Установената в предходния анализ възможност принципа на епохата да поражда при изявяването си както многомерност, така и едномерност на съзнанието, трябва да бъде изследвана.
Ето тук вече се приближих плътно до последния въпрос на това изследване. Трите коренни, типа отношение на човека към света и към себе си, а също така и възникналите чрез тях способности на душата от чист и смесен тип, са дълбокото основание на многомерността на "съзнанието", на душата. Тази многомерност се разбира като богатство и многоплановост на цялостното отнасяне на човека към света, а и към самия себе си. Съществуват вътрешни пластове на тоталното отнасяне на човека, изграждащи тази многомерност. С други думи човешкото съществуващо е такова, че при него е налице възможността за обособяването на широк спектър от гледни точки, ориентации, позиции спрямо света, които могат да се осъществяват и изразяват едновременно или последователно. В зависимост от тях се изграждат съответните нагласи на субективността спрямо този свят, а всяка от тях е всъщност различен хоризонт на виждане и разбиране, обуславящ съответствуващ на него свят.
Самосъзнанието не е нищо друго освен индивидуална нагласа спрямо света и собствения хоризонт и свят на отделната личност. Всяко съзнание и самосъзнание е неизбежно многомерно, защото няма как да не е многомерен неговия хоризонт, изграден от развитите в определена степен коренни типове отношение и в зависимост от тях от конституираните способности на душата. Да си човек означава да имаш в себе си възможността да се отнасяш цялостно и многомерно към света и към себе си, нищо повече от това. Това в дълбокия си смисъл означава, че вътрешното условие за уникалността на субективността е пределът на нейния хоризонт, дължащ се на инградиентите на неговата неповторима нагласа. Човешкото отношение към света и към самия човек е в принципа си многомерно, то губи следователно качеството си да бъде човешко и субективно ако се сведе (или бъде сведено) до някой свой план, ограничи се до едно или две измерения, стесни хоризонта си или пък се установи нагласа, обедняваща пълноценността на собственото човешко и тотално отнасяне към света. В един друг аспект многомерността – многоизмерността – е универсалност на човешкото отнасяне към света, включваща в себе си всичките типове чисто отношение и всичките отделни способности на душата.
Духът на човека, явяващ се актуално единство на пълноценното човешко отнасяне към света и към самия човек, е винаги многомерен. Тази негова многомерност и универсалност се изразява във форми, позволяващи адекватното изразяване на цялото богатство на неговото съдържание. Такива форми на човешкия дух, в които той се изразява в пълнотата, достижима за човека, и добива израз в своите общозначими за човека измерения, са философията, изкуството и религията. В тях кристализира истинското човешко отношение към света в цялото му богатство и пълноценност, достигнати на дадения етап на духовната история.
И тъй като вече беше обосновано, че светът за човека не е друго освен хоризонтът на неговото виждане и разбиране, то ясно е, че вътре в човека и в субективността трябва да се търси значимото съдържание – когато става дума за човешко отношение към света, а не за някакво друго. Няма един единствен "обективен" свят и безсмислено е да се търси той като такъв – както някои напразно са си губили времето. Подобни уж безкористни "търсения" изразяват недоверие в човека и водят да грубо игнориране на неговата специфика и уникалност, а също и до изкривяване на реалната картина на света.
Ето тук вече се приближих плътно до последния въпрос на това изследване. Трите коренни, типа отношение на човека към света и към себе си, а също така и възникналите чрез тях способности на душата от чист и смесен тип, са дълбокото основание на многомерността на "съзнанието", на душата. Тази многомерност се разбира като богатство и многоплановост на цялостното отнасяне на човека към света, а и към самия себе си. Съществуват вътрешни пластове на тоталното отнасяне на човека, изграждащи тази многомерност. С други думи човешкото съществуващо е такова, че при него е налице възможността за обособяването на широк спектър от гледни точки, ориентации, позиции спрямо света, които могат да се осъществяват и изразяват едновременно или последователно. В зависимост от тях се изграждат съответните нагласи на субективността спрямо този свят, а всяка от тях е всъщност различен хоризонт на виждане и разбиране, обуславящ съответствуващ на него свят.
Самосъзнанието не е нищо друго освен индивидуална нагласа спрямо света и собствения хоризонт и свят на отделната личност. Всяко съзнание и самосъзнание е неизбежно многомерно, защото няма как да не е многомерен неговия хоризонт, изграден от развитите в определена степен коренни типове отношение и в зависимост от тях от конституираните способности на душата. Да си човек означава да имаш в себе си възможността да се отнасяш цялостно и многомерно към света и към себе си, нищо повече от това. Това в дълбокия си смисъл означава, че вътрешното условие за уникалността на субективността е пределът на нейния хоризонт, дължащ се на инградиентите на неговата неповторима нагласа. Човешкото отношение към света и към самия човек е в принципа си многомерно, то губи следователно качеството си да бъде човешко и субективно ако се сведе (или бъде сведено) до някой свой план, ограничи се до едно или две измерения, стесни хоризонта си или пък се установи нагласа, обедняваща пълноценността на собственото човешко и тотално отнасяне към света. В един друг аспект многомерността – многоизмерността – е универсалност на човешкото отнасяне към света, включваща в себе си всичките типове чисто отношение и всичките отделни способности на душата.
Духът на човека, явяващ се актуално единство на пълноценното човешко отнасяне към света и към самия човек, е винаги многомерен. Тази негова многомерност и универсалност се изразява във форми, позволяващи адекватното изразяване на цялото богатство на неговото съдържание. Такива форми на човешкия дух, в които той се изразява в пълнотата, достижима за човека, и добива израз в своите общозначими за човека измерения, са философията, изкуството и религията. В тях кристализира истинското човешко отношение към света в цялото му богатство и пълноценност, достигнати на дадения етап на духовната история.
И тъй като вече беше обосновано, че светът за човека не е друго освен хоризонтът на неговото виждане и разбиране, то ясно е, че вътре в човека и в субективността трябва да се търси значимото съдържание – когато става дума за човешко отношение към света, а не за някакво друго. Няма един единствен "обективен" свят и безсмислено е да се търси той като такъв – както някои напразно са си губили времето. Подобни уж безкористни "търсения" изразяват недоверие в човека и водят да грубо игнориране на неговата специфика и уникалност, а също и до изкривяване на реалната картина на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар