвзето, той знае какво трябва да "докаже" преди още да е пристъпил към материала; но като резултат постига само това, че още повече се е забъркал и “оплел” в него. Той се захваща за всичко, което случайно се мярка пред погледа му; той съчинява аргументи против разпокъсаните положения, които си подбира, или които застават пред него; с незнаещи какво точно искат усилия той формира изводи, които случайно – или преднамерено – стават такива, а не други; той, следователно, изхожда от правдоподобността, а не от истината, когато се заема да съди. Но въпреки всичко той не можа да проумее, че навеки си остава изолиран от предмета заради своята емпирико-индуктивна методология и практика, която не му позволява да навлезе в сферата на "противника" и да го срази точно там, където той е най-силен, и за която е недостъпна именно същината на работата.

И така, обобщено казано:

1.)Емпирико-индуктивният подход се изразява в едно усилие, което на основата на повърхностен анализ на философски положения цели да стигне до схващането на относителната им значимост в рамките на дадената философия, като при това обаче връзката на тези положения, разглеждана "в себе си", остава недостъпна;

2.)Тази връзка се обуславя от нещо друго, а не от предугажданите от изследователя свързаност на положенията, значимост и произтичащото от тях отношение към тези положения;

3.)Връзката на положенията – сама по себе си – която аз по-горе нарекох ядро или фокус на изследвания материал, е вътрешното на самата философия, което е скрито за самата нея, но трябва да бъде открито от анализа ("критиката"), за да стане изходна точка на нейната собствено критическа работа; в противен случай всяка критика заслужава да бъде наречена безпочвена и "висяща във въздуха", т.е. неоснователна;

4.)Поради иманентното си движение от частното към общото чрез обобщаването на онези положения този подход се измъчва от невъзможността да обхване всичките положения и техните аспекти – т.е. да осъществи пълна индукция! – като наред с това скрива от себе си тази невъзможност или се преструва че не я забелязва, задоволявайки се с призрачната увереност, че неговите обобщения притежават необходимост и всеобщност "в себе си. Но тази увереност е изкуствена и принудителна и се опира само на самочувствието на критически настроения индивид, поради което тук я оцанявамз като фалшива;

5.)Този подход никога не може да достигне необходимата широта на един по-общ поглед, при която разглежданите философски положения "от себе си" приемат формата на една завършеност и непоклатимост, в която делът на субекта се свежда до онази степен – характерна за истински научното изследване – при която негово задължение е само да изрази придобилото за разума му една собствена, а не "примислена" очевидност. Тази очевидност (виж 113), при която отделните положения сами по себе си фокусират, пречупват се и се "стопяват" в присъщата на дадената философска система всеобщност и необходимост – съотносителна значимост! – както изглежда, може да бъде постигната от един друг изследователски подход, който съдържа широтата, за която става дума, а също и дълбочина, недостижима за разглеждания емпирико-индуктивен подход;

6.)Основателният анализ (или "критика"), който може да подчини – вътрешно – на себе си своя предмет и да преодолее недостатъчността му в нещо по-висше, се нуждае от методология, опираща се на логическата очевидност, извлечена от предмета и представляваща път към онова "в себе си" на предмета, което трябва да бъде постигнато. Такава методология, следователно, се състои от процедури, чрез които се преодолява, от една страна, субективния изследователски произвол и – от друга – се избягва опасността от изпадане и увличане в хаотичността на материала, разглеждан емпирически. Тази методология спомага да се открие собственото органично взаимоотношение и съчетаване на компонентите на съответната система, произтичащо от нейния принцип, чиито израз и развитие е самата тя – и на тази основа, сигурна и непоклатима, изхождайки вече от "същината на работата", се започва собствената аналитическа (или "критическа") работа, която знае и разбира, преди да си позволи да опровергава, съди и отхвърля. Всъщност задачата на анализа (критиката), разглеждана по този начин, се състои в преодоляване на недостатъчността на философския принцип, заложен в самата система, а не в безразборното отхвърляне на частни философски положения и изказвания, които сами по себе си не заслужават подобно внимание. Следователно това вече не е ”критика за самата критика” – каквато се оказа онази, тъпчеща на едно място – а движение на мисълта напред.

В този общ анализ – преследващ по-особени цели – в който се опитвам да изразя идеалната схема на емпирико-индуктивния подход, аз не мога, разбира се, да се разпростирам върху неговите по-частни и по-несъществени проявления и измерения, както и върху привеждането на примери. От друга страна обаче неговата неефикасност и порочност може да бъде осъзната дори само ако си спомним какво правеше т.н. “критика на буржоазната философия” толкова време и какво постигна тя. Единственото позитивно оправдание за съществуването й – освен негативното: да бъде оръдие, да служи на политическия режим – беше да доставя оскъдна информация за бурните процеси на развитие, обхванали западната философия през тези години. Всеки, за когото е незадоволителна тази повърхностна дейност, от която относно причините, обуславящи едно или друго положение на. някоя философия научаваме точно толкова, колкото без усилие сами бихме разбрали (но при условие… да не мислим!) би могъл да проследи конкретно моментите на методологията й, които тук изложих.

Излиза, че емпирико-индуктивният или описателен подход, който се е утвърдил от сред ата на миналия век поради позитивистичните тежнения на епохата и боязънта от чистото спекулативно теоретизиране, не може да постигне целите, които си поставя. Той може да бъде и полезен, но не самоцелно – както се оказа тук – а едва след като е свършил своята работа противоположният подход, наречен условно логико-дедуктивен, и само ако първия се разглежда като приложение, допълнение или продължение на втория. Склонен съм да смятам така засега не за друго, а защото това се изисква от самия предмет на изследване, от реалността, която стои пред изследователя в цялата си многообразна необозримост – та нали това е цялата западна философия от поне два века насам с всичките й школи, движения и направления, с толкова много изтъкнати и знаменити философи! Но не необозримостта на реалността е тук основното, макар и самата тя да е достатъчна – за да "оплете" един изследовател така, че в крайна сметка да не знае какво иска. Тук има нещо по-важно, това е същността на самия предмет или реалност. И западната философия на съвременността, и духовните форми като такива, са тъкмо духовни образувания, някаква тоталност от принципи, умонастроения, познания, мирогледни нагласи, позиции и пр., която като такава е чисто идеална реалност – и значи трябва да бъде разбрана и дори “покорена” от изследователя вътрешно, в нейната несводимост към нещо друго и самобитност. Следователно тук най-опасното е изследователят, не давайки си отчет за тази изключителност на предмета, да е настроен и да пристъпи към него с методологическия апарат, оформен и подходящ за изследване на друга, не като тази, реалност. А такава друга реалност, ясно е, не може да бъде инаква, освен добре познатата ни външна, т.н. "обективна", реалност, светът "сам по себе си". И тъй като в XIX и XX век науката, занимаваща се главно със споменатата реалност, се оказа най-избуялата форма на духовна дейност – създавайки някакъв своего рода "идеал" за научност и позитивност – то се стигаше много често до едно съвършено безпочвено подражание от страна на науките за духа и за културата на тази иначе подходяща – за своя предмет обаче! – позитивност и научност. Понеже в наше време няма нещо по-лошо от това някой философ да бъде обвинен в "ненаучност" (от “нефилософичност”, странно, никой не се страхува!) мнозинството особено от "нашите" философи, не замисляйки се – в името на криворазбраната “научност” на философията – започнаха смело, но също така и сляпо, да подражават на нейния идеал.

На това основание – непсихологическо – израсна и доби голям размах непригодния тъкмо по отношение на духовните форми позитивизъм, а вътре в отделните форми на духа той успя да се превърне дори в направления – във философията това е линията на контовия и спенсъровия позитивизъм с неопозитивизмите и неонатурализмите на XX век, в изкуството това е художествения позитивнотически натурализъм от типа на този на Е. Зола и някои т.н. “реализми” в XX век от сорта на "социалистическия", що се отнася до религията като духовна форма, то това е, разбира се, недоразумението, наречено "научен атеизъм" като най-показателен пример за абсолютно неразбиране както на религията, така и на атеизма.

Така че тази едва ли не поголовна склонност на мисленето на нашето време към позитивизъм по подражание на истинската научна позитивност на естествознанието – а тази склонност може да бъде наречена дори проказа на модерната мисловност – пусна корени и в такава област, каквато е анализа на духовните форми: след като си беше завоювала територия и в самата философия. Боязънта от спекулативно теоретизиране – или, което е същото, от мисленето – подхрани тенденцията към криворазбран позитивизъм, което позволи да се роди т.н. емпирически индуктивизъм и в собствения анализ на всички духовни форми. А този емпиризъм и индуктивизъм се оказа незаконно дете тъкмо защото научната позитивност включваше в себе си изискванията за “фактичност”, "проверяемост" в опита и експеримента на по-общите положения, "сводимост" на общите твърдения пак до опит и т.н., тоест, както се вижда, всички ония искания, които се включваха в позитивистката програма и в по-новите й превъплощения и модификации. Известна е нейната съдба във философията и принудителните й метаморфози, дължащи се на крещящото неразбиране на спецификата на философията като духовна форма и на сляпото подражание на идеала и канона на научната позитивност (виж 77). Всичкото това по отношение на анализа на духовните форми беше интерпретирано и преобразувано така.

Първо, “фактичността” на положенията или на самия анализ се преобразува и се изяви като стремеж към "съдържателност", което пък от своя страна се изрази в една лоша детайлност, обяснителност и описателност на материята на изследването, т.е. на съдържанието на разглежданата вариация на съответната духовна форма – било философска система или школа, било изкуството на даден художник или направление, било нещо друго и пр. Второ, проверяемостта в опита се изрази и модифицира тук като едно плахо обобщаване на откритото съществено, за да не би, не дай Боже, да се стигне до откъсване от емпирията, от конкретното и неговите несъществени страни и подробности, а значи и до невъзможност за ефимерна "проверяемост" на изводите от един такъв анализ. В основни линии около тези стълбове на емпиризма се вървеше и кръжеше подобен тип изследване, което не закъсня да доведе до банализиране и тривиализиране на анализа, до емпирически схематизъм и субективизъм, освежавани с ново и подобно “сдъвкване” (Нипше) на същата или на нова жертва – живата философия или някоя жива форма на изкуство. (Ницше изглежда точно това е имал предвид, когато със свойствената си прямота наричаше подобни учени "овце", "мравки" и "къртици"!) Наукообразността на тяхната дейност дълги години не можеше да бъде изобличена, особено що се касаеше за господстващата у нас ерзацфилософия, – тъкмо поради спекулирането им с понятието "научност", което трябваше да се изроди съвсем, за да прозре отдолу голотата и нищетата му. Тогава прехвалената позитивност, в корена си криворазбрана, трябваше да се принизи до празно самохвалство – което беше ефимерното й спасение.

След като по обичайния позитивистичен маниер чистата теория беше изгонена от т.н. науки за духа – защото без особено замисляне беше оценена като чисто спекулиране и... твърде ненаучна метафизика – със самото това беше измъкнат и фундамента на самата, така сляпо желана научност. Преобразяването на науките за духа – построени в духа на една чужда за тях и незаконно привнесена позитивност - в псевдонауки стана неизбежно. Защото от незапомнени времена е известно, че едно е да желаеш нещо, друго е да знаеш как да го добиеш, съвсем друго е да го притежаваш и, от друга страна, също така добре известно е, че не може да има наука, отбягваща теорията и опираща се само на емпирията. Следователно неизбежно стана връщането към теорията в името на един друг тип обективност и рационалност – за разбиране иманентното на духа. Тази линия на отношение към духовните форми накога не е замирала, но е дошло време да й се признае нейната пълна победа и триумф над антагониста, над позитивизма, материализма и натурализма.

Вече споменах, че определени надежди могат да се свързват с противоположния подход, наречен логико-дедуктивен – към разглеждането на който пристъпвам.

Абонирайте се за първия и единствен блогърски вестник! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в немилост!

ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ